Седях си и четях книгата "Август, Август", когато получих известие на телефона ми. Отделих поглед от интересната книга и взех телефона си. Отключих  го и видях, че добрата ми приятелка Габриела ми е писала.
Без да поглеждам написаното от нея и звъннах.
-Хайде да караме колела.- заяви тя преди дори да ми каже здрасти.
-Здравей и на теб! Хайде да го отложим. - Не желаех да караме колела, защото не исках да напусна мекото легло и заинтригуващата книга.
-Хайде, хайдее...
-Не, че вчера не сме карали дее...-напомних и вслучай, че е забравила.
-Стига Ева хайде.
-Добре, добре само, за да млъкнеш.
-Юху всички печелят. -Извъртях очи и затворих. Станах, опънах одеалото си и сложих разделител за книги в книгата си, за да отбележа докъде съм стигнала. Отворих мъничка кутийка, от която взех една ластичка и връзах средно дългата си кафява коса. Изкарах колелото си на улицата и видях Габриела, че идва карайки колелото си. Карахме навсякъде. Сигурно обиколихме целия град. Минахме и улицата над нашата, но трябваше да се спуснем, за да отидем пак на нашата улица, а сърцето ми щеше да се пръсне. Това е улицата на момчето, в което съм влюбена. И ако толкова добре го познавах, значи сега ще го видя пред неговата къща с Валентин и Ана. Ана му е сестра, но е по- малка, а Валентин ни е връстник. Той е с руса коса и зелени очи. Да, голям е сладур, но когато за първи път видях Борис се влюбих много. Както и да е, сега се спускаме. Да, познах... Той стоеше пред къщата си с Вальо и Ана. Габи се спусна много бързо, но аз не бързах толкова, затова карах бавно. Той ме видя и ми кимна и аз му отвърнах. После отместих погледа си напред и пред мен се разкри нещо шокиращо. Габи я блъсна кола! Забих спирачките и слязох от колелото. Всички отидохме при Габи. Аз се вгледах в колата и видях само номера. Извадих телефона си и го записах, за да не го забравя. Вальо веднага се обади на линейката, Ана отиде да каже на майка й и на баща й, а аз и Борис останахме при Габи. Тя беше в безсъзнание. По-сериозни рани имаше само на челото и на десния крак. Другите са само драскотини и леки рани. Ние се опитахме да я свестим. Тогава Борис каза нещо, което не очаквах:
-Габи. Габи. Събуди се. Габи не ме оставяй. Обичам те.- Усетих как сълзите напираха да излезнат, но аз ги задържах колкото мога. Линейката дойде, а също така и майката и бащата на Габи. Те заминаха към болницата, а аз останах да успокоявам Боби. Всички бяхме много тъжни. Когато разбраха за случилото се, родителите на Вальо му казаха да не излиза повече. Ана също се прибра, защото беше ужасена от случката и останахме сами с Боби. Настъпи една неловка тишина. Той вече се беше успокоил и гледаше към главната улица, на която стана всичко, но аз все още изтривах сълзите си забила поглед в земята.
- Харесваш ли я?- попитах с треперещ глас.
-Да. От много отдавна. Много пъти се опитвах да и кажа, че я обичам, но все нещо ни попречваше.- учудих се, че сподели с мен.-А ти? Ти кого харесваш?-Аз се разревах още повече, но не можах да крия повече.
-Теб!- освободих няколко сълзи и не спрях да гледам към улицата.- Помниш ли, когато Габи ни запозна? Тогава, когато те видях, ти намери едно специално място в сърцето ми. Чувствах се добре, уверена, себе си, винаги, когато си говорех с теб! Винаги през лятото нямах търпение вечерта да те видя отново. Опитвах се да ти кажа, че съм влюбена в теб, но нещо вътре в мен ми казваше "Недей, той сигурно харесва друго момиче. Недей ще направиш грешка,от която после... Ще боли..." и просто спирах. Поемах дъх и си казвах "Няма да го направя. Не искам да боли!"
-Защо плачеш?- попита ме, като се приближи до мен и ме прегърна, а аз сложих ръце на лицето ми.
-Защото не мога да те имам! Никога няма да си мой!- той махна ръцете от лицето ми и изтри сълзите ми.
-Хейй защо така мислиш? Как така никога няма да съм твой?- хвана ръцете ми и ме погледна леко загрижено.

Здравейтеее!! Една история валентинка за вас!!❤❤ Приятно четене!!💗💗