Note! Много идеи могат да хрумнат на човек докато гледа разни неща, особено когато смеси жанровете. По едно време с френда ми го определихме като психо история. Така де. Кратко е, странно е, нооо... Enjoy my странна измишльотина и дано не е много объркано!

***

Джънгкук спря всяко свое действие. Усещаше нечие присъствие. Въздуха натежаваше, карайки дробовете му за секунда да се свият в спасъм, сякаш бе удавник. Беше наблюдаван, и то през цялото време. Извърна бързо главата си на ляво.

Очите му срещнаха тези на Сеокджин, който се смееше на нещо, сочейки зад гърба му. Куки се обърна и застана лице в лице с Техюнг. Брюнета размяхваше ръце, типичната му широка усмивка светейки, а банданата на челото му заплашваше във всеки момент да падне над очите му, което надали щеше да е от значение за хиперактивното същество, което в скоро време вече беше в приятната компания на Хосок и двамата продължиха да подскачат заедно.

Връщайки погледа си към Джин, макнето забеляза и останалите. Някой все пак го нямаше. Но точно тогава, сякаш помисляйки си за отсъствието на конкретния човек, липсващия се появи, вятъра разрошвайки светлорозавата му коса.

Джимин.

Не беше много различен от преди половин час. Якето му се бе изхлузило от дясното рамо. Обеците блестяха на слънчевата светлина. Лицето му беше прекрасно. Устните му все така плътни, розаво-червеникави и пухкави. Скулите му, изваяни след нездравословните диети, бяха загубили детския си пухкав обем. След тях се разкриваше божествената шия и част от откритите от блузата рамене. Не беше много по-различен.

Но това можеше и да е лъжа. Очите му не помръдваха, гледаха Джънгкук в неговите, сякаш го бе приковал на място в конкретния смисъл на думата. Просто го гледаше. Не обръщаше внимание на викащия Хосок или на Йонги, който му говореше, или на когото и да е. Очите му бяха впити в тези на Джънгкук, оставяйки го без дъх, сякаш бе пробягал хиляди километри, сякаш го душаха, давеха.

И тогава се подсмихна. Джимин се подсмихна. Не с онази негова изкривена, топла и почти смешна полуусмивка. Не. Не беше и онази която караше краката на Джънгкук да се подкосяват. Беше студена, странно не на място на красивото му лице. Така му придаваше злобен вид. Сякаш бе готов да срине всичко. Джънгкук разтърка очи, за всеки случай. Защото, може би, само може би, това щеше да изчезне. Тази смрязяваща кръвта му картина.

Но не. Тя е още бе там. Лицето на Джимин бе придобило странна нотка на безумство.

И тогава...

Изстрел.

Втори, после трети.

Джънгкук усети как целия изстива от страх. Тялото му изведнъж само го понесе в обратната посока. Побягна. Побягна с всички сили. Уплаши се. От едната си страна можеше да чуе тежкото дишане на Техюнг. Извърна лекичко глава, виждайки приятеля му да тича до него, на лицето му изписана агонияга от загубата на въздух. От другата му страна чуваше че Сеокджин крещи нещо, викаше на него. На него, или на някой друг. Не можеше да се обърне. Дори и да искаше, краката го водеха напред, бързината изкарвайки въздуха от дробовете му. Молеше се. Само се молеше всички зад него да тичат. С него. Не искаше да е сам. Искаше всички до себе си.

Виждаше Техюнг, чуваше виковете на Джин. Чуваше и псувните на Йонги, заглушени от свистенето на вятъра в ушите му. Но искаше да знае.

Но това не бе достатъчно...

Искаше да знае че Намджун бяга, че бяга независимо че преди ден бе получил травма на крака.

Искаше да знае че Джимин тича, дори и да го бе страх да го погледне в очите.

Искаше да знае че Хосок няма да изтича напред сам, прекалено уплашен, прекалено глупав като Джънгкук, и да не си обърне за тях. Но и че няма да изостане назад, грижейки се никой да не е последен.

Не знаеше от какво бягат. Просто знаеше че го е страх. Тялото му трепереше. Не знаеше как издържа на темпото което си беше задал.

И тогава, в този момент, всичко се преобърна. Всичко пое в непоносима посока.

Чу се нов изстрел... Но се чу и вик. И за съжаление Джънгкук разпозна вика. Забави крачка и се обърна наляво в движение, само и само да види как Техюнг пада. Тялото му се свлече в пръстта. Малкото тъмно червено петно на гърба му се разрастна. Макнето забрави как да диша.

Чу се нов изстрел, и нов вик...

И пак...

И пак...

Отново и отново...

Шест изстрела.

Джънгкук се извърна, тялото му залитайки назад. Картината пред очите му бе непоносима. Видя всеки един от приятелите му, неговото семейство. Как падат, един след друг. Прах се разнесе около телата. Нито един от тях не помръдна, не издаде звук на агония. Не каза нищо, нито звук. Лежаха на земята, лицата им опрени в пръстта. Бяха паднали, а не трябваше. Нали щяха да са заедно завинаги, да се изкачват нагоре и нагоре, да побеждават и да се гордеят от това което са постигнали и това което са оставили зад себе си? Нали?

Кой ги излъга?

Огледа всички. Искаше да изкрещи. Но галса му замря от болката която го пронизваше.

При кой трябваше да изтича първо?

При Намджун, който му бе опора от както бе на 14 години? Който винаги го съветваше? Намджун който лежеше по гръб, гърдите му не движейки се? Или при Сеокджин, който се грижеше за него винаги, винаги! Сеокджин който не помръдваше на метри от него, по-блед от всякога? При Хосок? Човека който можеше да му повдигне настроението почти винаги, но и можеше тихо да скърби с него? Хосеок, който го гледаше, без да мига, който сякаш не го виждаше, гледайки в една точка някъде далеч? При Йонги, момчето което вливаше душата си във всичко което прави? Йонги, който бе с гръб към него, червеното петно на гърба обагряйки всичко.

При Джимин? При Джимин, който чисто и просто обожаваше, с всичките му настроения, глупости, красота и страдание? Джимин който лежеше безпомощно, очи затворени, кръв стичайки се от бледите му, вече бели устни.

Или при Техюнг?

Техюнг... Самата мисъл за Тае накара тялото му мигновенно да се засили към момчето лежащо в пръстта. Защо Тае? Джънгкук коленичи до него, хващайки го внимателно за рамото и го обърна към себе си. Момчето е ръцете му го погледна.... Погледна го, беше жив. Малка и бледа усмивка полази по бледите устни на Техюнг обагрени в червено.

-Ти си добре! - Каза той с хриптящ глас. Очите му бяха помръкнали.

-Какво искаш да кажеш? - Каза Джънгкук, прокарвайки ръка през косата на ранения, премахвайки банданата от челото му, след което прокара нежно ръка по лицето на Техюнг. - Моля те...

Тае притвори очи бавно, засмивайки се накъсано. Макнето не издържалше да го гледа по този начин.

-Хей, какво ще правиш сега? - Попита го Техюнг.

-Какво искаш да кажеш?

-След мен... - Промърмори момчето. - Какво ще правиш след мен?

-Нищо!! Какво да правя!? - Изплака жално Джънгкук. Ръцете му трепереха, ужасен студ прокарвайки се през него. - Защо след теб? Ти ще се оправиш!! Мамка му, ще се оправиш Тае!

Техюнг се усмихна тъжно, очите му отваряйки се и поглеждайки Джънгкук. Едната му ръка направи безпомощен и безуспешен опит да се надигне. Малкия я сграбчи и я долепи до бузата си. Ръката му вече не беше топла, беше ледено студена като лицето му. Очите му губеха блясъка си и потъмняваха все повече и повече.

-Хей, Куки... - Започна Техюнг бавно, червена струйка бликвайки от края на устата му. - Ти беше щастлив, нали? Ние ти помогнахме... поне до някъде. - Джънгкук не знаеше какво става. Защо Техюнг говореше по този начин? Защо все още се усмихваше, независимо че кръвтта му изтичаше заедно с живота му. Не можа да му отговори с думи, само закима с глава, сълзи руквайки от очите му. - Не плачи. Все някога щеше да пуснеш ръката ми...

-Нямаше... Недей така...

-Обичам те миличък. - Издиша бавно Техюнг, преди ръката му да натежи още повече в дланта на Джънгкук. Клепачите му покриха тъмните и изморени очи, дъха му замря, дори кръвтта по устните му засъхна.

-И аз... Много! - Изхълца отговора си макнето. Техюнг издъхна в ръцете му. Любимия му умря... А той беше тук, тук някъде, сам самичък. Нямаше никого до себе си. Той бе единствения останал. Не можеше да помръдне от мястото си. Ръцете му държаха тялото ня Техюнг, сълзите обливайки лицето му. Палеца му нежно се движеше по скулите на момчето, но нищо не помагаше. Нито скръбтта или агонията, нито ласките и сълзите, думите или по точно раздраните стонове, които жално се изтръгваха от гърдите му. Джънгкук бе изпаднал в транс, люлеейки тялото си напред-назад в ритъм, който по-скоро би бил определен като маниашки, отколкото успокоителен. Но ситуацията го подлудяваше. Откачаше, защото никога не се бе изправял пред такова нещо, дори в кошмарите си. Наистина полудяваше.

И честно, Джънкук би предпочел да се нарича луд, да го наричат луд. За да може да оправдае станалото по нататък. Да оправдае каква агония, успокоение, страх, объркване и омраза бе изпитал когато чу познат смях. Онзи висок смях, който обожаваше. Обожаваше и обичаше, напук на всичко и всички, напук на себе си, напук дори и на Техюнг. Смеха който принадлежеше на мимолетното му увлечение, което се бе задържало около него повече от очакваното. Смеха който винаги го радваше. Смеха на Джимин.

Но в момента този смях предивика в него единствено объркване, болка и гняв. Защо се смееше? И най-важното, как се смееше? Той беше мъртъв, нали? Всички до един бяха убити просто така. Защо Джимин се смееше.

Джънгкук се обърна към розавокосия, към мястото на което се предполагаше че лежи. Но той не бе там. Огледа се. Погледа му премина през всеки един от приятелите му, преди да се засече с този на Джимин. Момчето стоеше много назад, точно от посоката от която бяха дотичали до тази пуста пясъчна част. С уплах и преминаващи студени тръпки през тялото му, Джънгкук можеше да определи мястото на Джимин като на преследвач. Сякаш всички са бягали от него, сякаш той бе виновника, човека който ги е гонил. Малко гласче в главата му започна да шепне, че именно Джимин е виновника за всичко, че той е убиеца на всички до един. Че той само се е преструвал че е прострелян. "Джимин е виновен." скандираше гласчето в главата му. Макнето искаше нещо с което да защити другия от обвиненията които сам му налагаше, но маниакалната усмивка на лицето на Джимин, смеха който издаваше, странния поглед, бяха достатъчни доказателства че той е ненормален, че той е виновен.

Джънгкук постави тялото на Техюнг внимателно на земята, ръката му стискайки тази на мъртвото момче за един последен път, преди да се изправи и обърне лице в лице с Джимин.

-Жалък си. - Дойде първото нещо от устата на Джимин. Всичко в Джънгкук кипна от ярост. До сега изстивайки от страх и болка, сега просто кипеше. Беше и по объркан от всякога. Джимин беше жив, гледаше го отново по онзи странен начин, а кръвтта все още прясна на устните му. Да не би някой да си играеше с него? Да се забавляваше? Какво забавно имаше в това? Явно съдбата му се подиграваше, защото Джимин продължи. - Жалък и смешен. Как само обърса земята за Техюнг, а само допреди дни не можеше да откъснеш поглед от мен. Какво се случи? Да не би да заобича него още повече, сега когато го загуби? - Засмя се отново Джимин и пристъпи напред, кярайки тялото на макнето да потръпне. От думите му болеше. - Цени нещата които имаш, защото... Както виждаш, човешкия живот е относително понятие, бих казал, твърде кратък.

Джънгкук понечи да каже нещо, но гласа му така и не излезе. Задави се, но дори и след като раздра гърлото си от кашлици, не можа да промълви и сричка.

Не можеше да говори.

Беше ням.

-Наистина си жалък. Бършеше подметките на всички в началото, а сега виж го само! Порасналия Джеон Джънгкук. Мисли си че е най-добрия. Никакво уважение. - Изсъска Джимин. След което посочи с пръст тялото на Техюнг. - Погледни!!

Сякаш като по заповед, очите на макнето се взряха в хьонга му, от тях наново бликвайки сълзи.

-Остави го просто така... Помниш ли? - Каза розавокосия. - Помоли те за помощ, трябваше му. Не можеше да насмогне с трениривките ни. Не искаше да изостава. Но ти какво направи всъщност? - Джънгкук издиша тежко. Да не би Джимин да бе някаква халюцинация която натякваше за грешките му? Толкова ли зле бе постъпил? Джимин проследи погледа му и извика. - Какво направи!?

"Нищо." Помисли си макнето. Не можеше да говори, какъв бе смисъла...

-Не ме лъжи. - Отговори му другия, сякаш прочел мислите му.

"Просто бях навън."

-С кой?

"С Джимин."

-Ясно. А какво му каза. - Гласа започна да придобива различна тоналност. Тоналност която изплаши Джънгкук, защото му беше колкото непозната, толкова и позната.

"Че съм със семейството си. Че помагам на майка ми."

-Лъжец. - Това не беше Джимин. Не беше неговия глас. Този бе още по-студен, но и подигравателен. Главата му не помръдна. Очите му бяха впити в лицето на Техюнг.

Техюнг беше всичко за него. Беше му упора, рамо на което да поплаче, съветник, щастието му. Винаги го разсмиваше и винаги можеше да го докара до плач. Чисто и просто, защото го обичаше. Винаги е бил добър със него, винаги му е помагал, дори и когато самия той имаше проблеми. Но може би Джънгкук наистина бе виновен. Винаги Техюнг помагаше на него, винаги. Трябваше и той да бъде там за него. Трябваше. Преди да го загуби.

-Жалък си. - Каза гласа отново. Макнето извърна глава, готов да изкрещи в лицето му да млъкне, дори и да не можеше да говори, да го накара да се разкара, преди да го е удушил.

Но изведнъж нещо се сгромоляса до него, прихващайки изцяло вниманието му. Гледката го изуми и изплаши до смърт.

Беше Джимин. Лежеше в пръстта, толите му очи взирайки се в Джънгкук, от тях капейки сълзи, устните му безпомощно движейки се, изговаряйки глухи думи отправени към по-малкия. До сега стоеше срещу него, до сега му се подиграваше, до сега му се искаше да го удуши. А сега. Сега лежеше до него. Сякаш току що бе ранен, сякаш до сега не бе правил нищо. Кой тогава?

Джънгкук се сгромоли на коленете си до него.

-Джимин. - Промълви плахо. Този път успя да каже нещо. Розавокосия погледна към него, след което зад него, и после отново очите му. Изглеждаше уплашен, но преди да стане каквото и да е, се чу разко вдишване и...

-Джимини...

И край.

-Толкова бързо се отмяташ. - Проговори гласа. Джънгкук се изправи и се обърна, замахвайки с всичка сила с юмрук, да удари на сляпо, удари който и да стоеше зад този театър. Без дори да погледне лицето му, той замахна, удряйки челюстта на човека. Лицето се изви на страни и остана така. Болка се разпространи по кокалчетата на ръката на макнето, натъртеното място парейки.

Човека срещу него разтърка удареното място и изви глава към Джънгкук, очите им срещайки се. Изведнъж всичко в макнето замря, виждайки собственото си лице пред себе си. Как бе възможно това? Да не би..?

-Изненада. - Изсъска отражението му отдалечавайки се.

-Не може да бъде! - Започна Джънгкук. - Не е възможно! Кой си ти? Какво искаш от мен!! - Дори не се усети кога бе започнал да крещи истерично, отстъпвайки назад, все по-далеч от кървавата сцена и от чудовището което носеше лицето му. - Махни това от лицето си!!

-Не мога, защото аз съм теб, и ти си мен. - Беше същия, наистина. Същите маниери и мимики, същия глас и походка. Гледаше го подигравателно. Започна да се разхожда напред-назад и да говори. - Никога до сега ли не си се замислял, че всъщност ти си тежестта? Тежестта която дърпаше всички назад. Или без теб, или бе тях.

-Защо!? - Проплака Джънгкук.

-Защото не си заслужаваш. А и не заслужаваш никого. - Изсмя се отражението му. - Първо Техюнг, после Джимин, а? После пак Техюнг...

-Ти нищо не знаеш! -Извика Джънгкук в моменг на слабост, краката му поддавайки и отново намирайки се на земята.

-Знам всичко, защото сме един и същи човек. - Прошепна дълбоко двойника на макнето, започвайки да се приближава. - Знам за всичките ти грешки. Знам за лъжите които си наговорил на Техюнг. Знам и за увлечението ти по Джимин. Не можеше да се наситиш с доброто момче, затова реши да следиш и другия. Защото бе по-възбуждащ, нали?

-Млъкни... - Прошепна ниско Джънгкук.

-Толкова мизерно съществуване..

-Млъкни...

-Да не беше започвал тази връзка, ако си решиш да бъдеш неверен... - Каза другия, главата му се наклони на една страна, сякаш Джънгкук бе най-интересното нещо което някога бе виждал. След което продължи бавно, носталгия криеща се в гласа му. - Не неверен телом, а неверен ето тук. - Посочи с пръст гърдите си, очертавайки кръг около сърцето.

Самото движение на пръста по материята напомни на Джънгкук за начина по който ръцете на Техюнг си играеха с блузите му, или с голите му гърди. Как тези ръце го галеха. Как тях вече ги няма. Самата мисъл го докарваше до краен предел, докарваше го до истерия. Толкова тежко усещаше всичко около себе си, едвам поемаше тежкия въздух. Имаше чувството че всичко около него ще се срути. Небето ще падне, земята ще се разцепи, двойника му ще пропадне надолу, заедно с него самия.

-Искаш ли да чуеш всяка своя грешка? – Попита го невинно отражението му, насмешлива физиономия заемайки място на безумното му лице. – Всяка една.

„Не..." Джънгкук не можа да каже нищо за пореден път. Сърцето му се смрази в гърдите му. Усети тялото си прекалено тежко.

-Без отговор? Значи да? – Замислено изражение се показа за миг на лицето на другия, но изчезна зад злобна гримаса. – Може би за всеки един път когато си оставял, Техюнг сам-саичък с проблемите му, ви, негови или ваши, все тая... Той беше сам, винаги сам. Или пък... О да! Тогава може би ще е най-добре да ти припомня какво се случи месец след като се събрахте? Онази вечер, в която остана сам с Джимин в тренировъчната зала? Помниш ли начина по който очите ти се впиваха в него? И начина по който се движеше, в начина по който потника полепваше по тялото му? О, да... Помниш го много добре. Защо ли? Защото това беше най-големия ти гаф. – Джънгкук можеше да усети как сълзите му се стичат по бузките му и по врата му, топлината им парейки го. Усещаше как спомена за случилото се караше гърдите му да се свиват заплашително, сякаш е готвеха да смажат сърцето му. Нарочно. Изпитваше такъв отчайващ срам от случилото се, такава болка. Беше отвратителен предател. Но само той знаеше за случилото се. Ако само и той беше забравил. Дваойника му, който стоеше пред него, щракна с пръсти и го изкара от транса му. – Оо, припомнихме си значи? Чудя се какво щеше да стане ако и Джимин си спомняше? Ако не беше пил толкова много, може би щеше да си спомни за начина по който го беше притиснал към огледалната стена, залепил устните си с неговите.  Как се беше отъркал в него, защото той чисто и просто ти се отдаде? Как се натискахте, как вкуси от този толкова сладък и същевременно забранен плод. Жалко че не се разгорещихте повече. Но все пак...  Ох би било интересно. Но за съжеление той е мъртъв вече и не можем да го питаме.

Изказването му накара Джънкук да изръмжи гневно и болно, опитвайки се със всичка сила да се изправи и по някакъв начин да се докопа до това същество, да издере очите му или да разбие устата му. Но тялото му го предаде.

Все пак, той бе виновен за всичко... За всички... Нямаше начин да му бъде простено.

-Изрод! – Успя да изсъска, думите му сякаш пълни с отрова.

Двойника му се засмя презрително, надвисвайки заплашително над него. Постави едната си ръка на главата на макнето, погалвайки я необичайно нежно, преди да впие нокти в скалпа му, скубейки косата му, карайки го да извие глава нагоре, и да срещне обезумялия поглед на двойника.

-Нека те предупредя. Това... - Каза, сочейки към телата на приятелите му зад него със свободната си ръка. - Това ще се случи, и единствения виновник ще си ти.

-Не... – Успя да промълви шокирания Джънгкук.

-А що се отнася до него. - Кимна към Техюнг. - Той ще е първият. Защото, тези които нараняваме първи са тези които обичаме най-силно.

-Лъжеш. - След това си изказване усети силна плесница по лицето си. Сълзите наново бликнаха от изморените му очи.

-Ти нямаш право да ме наричаш лъжец, защото аз съм вестителя на истината. - Каза злобно двойника, омраза пропивайки се във всяка дума. - Слушай внимателно. Това ще те достигне някой ден. И тогава...

Джънгкук не дочака другия да се доизкаже и нададе пронизителен вик, толкова смразяващ писък, че самото макне се изплаши от силата му. Но така беше най добре. Така нямаше да слуша измислиците на онова нещо, придобило неговата форма и глас. Онова което си играеше със съзнанието му. Това бе фарс, това не можеше да е истина. Бе халюцинация. Онова нещо бе лъжец. Първо уби всички негови приятели. Уби семейството му.

Уби любимия му. Уби неговия Техюнг.

После използва лика на най-добрия му приятел, човека който харесваше, човека с когото никога нямаше да имат споделени чувства. Неговия Джимин.

А после... После открадна неговото собствено лице и го накара да се изправи пред свое психясало отражение.

„Ще се случи, рано или късно." - Чу се далечен глас. Гласа на онова нещо.

"Ще го погубиш."

"Ще погубиш Техюнг. А Джимин ще ти помогне с удоволствие, макар и неволно, макар и без да знае какво прави."

"След което ще погубиш и самия Джимин."

"Ще ги уннищожиш и двамата."

"А после ще бъдеш изостваен."

"Твоята любов е лъжа. Твоята любов е убиец."

"Ти си убиец."

***

Джънгкук се събуди мигновенно. Усещаше как потното му тяло се беше увило в завивките, бретона му полепнал по мокрото му чело. Издиша тежко и накъсано. Огледа се веднага. Но около него нямаше и следа от двойника му. Беше в леглото си, а през прозорците проникваше меката светлина на розавото утро. Макнето се надигна бавно, осмисляйки ситуацията в която се намираше.

Всичко това до сега...

Кошмар!

Било е кошмар.

Сякаш камък падна от гърдите му, и сега сякаш вече можеше да диша. След още няколко минути се обърна на дясно, очите му срещайки притворените тези на Техюнг. Сърцето му се сви. Другото момче, напълно неподозиращо за ужаса който бе преживял Джънгкук, се усмихна топло, едната му ръка, подхващайки тази на макнето и го задърпа нежно надолу.

-Лагай Джънгкуки, още е рано малкия... - След което се прозина и сякаш замърка тихо, докато се унасяше наново в спокойния си сън.

Джънгкук си пое дълбоко въздух, преди да се свие до любовника си, прегръщайки го плътно до себе си.

Той беше губещия. Но нямаше да го позволи...

Нямаше да го загуби. Не и Тае.  Нямаше да загуби никого.

Реши че ще каже истината, ще признае всяка своя грешка. Колкото и болезнена, колкото и срамна. Защото предпочиташе той да моли за прошка, но не и да лъже, не и да губи.

Джимин беше грешка. Прекалено дълго време бе в мислите на макнето. Време бе да бъде изтрит... Защото не искаше заради едни стари чувства, които за съжаление още тлееха дълбоко в него, не искаше, просто не искаше да загуби човека който обича.

***

Нямаше да загуби никого.

Нито приятелите си.

Нито Джимин.

Нито Техюнг.

Нито себе си.

Не и днес.

КРАЙ.