Ейвън се намръщи на прякора, даден от приятеля му и вдига леко ръка замахвайки с лакът към корема на седящия до него мъж, след нанесения удар, изкарания въздух, кара Дайран да се свие на две, поемайки си накъсано въздух. Принцът се усмихва и обръща вниманието си към мен, а аз се опитвам да сдържа смеха си, докато гледам генерала, радвайки се на затрудненото му положение, но за жалост той започва да нормализира дишането си.
-Както и да е. Дойдох да се уверя, че си добре. Някой да те притеснява? Нещо да не ти харесва?-пита ме той.
Аз го гледам с една повдигната вежда и се подсмихвам леко. Чудя се дали наистина е толкова коварен и жесток да пита такива неща затворник, който те първа ще трябва да свиква с обстановката на такова място. Отварям устни, за да му отговоря:
-Никого не ме притеснява и щеше да е странно, ако някой го правеше. Понеже съм е в подземието, в което се намира най-добре охранявания затвор, в който заточват само най-опасните престъпници. А относно това дали нещо не ми харесва-засмивам се леко, с нотка на тъга-ами всичко не ми харесва. Не ми харесва, че съм затворена тук, искам да съм свободна, както бях преди. Това не ми харесва, че ми взехте свободата.
Дайран се приближава към мен и спира на няколко крачки от мястото, на което аз седя с изпънати крака и гръб опрян в мократа стена. След като се спира там, той кляка и ме поглежда, докато навежда леко главата си надясно, карайки няколко кичура от косата му да закрият половината му чело. Погледът му си остава все така вцепеняващ и безчувствен, а аз се чудя какво ли са видели тези очи, за да станат толкова студени и коравосърдечни. Той се доближава още малко до мен и ми проговаря:
-Трябвало е да мислиш, преди да унищожиш цялото село, Вещице.

Отново тази дума. Как я мразя само. Писна ми да я слушам и всеки да ми я повтарят хора, които дори не ме познават и не знаят нищо за мен, затова с едно движение го сграбчвам за ризата му и го дърпам близо до мен, карайки дъха му да секне с това мое непредвидимо движение. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго, а той за пръв път не ме гледа студено, което ме озадачава и ме кара да се загледам по дълбоко в израза на лицето му и забелязвам как се напряга, устните му се разделиха леко, а бузите му стават леко розови. Може само да си въобразявам, най-вероятно ми се вижда така от осветлението. Яростта на Дайран започва се чете в очите му, затова не се учудвам, когато ме сграбчва за раменете и ме блъсва в стената зад мен. Погледът ми си остава гневен, неподчинен на мислите ми за болката, която изпитвам в гърба си. В този мой поглед могат да се прочетат всички ругатни и обиди, който не изричам, а вместо тях казвам:
-Наречи ме така още един път и ще ти извадя очите със собствените си пръсти и ще ти ги натъпча в гърлото, копеле нещастно.
Дайран, все още намиращ се в хватката ми се измъква бързо от нея и ме поглежда разярено, заплашително. Готов е да ме разкъса всеки момент, заради начина, по който го унижих пред принца. Ейвън казва настоятелно името му няколко пъти, което едва го кара да се отдръпне, хващайки дръжката на меча си ме поглежда безстрашно и ми казва:
-Ако си позволиш нещо такова още един път, ще те накарам да съжаляваш, че си се родила, Вещице.

След няколко секунди, в които той се увери, че няма да предприема каквито и да е действия срещу него или принца, заради думите му. Той отива при Ейвън и застава от лявата му страна, заемайки предишното си място. Гневът ми утихва за няколко секунди и аз пак се заглеждам в двамата млади мъже застанали пред мен. Косата на Ейвън, който сега се смее на приятеля си, твърдейки, че досега не го е виждал да е толкова близо до момиче, е къса, но достатъчно дълга, че да образува плавни извивки. Тази на Дайран, е малко по-дълга от на приятеля му и няма леките извивки, които притежава Ейвън. Неговата е права и гъста, черна коса, която се спуска нежно около ушите му и закрива лявата част на челото му, както и малко от лявото му око. Единствените прилики, които успявам да открия в двамата младежи са, че и двамата са еднакво високи и са леко мургави , което кара мръсно русата коса на Ейвън да изпъква, както и сапфирено сините очи на Дайран.
-Млъкни, Ейвън. Ако не беше син на краля, до сега щях да съм те пребил.-каза синеокия генерал, гледайки раздразнено приятеля си, докато скръстваше ръце пред гърдите си.

Какво е това на бузите му? Да не би да се.....Не, не може да е това...Дали той наистина се изчервява? Не, най-вероятно все още е бесен на действията ми.

Казвам си аз, докато гледам как руменината по бузите му расте още повече след следващите думи на Ейвън:
-Не ме подценявай, Дайран, с лекота ще ти сритам задника. А и не е като да лъжа. Това беше най-близкия ти контакт с представител на противоположния пол. А най-хубавото е, че е вещица.
-О, моля ти се. Нека не забравяме, че ти си този, който имаше такова голямо желание да дойде да я види и ме умоляваше да те доведа тук. Сега нека да тръгваме, защото баща ти ще те чака, да обсъдите какво да правите с неприятностите, които се случват напоследък.-отговаря му Дайран.-А колкото до предпочитанията ми, те са нищо като нея.
След като завърши изречението си ме посочва, в очите му могат ясно да се прочете презрение и погнуса. Аз сбърчвам вежди на тази му реакция и го поглеждам кисело, чудейки се какъв му е проблема с мен, след което изскърцвам със зъби. Това, че не съм толкова слаба колкото другите момичета и имам извивки никога не ми е пречело. А щом той си пада по типичните момичета, които дори не могат да вдигнат един меч, това не ме засяга ни най-малко. Ейвън започва да минава с поглед през тяло ми, бавно, обръщайки внимание на всичко и попивайки всеки детайл от него в мислите си, карайки ме да се чувствам неудобно от това, колко настоятелно ме оглежда. Аз се изнервям и започвам да раздвижвам краката си и ръцете си само, за да си отвлича вниманието от погледа му, а той като усети как се бе увлякъл, отново поглежда Дайран, след това му повдигна вежда, докато му казва:
-Да вървим, ще говорим по-късно.
Двамата другари излизат от килията ми тихо и Дайран се завърта, за да заключва вратата, съставена от близо една до друга решетки. Аз го гледам колко съсредоточено се опитва да завърти стария ключ без да го счупи. След като той ме поглежда за миг аз му се усмихвам саркастично и след това го поглеждам с безразличието, с което той ме гледа и което изпитвам към него и цялото му съществуване. Ейвън се обръща към приятеля си, който изглежда ядосам от държанието ми и ми казва, намигайки:
-Харесва ми тук, ще трябва да ме водиш по често да я посещавам.

-Мечтай си, намери си друг спътник, като искаш да я посещаваш.
Казва генерала и го поглежда косо и гневно, след което стисва здраво челюст, карайки я да изскочи още повече и измърморва нещо, което не мога да чуя. След това тръгва по коридора, в посока към вратата, водеща към изхода от това ужасно място. Ейвън ми хвърля един бърз поглед за последно и тръгва след Дайран, а плащът му се развява като кървава вълна след него, която залива с яркия си, ален цвят иначе мрачното и сиво помещения.

В отсрещната килия виждам позната фигура, тъмнокосото момиче се обляга на стена до решетките. Тя проследява с поглед двамата другари до края на коридора. Чувам как се отваря и после се затръшва вратата и изсумтявам. Замъкът на краля е близо до разположен до кралския затвор, за да може затворниците да бъдат под зоркото му око. Момичето ме погледа и ме изважда от мислите ми с въпроса си.
-Милей, нали така? Приятно ми е да се запознаем.
-На мен не ми е и няма да ми стане.-отговарям й студено аз.

След това я поглеждам и й се усмихвам фалшиво. Тя продължава да се опитва да завърже разговор с мен.
-Аз съм Лена Докън.
Аз замръзвам. Тази фамилия ми е позната, сещам се че съм чела за нея в една стара книга, за кралство, но това кралство не е Силон, а Хейнт. Тя идва от Хейнт. Защо тогава е в затвор? Какво е направила? Задавам си наум тези въпроси и я поглеждам косо, заговаряйки я.
-Не ти ли харесва в Хейнт. Едва ли си живяла зле, все пак името Докън е второто по важност след кралското.
Тя се засмива горчиво и погледа пода, все едно си спомня нещо. Отново ме поглежда с насълзени очи и проговаря.

-Кралят нареди да избият семейството ми, защото сме представлявали заплаха за него, заради силната позиция, която изявява семейството ми. Изявяваше, моя грешка. Заловиха брат ми, убиха родителите ми, а мен пратиха тук, набеждавайки ме, че от лудост съм изклала семейството си.

Аз я гледам и този път не със студенина. Може би не сме толкова различни една от друга. И двете сме загубили близки хора, и двете сме в едно и същото положение и то заради близки неща, които са се случили. Прехапвам долната си устна и започвам да мисля какви ще са следващите ми думи. Рано е да разказвам историята си на нея. Все още й нямам доверие, няма да повторя грешката, която направих. Отварям устните си и я питам.
-На колко си? И защо са те пратили тук в затвора, а не там?-
недоверчивостта е пропита в думите ми и това я кара да погледне пода, знаейки че още не й вярвам.
-На 14 и пратиха ме тук по две причини. Първо, за да ме разделят и с последния ми близък останал жив и второ защото по-жесток и по-добре охраняван затвор от този, няма дори в нашето кралство. Никой не се е измъквал жив от това място, никой.

-Как ще се измъкнеш жив, като хора като Дайран, безсърдечни копелета, охраняват това място. Тук с удоволствие ще ти прережат гърлото и ще се насладят на смъртта ти.

Отговарям аз приближавайки се към решетките. Тя се засмива леко и продължава разговора.
-Мисля, че ще се съглася с теб затова. А ти защо си тук?
-Как така, този път не ме нарече вещица?-засмивам се аз.-А колкото да това как съм се озовала тук и защо, това е история, която не бих споделила с никого, освен ако не му вярвам напълно. А аз не ти вярвам дори малко. Ако заслужиш, може и да разбереш, моята велика и печална история. Мой ред е да питам. Откъде си взела лечебния мехлем.
-Може би като заслужиш, ще ти кажа.
Отговора й ме кара да се засмея и да кимвам с глава. Използва думите ми срещу мен. Може би не е толкова зле за събеседник до края на дните ми. Тя ми кимва в отговор и се връща навътре в килията си, вървейки ми каза.
-Скоро ще раздадат обяда.
По някаква причина аз поглеждам отново към мястото, където бе лежал мъртвия старец. Лена проследява погледа ми и отговаря на незададения ми въпрос
-Дайран и още един мъж го изнесоха от помещението, малко преди да се събудиш. Бяха довели две придворни да изчистят кръвта. Най-вероятно са го направили, заради посещението на принца.

Аз кимам и стискам устни, поглеждайки към пода. Тишината се прокрадва между нас, дълго време никоя от нас не казва нищо. Облягам се на стената и затварям очи, наслаждавайки се на странното спокойствие. Едно посещение на кралска особа е достатъчна да накара всички да млъкнат за дълго време. Тежка въздишка се изплъзва през устните ми, когато галя леко с лявата си ръка татуировката намираща се на дясната ми китка. Спомням си как я бях получила, как бях прекарала времето си с тях, как сме се смеели, танцували, борили заедно, като семейство. Прехапвам устни и се опитвам да спра сълзите си. Не трябваше да им се доверявам. Те го убиха, след това запалиха селото, избиха приятелите ми. Искаха да ме унищожат, защото го бях взела от тях, бяхме избягали. Постигнаха целта си. Сега вече нямам нищо. Дори ми взеха способностите, като наказание, за предателството ми.

Една самотна сълза си проправя път през бузата ми и капва на земята. След нея започва порой. Опитвам се да спра сълзите, слагам ръка на устата си, за да заглуша стенанията. В далечината се чува изщракване, скърцане и след това, трясък. Обядът пристига.