~•~†22.01.2017†~•~

Обстановката в психиатричната клиника беше много напечена. Леко стреснат от видяното в коридора, Джаксън седеше съвсем послушно на стола пред психиатъра и чакаше разговорът да започне. Отвреме навреме сбръчкваше носа си леко, което направи силно впечатление на младият психиатър. Не пропусна да запише това действие на младежа, който пък от своя страна не отдаваше и грам внимание на специфичните гримаси, които правеше.

-Какви точно са оплакванията Ви? Защо сте тук? - попита спокойно мъжът, загледан дълбоко в очите на Джаксън, който се усмихна прекалено широко щом разговорът започна.

-А, ами... Защото Джинйонг смята, че "личността ми" се губи ли, де да знам. - гласа на младежа звучеше тих, дори леко преграхнал, а пискливият смях в края на изказването контрастираше до толкова, че да стресне психиатъра.

-Добре... Кой е Джинйонг? - записките се нижеха съвсем свободно поради факта, че Джаксън даваше доста поводи за съмнения относно психичното му състояние със странните си гримаси.

-Най-добрият ми приятел. - брюнетът се облегна на стола си и подшмръкна леко, сякаш носа му бе запушен.

-Защо той смята така?

При този въпрос Джаксън леко се затрудни. Той погледна в тавана, повдигайки едната си вежда. Очите му бяха присвити, размишляваше по прекалено странен начин.

-Знам ли... - въздъхна момчето замислено. - Може би полудявам и дори не мога да забележа, че си губя личноста. - Джаксън отново изписка със смях, свивайки вежди, като подскочи леко на стола, след което побърза отново да си се намести удобно, замисляйки се. - Кое е по-зле? Да си загубя личността, да полудея и да не разбера или да не разбера, да полудея и да си загубя личността?

-Нямам представа. - отклони бързо темата психиатърът.

Записките бяха по-важни. Не разчиташе на диктофона, трябваше сам да се увери, че признаците, които показваше пациентът бяха отбелязани достатъчно подробно.

-Егати му и психиатърът, нищо не знаете... - засмя се брюнетът и вдигна единия си крак на бюрото пред него, заради което си спечели укорителен поглед. - Какво? Не трябва ли? Съжалявам... - като скастрено малко дете Джаксън свали крака си от бюрото и наведе глава.

Последва изненадващ, не по-малко писклив смях, който бързо бе заменен отново с тъжното и виновно лице.

-Каква е причината да стане това?

Джаксън надигна глава замислено.

-Трябва ли да е ставало нещо? Джинйонг каза, че може и да е заради Марк. Не е заради него, знам. Той не би направил нещо, с което да ми причини нещо лошо. - Джаксън се усмихна щастливо.

Усмивката бе секната от насълзени очи. Бавно от лицето му бе заличена всякаква следа от щастие и настъпи истеричен плач. Психиатърът гледаше внимателно, чудейки се дали бе непрофесионално това, че усещаше как сърцето му се свиваше докато гледаше това момче. Това... Толкова странно момче.

Риданията и хлипанията бяха прекъснати, сякаш спряти на пауза и на лицето на брюнета се възвърна щастливата усмивка. За по-малко от секунда. Изглеждаше сякаш се бе преструвал, че плачеше.

Но не се.

-Кой е Марк?

Джаксън ахна възмутено. Я стига, това не можеше да се обясни с няколко прости думи, комбинирани в изречение. За това кой беше Марк можеше да се напише цяла книга.

-Относително е. - отговори пациентът, поклащайки глава.

-Как така?

-Относително е. - повтори брюнетът по-силно, мислейки си, че не го чуваха.

-Защо да е относително?

-Е относително. - Джаксън опита с инверсии, надявайки се този път да го разберът.

Психиатъра въздъхна и отново записа в дебелия тефтер.

Щеше да се проточи...

-Каква връзка има този Марк със случая?

-Джинйонг смята, че заради него губя личността си. Но Марк не би направил така, че да загубя личността си. Какво ако загубя личността си? Майната му. - пискливият смях се разнесе из малката стаичка, изкънтя дори в коридора.

Психиатърът продължаваше да записва, Джаксън сменяше настроенията си светкавично бързо.

Точно в този момент кафявокоското се опитваше да изчегърта с нокът боята по металната част на стола.

-Кой е Марк? - повтори въпроса си мъжа.

Джаксън избута назад стола си и се изправи. Протегна ръцете си, когато кръста му изпука звучно и на пръв поглед болезнено, но всъщност брюнетът издаде стон на облекчение. Той мина зад стола и го върна обратно напред. Действията му нямаха смисъл, но психиатърът държеше да види какво щеше да направи пациентът.

Джаксън сложи единия си крак зад другия, заставайки в пета танцова позиция, като ръцете му направиха обширен кръг. Церемониалните му жестикулации бяха повече от нелепи, но нищо от това не караше психиатъра да се чувства странно.

И по-лошо бе виждал.

-Марк е бившият ми. - Джаксън заговори с басов глас, сякаш цялото представление бе подготвено специално заради това гордо изречение.

-Добре, какво общо има той?

-Джинйонг мисли, че губя личността си заради него. Но това не е вярно, защото Марк не би направил такова нещо. - всеки би се отчаял от подобен разговор, но психиатърът наистина искаше да разреши този случай. Бе различен... и много по-интересен.

-Какво общо има Марк? - психиатърът му хвана цаката. Трябваше да задава един и същи въпрос докато Джаксън не му отговореше правилно.

-Той не е виновен. Не би умрял ако си загубя личността заради него. Той е готин. Такова де, беше. - Джаксън се засмя отново и седна на стола, подпирайки лакти на бюрото пред него, а лицето си опря на дланите.

-От кога Джинйонг смята, че губиш личността си? - той погледна право в очите на момчето пред него.

-Знаеш ли, беше много забавно. - прошепна по нелеп начин брюнетът. - Беше след погребението на Марк. След погребението му се прибрах вкъщи, ядох шоколад, после гледах филм с Марк и той се обади на Джинйонг да гледа филм с нас, а Джинйонг реагира много странно. Беше ми тежко след погребението на гаджето ми, не можеше ли след това просто да гледам филм с моето собствено гадже, какво му е странното?!

Мъжът сви вежди и вдигна ръка в знак да спре за момент, тъй като не бе сигурен, че бе свързал всичко правилно.

-Искаш да кажеш... Че сте погребали Марк?

-Да. - Джаксън се усмихна и съвсем несъответстващо с предната си реакция сбръчка едната си вежда, която направи физиономията му да изглежда абсурдна и невъзможна за определение.

-И след като сте погребали Марк... Със същия Марк сте гледали филм?

-Точно така! - възкликна превъзбудено кафявокоското.

Психиатърът въздъхна, премигвайки бавно. Даваше всичко от себе си да свърже всички симптоми, които виждаше в една определена диагноза. Но, мамка му, не беше толкова лесно.

-Колко близък беше с този Марк?

-Мре ли ти се бе?! - извика пациентът с крайно разярен глас, не съответстващ на широката усмивка на лицето му, съпроводена със звучен удар по бюрото. - Беше ми най-близкият! Искам да си ходя, той не идва тук!

"Сериозна нелепост в поведението."

"Впуска се в дълбоки разсъждения по най-дребен повод без никаква необходимост."

"Прави често повтарящи се нелепи гримаси, особени церемониални жестове."

"Говори с басов глас, примесен с шептене и пресилена артистичност."

"Наблюдава се истеричен смях и неадекватен, немотивиран плач."

"Срещат се откъслетни налудни идеи, свързани с телесни халюцинации."

"Забелязва се повишена и изострена раздразнителност и гневливост."

-Ало, Ън Джи? - психиатърът хвана служебния стационарен телефон на бюрото, свързвайки се с главния санитар на второ повикване. - Освободете сто шейсет и трета стая. Пациент в напреднал стадий на хебефренна форма на шизофрения.