Бръквам в кутийката вземайки голямо количество мехлем и го слагам нежно на раната си. Щипещото усещане започва още от най-малкия допир. След като хубаво напоявам раната с мехлема, изсъсквам. Болката кара бузата ми да изтръпне, а аз затварям очи, опитвайки се да се успокоя, все пак това е само болка. Дишането на чернокосата става все по-накъсано и дори и да не я гледам, само по него мога да кажа, че е меко казано ядосана. Може би ударих слабото й място. За миг си позволявам да съжаля за думите си, но после се осъзнавам. Все пак аз не й дължа нищо, тя започна да се заяжда с мен. Като всички други е, вижда ме само като едно чудовище и нищо друго. Щом ме мисли за такава, значи ще съм такава, няма да оставя момичето да се разочарова, че не съм коравосърдечната кучка, за която ме мисли цялото кралство.
-Истината боли, хъх?-питам я аз, докато се изправям и се отправям към решетките. Нужни са ми само няколко крачки да стигна до тях, понеже помещението е малко.-Свиквай, принцесо, не всичко е цветя и рози. Даже бих казала, че почти никога не е каквото искаш да е. Затова спри да мечтаеш за принцове на бели коне и кралства с дъги, и еднорози. Светът е мрачно и тъмно място-приближавам лицето си до решетките, гледам я сериозно този път.-пълно с убийства и изчезнали деца и повечето неща, с които са те плашели като малка са истина. Ако само мечтаеш и гледаш към синьото небе с надежда най-вероятно някой ще ти отсече главата. Така, че се приземи на земята, принцесо и ме остави да си почина, да не стане така, че без да искам от умора да те превърна в жаба.

След думите ми аз хвърлям кутийката в нейната килия. Тя ме гледа натъжено и очите й са насълзени, но аз я гледам безчувствено и студено, докато тя проговаря:
-Първо, не е твоя работа как съм се сдобила с това, не е като да не го използва преди малко и второ не говори за неща, които не знаеш, а именно за това каква съм аз.
-Това не те спря да говориш за мен нали?-казвам спокойно аз, сядайки отново в ъгъла.-Просто, защото всички други казват това, не значи, че имаш право да го употребяваш. Ти също не ме познаваш, никой не ме, така че просто млъкни и ме остави да си почина преди да съм се ядосала и да съм разбила решетките ни, само за да ти зашия устата.
Заплахата ми има ефект. Чувам само стъпките й докато отива навътре в килията си. Най-накрая си отдъхвам, че ме остави намира и отново затварям очите си. Веднага започват да ме заливат спомени от изминалите няколко дни. Спомням си огромните пламъци, труповете, писъците и лицата на приятелите ми, подмолните им усмивки, докато сочат в моя посока и гледат как ме обгражда един от легионите на краля на Силон.

Самият крал присъстваше на залавянето ми, гледайки ме отвисоко на коня си. Крал Трен, който въпреки побелелите си коси, все още имаше стройно и мускулесто тяло. Пламъците играеха като отражение в златната му корона, придавайки му още повече величие и мощ. Синът му Ейвън, двадесет годишен, наследил структурата на баща си, бе възседнал черен жребец и бе застанал от дясната страна на краля. Косата на принца бе къса и мръсно руса. Очите му бяха много тъмно кафяви, почти черни, миглите му бяха дълги. Той се усмихваше, но не подигравателно, а някак игриво. Все едно всичко изглеждаше като една игра за него. Забелязах, че има трапчинки и бели зъби. Очите му бяха топли, не като тези на синеокия легионер, които все едно ме пронизваха с ледени копия.

Жребецът на Ейвън бе съвършен, перфектночерен, с изключение на едно единствено бяло петно, разливащо се около дяснотому око, като разсипано мастило на лист. Принцът седеше гордо на него.Униформата му бе черна и непокътната, без дори едно петънце, черните му ботуши бяха перфектно излъскани. Две брошки във формата на феникс бяха захванали червения му, непокътнат плащ, към черната униформа. Спомням си учудването,което ме сполетя след като не забелязах дори и едно петънце по него, дори и иботушите и черния му панталон бяха перфектни. Всичко по него беше изрядно, от разстоянието на брошките една от друга, до перфектно преценената височина на ботушите, която бе абсолютно еднаква и на двата му крака. Ръкавиците му с избродиран златен феникс на тях, също бяха на еднаква височина. Това веднага навява на мисълта, че той най-вероятно е маниак на тема контрол, което ме накара да настръхна.

Аз отварям очи, приключила с изминалата сцена и въздъхвам. Наистина беше красив. Това е мисълта, която се върти в главата ми за известно време, преди да изпразня главата си отново. Започвам да оглеждам килията си. Почвам със стените. Заглеждам се и проследявам пътя на една капка, която си проправя път между вдлъбнатините по студения камък. Проследявам целия й път от горния край на стената, където сключва ъгъл с тавана, до долния, където сключва другия си ъгъл с пода. После проследявам още една и още една, запълвам си времето, искам да ми се доспи. Стигам до 30 и ми омръзва.

Обръщам вниманието си към локвата кръв и забелязвам, че точно в средата й, от тавана, капят капчици, създавайки малки вълнички в нечистотията, разреждайки я по-малко с всяка една капка. Сещам се, че преди няколко часа аз бях седнала в тази локва и ме побиха тръпки. Започвам да свиквам с миризмата на мърша от около час и не обръщам много внимание на трупа. Но сега ми става интересно, от какво е починал мъжът и защо има кръв. Поглеждам го. Той е мръсен, дребен мъж, брадата му е дълга, стигаща до под гърдите му, косата му е дълга, почти колкото моята, което значи, че е до кръста му.

Трупът му е разположен на земята с гръб към мен, което ми пречи да видя лицето му. Косата му се разлива на вълни по неравния под и се потопява в алената локва. Напрягам зрението си и виждам изсъхналите следи от течаща кръв, които минават под него и стигат до локвата. Аз ставам и се отправям към трупа, след като заставам пред него виждам нож, забит в корема на мъжа и костеливата му ръка, която все още държи оръжието на убийството. Как се е сдобил с нож? Вдигам поглед към лицето му, но няколко кичура го скриват, оставайки само отворената му уста от обсега на закрилата си. Колкото и да искам да видя остатъка от лицето му, не мога да накарам себе си да отместя тези няколко кичура, съвестта ми не ми позволява да го направя. Затова казвам едно бързо и тихо „Дано си на по-добро място" и се отправям към ъгъла си.

Тъмно кафявите ми ботуши са единственият звук, който се чува от килията ми, както и звукът от търкащия се плат на черните ми панталони, но те са заглушени от другите викове и писъци. Бялата ми риза е залепнала по гърба ми от мократа стена, на която се бях облегнала преди да проверя трупа. Аз отново сядам на мястото си и този път мисълта ми ме тегли към мъртвеца, намиращ се на няколко крачки от мен. Или по-скоро се чудя какво го е накарало да се самоубие, което не е кой знае колко неочаквано от затворник, в не кой да е друг, но в кралския затвор, където затварят само най-опасните престъпници. Това, което наистина не оставя умът ми да почива е, откъде е взел ножа, как се е сдобил с него, от опит знам, че ти взимат абсолютно всичко, което имаш в теб преди да те заведат в килията ти.
-Утре ще го мисля-прошепвам си.

След това затварям очи и този път вместо да се отдам на спомените, аз се отдавам на сънят, който най-накрая ме надвива и сънувам за стари и добри времена със семейство и приятели, когато все още съм малка и наивна, съня ме кара да забравя къде съм и да се отдам на почивката, която чакам от доста време.