Седях на дивана и цялата треперех от нерви. Джънгкук трябва да дойде всеки момент. Сърцето ми препускаше сякаш съм прекалила със захарта. Вярно, че изядох един шоколад от стрес, но не ми се вярва да е от него. По-скоро е заради признанието. Много съм нескопосана стане ли въпрос да изкажа чувствата си на глас. Знаете как е. В главата ви звучи добре, но когато думите ви излязат от устата сякаш сте изръсили някоя глупост. Познато чувство, нали? Репетирах какво да кажа. От сорта на: Ти си моя избор. Избирам теб пред Техьонг.

Или пък: Влюбена съм единствено в теб, искам само теб.

Всичко звучи някак... недостатъчно. Кой знае какво в действителност ще кажа. Сигурно нещо като: Оставам с теб. Все още ли ме искаш?

Ами ако вече не ме иска...

Преди да продължа тази така приятна песимистична мисъл, на вратата се почука.

Сърцето ми подскочи за пореден път, опитвайки да напусне тялото ми. Ръцете ми инстинктивно се насочиха към него сякаш наистина бе възможно просто така да изскочи.

От напрежение полудявам. Още едно почукване задвижи краката ми към вратата. Друго почукване принуди ръката ми да натисне дръжката.

Джънгкук бе пред мен. Видимо спокоен като човек, знаещ нещо повече от това, което трябва.

Дали знае, че Техьонг ме пусна?

- Ъм, може ли да вляза? - май съм чувала този въпрос вече.

- А, да, разбира се. - отдръпнах се от пътя, пускайки го.

В този момент го пусках не само в дома, но и в сърцето си. Дано не греша...

- Тъй като ако не го кажа час по-скоро, ще се пръсна, мисля, че се досещаш кой избрах, след като си единствения друг тук. Аз... - той ме спря.

- Не е нужно да казваш нищо повече. - и след казаното сля устните си с моите.

Този допир. Бях го забравила. Дори не знаех, че ми липсва. Но е така.

Този допир. Като топла прегръдка през зимата. Като блага дума след тежък ден. Като усмивка в дъждовна утрин. Уникалният му отпечатък премина през устните ми и стигна сърцето ми. Запълни го с горещата си жар, поръси го с меки снежинки, топящи се по парещата повърхност.

Сякаш му вдъхна живот. Събуди го със звук от електрическа китара и му върна мелодията. Моята мелодия. Сякаш намери изгубеното ми аз и ме прибра обратно вкъщи.

Единственото, от което съм имала нужда през цялото това време, е била една целувка. Но не чия да е целувка, а неговата.

Целувката на Джеон Джънгкук!

Това е новата глава! Надявам се да ви харесва! Ако е така не забравяйте да гласувате и коментирате! Мнения в коментарите! Дали не стана твърде сладникаво?
Обичкам вии😘😘😘