Събуждам се от скърцането на отваряща се врата в далечината. След миг тя силно се затръшва и всички други шумове и викове, с които е изпълнен мрачния коридор замлъкват. Звукът от трясъка се разнася във вече тихия коридор и се учудвам от тази необичайна тишина, може би е затишие пред буря. Защо млъкнаха всички? Какво им става? Да не би да са уплашени от нещо? Питам се аз, докато чувам стъпки от ботуши, които са единственото нещо, което отеква в празното пространство между двете стени, обсипани с килии и факли, издаващо че в това подземие има живи създание, а не просто празни килии, чакащи новите си жители. Стъпките се приближават все повече и повече и аз започвам нервно да се оглеждам, все едно търся проход или дупка, в която да се шмугна и да се озова извън това противно място.

Затварям очите си и си спомням приятния аромат на прясна, млада трева през хубав пролетен ден, представям си смеещите се малки и безгрижни деца, който бягат боси по нея, играейки си, търкаляйки се по поляната, намираща се близо до селото. Смехът им ехти в ушите ми и донася нотката на горчивина, че повече няма да мога да се насладя на това, нито че мога да се радвам на снега, както се радват децата, после да го намразя, както го мразят възрастните. Няма да мога и да разглеждам с удивление падналите прекрасно обагрени есени листа, които винаги ме учудваха с това колко са перфектни. Осъзнавам, че всичко това ще си останат само хубави спомени.

Следващото нещо, което изскача в ума ми е селото, в което живеех до преди няколко дена. Малко селце намиращо се в покрайнините на кралство Силон, сравнително спокойно място, изградено от не повече от трийсетина къщи, разполагащи се точно, където започва да се простира една от най-просторните и стари гори, намиращи се на територията на кралството. Започвам да претърсвам мозъка си за информация, която родителите ми ме караха да чета още от малка, за кралство Силон. Най-накрая откривам това, което съм търсела и си повтарям думите, които бях прочела.
Кралство Силон е първото кралство, появило се на континента Дела. Още от самото начало, то заявило сила и непоклатимост. Не след дълго започнали да се заселват и да се образуват други кралства. Почти всички ново образуващи се кралства са слаби и малки, непредставлявайки заплаха за Силон. Единствения съперник на кралство Силон, се явявало другото, почти толкова голямо и могъщо кралство наричано Хейнт. След дълги години, постепенно малките кралства изчезват и на земите им се заселват жители двете кралства. Не след дълго започнали да се водят сражения за дадена земя, а тези конфликти скоро се превърнали във война. И двете страни дали огромен брой жертви, включително и кралете им паднали убити в битка. Наследниците им решили да не продължават конфликтите един с друг, виждайки колко много жертви дават за къс земя, затова разделили останалото парче площ поравно и изгладили недоразуменията между кралствата си. Единствено имената на кралете по онова време ми се губят, но не се опитвам да си ги спомня.

Отварям очите си и въздъхвам, осъзнавайки колко съм схваната и колко изтръпнали от студ са краката и ръцете ми. Започвам да раздвижвам вкочанените си крайници, бавно усещайки как хладни тръпки преминават през цялата им дължина със всяко мое плавно движение. Гърбът ми, който е плътно долепен до стената толкова мокър, че усещам как ледени капчици вода се стичат по стената и после преминават през него, карайки ме да настръхна. Освен това е и схванат от студенината на камъка зад него, затова започвам да раздвижвам и него.

Изпитвам тъпа болка в замръзналите ми мускули и кости след всяко едно мое леко движение на крайниците и вкочанения си гръб, което ме кара да изпъшкам леко. След като се уверя че съм достатъчно раздвижена, за да се изправя, постепенно стъпвам на краката си и започвам отново да минавам с очи цялата килия, установявам, че всъщност нещо липсва, нещо не ми изглежда както трябва, картината не ми изглежда пълна. Но какво липсва? След минута и още един оглед си отговарям сама. Трупът. Няма го. Мъртвия старец, който лежеше с разпиляната си коса, близо до локвата с неговата собствена кръв го няма. След още миг, осъзнавам, че аленото петно кръв, което бе разположено на средата на помещение, разреждащо с водата от тавана, също липсва. Всичко е перфектно изчистено, кръвта, следите, които тя бе оставила докато се бе стичала на вадички от трупа. Все едно никога не се е случило, все едно този старец не се е самоубил, за да избяга от затвора, с цената на живота си, само за да бъде свободен отново. Дори и това да означава да отнеме собствения си живот. На мястото на кървавата локва сега имаше вдлъбнатина в камъка, което обясняваше, защо се бе събирала изтичащата кръв на стареца, сега на нейно място бе започнала да се оформя нова локва, но този път от чистата, капеща вода.

Заглеждам се във водата и не осъзнавам, че пред килията ми са спрели, не кой да е, а принцът и синеокият легионер. Разбирам, че не съм сама, едва, когато чувам дрънкането на желязо в желязо и бавно, стараейки се да изглеждам, незаинтересовано, обръщам главата си в надясно и ги поглеждам. Легионера бе извадил железни, стари ключове, повечето, от които са ръждясали. Той отключва след няколко мига на мъчение, в който той се старае да не се ядосва на ръждясалия ключ. Погледът ми започва да се движи бавно тръгвайки от ботушите им. Тези на Ейвън, са изрядни, под конец, както и очаквам и естествено цветът им е черен, изглеждат все едно току що са направени и той ги обува за пръв път. Това ме кара да мисля, че той не стъпва по земята, а прелита над нея. След това поглеждам и кафявите ботуши на легионера, които са пълна противоположност на тези на принцът. Тези са мръсни, имайки засъхнала кал по тях и на някои места са толкова протъркани, че дават вид, че са готови да се скъсат всеки момент.

Вдига очите си нагоре и оглеждам панталоните им, плата и на двата е черен, естествено на синеокия е по-износен, но все пак е доста добре запазен и е почти като на Ейвън. Ризата на тъмноокия е много тъмно синя, почти черна с избродирана емблемата на семейството му. Феникс, избродиран от жълт, оранжев и червен конец, които се преплитат перфектно, за да създадат този ефект на истинска горяща великолепна птица, докато се носи из въздуха.

Това не е просто птица, а феникс. Феникса е символ на сила и мощ, тя е птица, която живее много дълго, когато и дойде времето тя се запалва и изгаря, като от пепелта се ражда нова млада и по-могъща. Но освен това тя е птица, която е самотна, защото в даден период може да съществува само една птица феникс.

Спомням си обяснението на майка ми, когато я попитах преди 10 години, защо войниците, преминаващи през селото ни, носейки знамена с горяща птица на тях. Меденият и глас кънтеше в главата ми, докато си повтарям обяснението й. Поклащайки леко глава се връщам към огледа си, на двамата стройни, силни, мускулести, високи мъже. Установявам че и двамата са красиви.

Ризата на легионера е бяла, искряща от чистота, което ме кара да се учудя, като се има в предвид състоянието на ботушите и панталоните му. Не пропускам и да забележа лявата му ръка, която е отпуснал небрежно на мечът си, закачен от същата страна на торса му.

Мускулите на ръцете му се напрягат, докато аз отново заглеждам дръжката във форма на феникс, напомням му на по-рано, докато ме водеше към килията, в която се намираме сега. Генерал. Думата изскача в главата ми със светкавична бързина. Естествено, че е генерал, щом дръжката му е с такава форма. Това оръжие е специално изковано от рядка стомана, която вече никой не използва поради ниските наличия, с които разполага кралството.

Можеш да познаеш генерал по оръжието му. То е правено по поръчка на краля, специално за него. Чрез него той ще може да всява респект и уважение, защото именно той води войската на краля.

Думите на баща ми изскачат в главата ми като мимолетен спомен и изчезват след секунда. Поглеждам към лицата им. Ейвън е красив и изящен, с все още леко детско изражение, изразена и добре оформена челюст, с тънки устни, но не толкова тънки колкото линия, а малко по-тънки от нормалните. Легионерът има нормални по размер устни и по-изразена челюст от принца, неговите черти на лицето не са детински като на Ейвън, но все пак не е груб. Има някакъв необясним чар, който ме дразни.

-Как се казваш?-пита ме Ейвън, с дълбок глас, несъответстващ много на външния му вид, но не й толкова дълбок, колкото на застаналия до него млад мъж.
-Милей Гленон.-отговарям с тих, но с уверен глас.

Ейвън ми се усмихва меко, разпръсквайки топлина и уют, с това си действие, а трапчинките му се показа леко. Усмивка, която все едно ме сгря отвътре и забравям за студа около мен. Устните ми се извиват едва забележимо нагоре за секунда, преди да проговори легионера.

-Ако е възможно, приключвайте по-бързо с разговора си, Ваше...-думите му прекъсва Ейвън.

-Само посмей Дайран. Кълна се, ще те пребия, ако продължаваш да ми говориш така. Толкова много пъти говорехме за това. Ти не си само генерала на армията на баща ми, ти си мой приятел и аз те моля да ме наричаш по име, но ако продължаваш така, ще ти заповядвам да говориш нормално с мен.

Сиво-сините ми очи поглеждат Дайран и срещат студено сапфирените му очи, отново го усещам, онази странна, нечовешка и мразовита аура. Чувството, което изпитвам всеки път като погледна в неговите очи, неописуемото усещане завзема тялото му отново. Пулсът ми се забързва и студени стрели се забиват в мен след всяка секунда, в която се наблюдаваме и ми става все по-студено и по-студено, докато накрая имам чувството, че съм се загубила в този син мразовит океан и всеки момент ще се удавя в него. Независимо от мразовитостта, която ме кара да изпитвам, в този необятен смразяваш син воден басейн, все още грее слънце, все още има малка частица топлина, която не ми позволява да замръзна напълно. След не повече от три секунди той бързо отместя погледа си от мен и поглежда Ейвън и му се усмихва леко. А аз правя всичко възможно да не последвам примера му, защото Дайран има от онези заразителни усмивки, които са изключително пленяващи и чаровни, но въпреки топлата си усмивка, той си остава студен, мистериозен и неразгадаем. Най-вероятно си има причина. Казвам си наум и започвам да слушам разговора им. Дайран тъкмо започва да говори:
-Както кажеш, Ейв. Просто приключвай по-бързо, не искам да оставам в една килия с вещица за много дълго. Непредсказуема е.