Поемам си накъсано въздух и избърсвам сълзите си. Успокоявам се колкото бързо мога. Чувам стъпки по коридора и се отделям бавно от стената, отправяйки се към решетките. Лена заема нейното място, облягайки ръце на решетките. В едната си ръка държи дървена купа. Правим очен контакт, преди тя да погледне празните ми ръце и да свие вежди. Естествено, че нямам купа или каквото и да е, в което да ми сипят храна. Наистина не съм гладна. Въпреки, че корема ми стържеше при мисълта за храна ми се догадва. Стъпките се приближават, а аз опирам лице в решетките, за да мога да видя, идващия човек. Сянката все повече се приближава и аз виждам фигурата. Мъж на средна възраст, с черна вързана коса. Телосложението му е запазено за възрастта. Облечен е изцяло в черно. Нещото, което привлича вниманието ми е, превръзката, която скрива дясното му око. Три дълги резки раздират кожата по бузата му и изчезват до средата й, където започва наболата му брада. Маслинено черното му око гледа отегчено, докато той сипва сивкава каша в подадените купи през решетките. Няколко метра го делят от моята килия и аз отстъпвам назад, осъзнавайки, че няма смисъл да седя при решетките без купа.

Тишината се прокрадва в коридора, когато мъжът спира пред килията ми. Аз го поглеждам, а той се обляга с една ръка на решетките. Повдига едната си вежда, подканяйки ме да си дам купата, но аз го гледам и поклащам глава. Той въздиша тежко и пъха ръка в торбата, която е прехвърлена през лявото му рамо.
-Как се казваш?-пита той.
Сега е мой ред да вдигна вежди. Гласът му е дрезгав, но не и студен като този на Дайран. Аз прочиствам гърло и отговарям.
-Милей.
-Новото попълнение?

Смятам въпроса му за реторичен и абсолютно излишен, затова не отговарям. Той мълчи известно време преди да извади ръката си от торбата. Държеше късен хляб и сирене. Погледна ме и провря ръката си в килията ми, чакайки да ги взема. Объркания ми поглед го кара да издиша тежко.
-Виж нямам цял ден. Дори не трябва да съм тук, просто замествам Тори. Имам си по важна работа, така че просто ги вземи.-казва той троснато и започва да тропа с крак по каменния пот.

Аз се отделям бавно от стената и след няколко крачи вече съм пред него и взимам сиренето и хляба от ръката му. Той се обръща и тръгва по коридора, но се спира и отново се обръща. -За малко да забравя.-каза той и отново бръкна в торбата.-Ето.
Протягам ръка в очакване на това, което ще ми даде. След миг лист хартия се намери в протегната ми ръка. Аз бързо я дръпвам и гледам листа объркано. Лена ми хвърля поглед, забивайки го в писмото. Аз се оттеглям в края на килията, далече от погледите на всички и сядам. Слагам храната в скута си и поглеждам отново парчето хартия. Не е цял лист, който и да й го бе пратил, е откъснал част от него. Аз въздишам тежко и за минута се двоумя дали искам да знам какво пише вътре или не. В крайна сметка любопитството ми надделява и аз разгъвам парчето пергамент. Съдържанието му ме изненадва, вътре намирам думи и букви, които не са свързани по смисъл.
„Гарван, гора, 24, овен, риба, КЛЮЧ=СМЪРТ"

Аз сбърчвам вежди и препрочитам съдържанието отново, което не ми помага да разсея объркването ми. След още няколко прочета, започвам да изпитвам странно чувство на страх. Устата ми пресъхва. Осъзнавам, че това е закодирано съобщение. Някой ми е пратил, закодирано съобщение и който й да е, се надява да го разгадая. Желанието ми да разбера кой и защо ми го е пратил ме изгаря отвътре. Защо на мен? Интересът ми се засилва от това, защо някой е искал точно аз да го получа, а заедно с него се увеличава и страха. В мозъка ми започват да се въртят мрачни мисли. Може би това е заплаха, може би някой ме иска мъртва или иска някой друг мъртъв. КЛЮЧ=СМЪРТ. Мислите ми поемат по нов път, какъв е този ключ, какво символизира. Ключ, който ще доведе до смъртта на някой, може би. Но кой и как е възможно аз да разбера от мястото, на което съм Нещо светва в главата ми и аз бързо се изправям на крака.

Пазачът. Той трябва да знае, кой е изпратил писмото.

Аз отново се приближавам до решетките на килията си и се облягам на тях, чакайки пазача да се върне. През това време поглеждам към Лена, което бе впила любопитен поглед в парчето пергамент в дясната ми ръка. Погледът и намира моя и тя вдига въпросително вежди, а аз й отвръщам с леко повдигане на раменете и отмествам вниманието си към дългия коридор. Нямам желание да говоря с нея, камо ли отговарям на въпроси свързани с съдържанието на писмото. След няколко минути, стъпките на чакания от мен човек започват да се чуват, приближавайки все по близо. След миг, аз вече го виждам как крачи между килиите с отекчен поглед. В момента, в който той минава покрай моята килия, аз прокарвам ръката си между решетките и го дръпвам за ръката силно, придърпвайки го по-близо до мен. След това прецеждам през стиснали зъби.
-Кой ми прати писмото?
Той ме поглежда объркано, след това поглежда и листа в ръката ми, зеницата на окото му се увеличи и покри цялото му око само за миг, преди да се върне обратно към нормално. Но този миг беше достатъчен за мен. Той поклаща яростно глава, сякаш се отърсва от нещо и проговори.
-Не знам за какво писмо говориш, още по-малко знам кой ти го е писал и пращал. Имам работа за вършене. Довиждане.

Шокирания ми поглед, го кара да сбърчи вежди и да издиша тежко. Аз стиснах още по-силно ръката му, преди да го пусна, неотделяйки поглед от окото му

-Ти ми го донесе, преди няколко минути не помниш ли?
-Нищо не съм ти давал, само храна. Тук никой не получава вести, освен ако не са смъртни наказания. Сега ме остави намира, бързам.
В окото му нямаше капка лъжа, нито съмнение, напълно сигурен е. Той наистина не си спомня, че ми е дал писмото, сякаш това никога не се е случвало, сякаш е бил под чуждо влияние, когато го е правил. Аз заравям пръсти в косите си и поглеждам към земята, след няколко мига на мълчание, мъжа тръгва отново по пътя си. А аз оставам онемяла, облегнала гръб на студената мокра стена, чудейки се как това е възможно. Мислейки втренчвам изморен поглед в мокрия под, без дори да забележа и да ме интересува, че Лена ме вика.

Магия. Няма друга причина той да не си спомня. Нищо друго не би било способно да изтрие спомен, или да накара някой да направи нещо, което после да не помни. Рядко се среща, някой способен да манипулира мислите и умовете на хората. Сещам се само за едни митични създания, които са способни на това. Създание, които никой не вярва, че съществуват. Руми. Ако наистина в тези земи има Рум, това значи заплаха за цялото кралство. Ако съм права, дори целия легион на краля да се изправи срещу него, по-скоро ще се избият помежду си преди да посегнат на Румито.

Чувствам тежест на гърдите си, което ми пречи да дишам нормално. Изведнъж килията ми се вижда тясна, колкото миша клетка. Чувството на страх ме обзема, карайки струйки пот да се стичат по гърба ми, смесвайки се с водата от стената. Малко по малко параноята започва да ме поглъща. А след нея веднага идва и чувството на вина, защото знам, че аз съм причината то да се намери на този континент, на това място.

Спомням си първия път, когато срещнах Рум. Изглеждашедосущ като тях, но силите му бяхамного по-тъмни, по-зли и могъщи. Рум е създание, което може да влиза в умоветена хората, дори и на някой по висшисъздания, ако нямат достатъчно силна воля. То се храни от спомените, хранисе с добрите спомени, оставяйки само лошите, карайки те да си мислиш, че повеченикога няма да изпиташ щастие. Така, докато от теб не остане една куха мрачнадупка. Освен да се хранят от спомени, висшите Руми дори мога да контролиратдействията на човек от разстояние, могат да заличават спомени, да карат човекда не помни, че е правил нещо. Сещам се за всички неща, които знаех за тях,като например, че не всички Руми са зли, но по-голямата част са. Също така састрашно жестоки и безмилостни, миризмата на страх ги привлича. Спомням си също,че са изключително красиви създания и перфектни от където и да ги погледнеш.Това се дължи на способността да намират какво се харесва на даден човек и даго накарат да го види, привличайки го към себе си. Поради тази причина, никойне знае как точно изглеждат те, защото виждат това, което им се харесва на тях.По-нисшитеот вида им могат само да се хранят със спомени и да изцеждат живота на жертвитеси го последната капка, но компенсират тази си слабост с невиждана от хоратажестокост, за разлика от по-висшите си братя. Никога не бях виждала как точноРумите довършват жертвите си, за да знам в какво точно се крие, тяхнатажестокост и се надявах никога да не разбера.

  Отварям очи и спомените спират да севъртят като вихрушка в главата ми, връщайки ме обратно в килията с парчепергамент в ръка. Здравия ми разум бързо измести паниката, напомняйки ми каквсичко това, може да е просто една шега, за добре дошла, за да ме постреснемалко. Прочитам написаното отново, обмислям значението на всяка дума. Всеповече се убеждавам, че най-вероятно някой се шегува с мен. И въздишам успокоена.Осъзнавам, че наистина съм в безопасност и се свличам на земята, сгъвайки пергаментана топка запращайки го в другия край на килията. Малка усмивка от внезапнарадост и успокоение се появява на лицето ми. Аз отново въздишам и започвам даусещам как клепачите ми натежават. Умората и студа ме карат да се прозея и дасе облегна на стената. Прозявам се отново и се унасям в сън. Но преди да заспя отново сеусмихвам, спомняйки си какви щури мисли се въртяха през главата ми и си казвам:
-Глупачка.