Всичко започна просто така. В един момент си говореха тихи небивалици, а в следващия си викаха неконтролируемо. Беше мрачен и дъждовен ден, Сеул бе обгърнат от сивото ежедневие и ако не бе буцата, заседнала в гърдите на Джимин, той би се зарадвал на това време. Би предпочел да лежи с книга в ръка и да чете под съпровода на дъждовните капки, удрящи се по прозореца на спалнята. Обожаваше подобно време, то някак го караше да се отпусне и да забрави за всички тревоги, колкото и незначителни понякога да бяха те. Но сега просто не можеше да спре пътечките от сълзи, които не спираха да извират от очите му.

Джунгкук го гледаше втренчено, така сякаш искаше да му каже нещо. Иначе обичаното лице, сега бе намръщено, червено и напрегнато. Джимин усещаше всеки удар на сърцето си, болката го обвиваше. Искаше да се обърне и да избяга, за да спре думите, които напираха да излязат, но преди да се усети, той вече ги продумваше:

- Просто изчезни от погледа ми! – за секунди лицето на Джунгкук се изкриви в шокирана гримаса. – Искам да съм сам! Искам поне веднъж да остана сам!

- Нека поговорим – отвърна спокойно и тихо Джунгкук – Знам, че си ядосан.

- Не! Не искам да говоря, Джунгкук. Искам да остана сам. Моля те! Просто си върви!

Джимин вдигна ръка и насочи показалеца си към изхода на стаята. Няколко секунди никой не каза нищо. Сякаш взаимно се изчакваха, даваха си някакво време, за да се осъзнаят, или за да решат как точно да постъпят. Джунгкук се опита за последно да се приближи към Джимин, но с всяка своя крачка напред, Джимин правеше една назад. В крайна сметка Джунгкук се предаде.

- Добре! Прави каквото искаш! Писна ми!

И просто така той изчезна. Вратата се затръшна зад гърба му и Джимин остана сам.

В мига, в който тишината взе връхна точка и Джимин осъзна, че Джунгкук наистина просто си отиде, той се свлече на пода и заплака.

Защо беше толкова трудно? Всичко това.

Връзките трябваше да са забавни, да те карат да летиш в небесата, да те правят щастлив.

В момент като този, Джимин не се чувстваше никак щастлив.

Страхуваше се от всичко. От това да загуби Джунгкук и от това да загуби себе си. Промяната, която му предстоеше, щеше да бъде грандиозна и той все още не можеше да свикне с новото в живота си. Тази сутрин се събуди и реши, че дните на опазената му тайна трябва да бъдат прекратени, но когато Джунгкук се прибра изморен от тренировка и просто го игнорира с думите „уморен съм, миличък", Джимин просто не успя да се стърпи. Може би бе заради времето или заради промените в емоциите му. Кой знае. В крайна сметка резултатът бе ясен – Джунгкук просто му обърна гръб и си отиде.

Не искаше да остава сам, въпреки думите си. Не искаше Джунгкук да си върви. Кого залъгваше, не умееше да бъде сам. Никога не е могъл.

Минутите се редуваха и скоро се превърнаха в час, след това в два, а Джунгкук така и не се върна.

Тревогата в гърдите на Джимин нарастваше неимоверно, а времето навън ставаше все по-лошо. Накрая Джимин просто се предаде и надви страха си. Той взе телефона в ръка и набра добре познатия номер, но Джунгкук така и не вдигна. Джимин изпита още по-голям страх, това изобщо не му харесваше. Няколко минути по-късно, той отново опита да се свържи с Джунгкук, но отговор отново нямаше. Джимин стана и грабна най-близкия чадър, който видя. След като излезе, той осъзна, че дори чадърът няма да го спаси от дъжда. Бурята ставаше все по-силна. Той се спусна с бързи крачки надолу по улицата, където след няколко блока имаше малко магазинче за хранителни стоки. Надяваше се, че Джунгкук се бе скрил там докато отмине бурята, но когато пристигна и не го намери, тревогата в сърцето му нарасна. Опита се отново да се свърже с него и противно на всичките му очаквания, Джунгкук най-накрая отговори.

- Да. – гласът му бе студен и безчувствен.

Джимин се мразеше за това, което по-рано бе казал на другото момче.

- Джунгкук! Къде си? Моля те, прибери се!

- Хьонг. Не се тревожи, добре съм. Не съм навън – гласът на Джунгкук продължаваше да бъде спокоен, което още повече притесни Джимин. Нещо не бе наред.

- Какви ги говориш? Моля те, прибери се! Обещавам, че няма да избухвам. Имам да ти казвам нещо много важно!

- Хьонг...Нека поговорим утре.

- Не, не, ще говорим сега! Прибери се и ще поговорим.

- Точно в момента не искам да говорим, хьонг. Ти ми каза достатъчно. Ще затварям.

- Кук, недей, моля те...аз...аз съм... – телефонната връзка прекъсна и Джимин просто извика.

Чувстваше се толкова безпомощен. Той отново се опита да се свърже с Джунгкук, но телефонът му постоянно даваше заето. Джимин се огледа няколко пъти около себе си, шумът на дъжда накара ушите му да заглъхнат, а сълзите в очите замъглиха зрението му.

- Къде си Кук? – Джимин се свлече на земята, а чадърът просто се изплъзна между пръстите му.

Дъждът попи по дрехите му, а сълзите му изчезнаха, прикрити от мокрите небесни капки. От гърлото му се прокрадна дрезгав тон, в следващия миг устните му се пречупиха и той заплака като малко дете, счупило любимата си играчка.

Не искаше Джунгкук да го оставя. Не искаше това да става. Не трябваше всичко да ескалира до такава степен. Всичко тръгна просто... просто ей така. От самото нищо.

Може би ако умееше да споделя тревогите си, сега нямаше да бъдат в това положение. Джимин покри лицето си с длани и се сви на топка върху мокрия път. Не искаше, а и тялото му нямаше сили да мръдне. Чувстваше се като закован и неспособен да се движи.

Времето се сля, но дъждът така и не спря. В далечината Джимин чу стъпки. Бързи и резки, сякаш някой тичаше, нетърпелив да достигне наградата си. Джимин повдигна внимателно глава, усещайки всяка капка дъжд, която се стоварваше върху лицето му. Със замъглен поглед, успя да различи приближаващата се фигура и устните му се разпънаха в дълбок и дрезгав плач.

- Джунгкук! – Джимин усети две студени ръце да го прегръщат и малки топли устни да попиват водата по челото му.

Изведнъж студът, тревогата и буцата в гърдите му просто изчезнаха. Сякаш Джунгкук бе лекарството, от което имаше нужда.

- Хьонг, какво правиш навън! Боже, целият си студен! Да се прибираме! – Джунгкук се опита да повдигне Джимин, но другото момче просто го хвана за ръката и го спря.

- Искам да ти кажа нещо – прошепна Джимин.

- По-късно, хьонг. Първо да те подсушим.

- Не... трябва да ти кажа..

- Ще ми кажеш, нека се приберем – Джунгкук отново се опита да го повдигне, но Джимин поклати глава отрицателно и го дръпна към себе си.

Думите просто се изплъзнаха от устата му, сякаш бяха стояли на върха на езика му, готови за правилния момент.

Едва ли точно това бе правилният момент, но Джимин го усети като такъв. Затова не се поколеба и отвърна:

- Нося дете, Джунгкук!

Джунгкук го погледна с широко отворени очи, сякаш виждаше вселената в тези на Джимин.

- Ти... и аз, ще си имаме дете – думите бяха прошепнати съвсем тихо и нежно.

Няколко секунди Джунгкук просто мълчеше и гледаше в лицето на Джимин, сякаш се опитваше да открие шегата зад тези негови думи. Но такава не намери. Всичко бе истинско и изведнъж реалността го удари като мълния.

- Ти.. ти си... ти... – Джунгкук посочи към долната част на тялото на Джимин, при което по-голямото момче се усмихна нежно и кимна.

- Да!

Джимин се протегна и хвана ръката на Джунгкук, като внимателно я постави върху корема си. В сърцето му се разпръсна балон от чувства, когато лицето на Джунгкук се изкриви в огромна усмивка. Той извика от изненада, щом тялото на другото момче се стовари върху неговото в силна прегръдка.

- Кажи ми, че това не е шега! Моля те! Кажи ми!

Джимин се усмихна и потупа по-малкото момче по гърба.

- Не е лъжа, Кук. Новината е... хубава, нали?

- Шегуваш ли се! Господи, толкова много те обичам!

Джимин се усмихна широко, все още притиснал Джунгкук към гърдите си.

- И аз те обичам. И съжалявам за по-рано. Бях толкова изплашен от това как ще реагира. Всичко това е ново за мен и все още не мога да проумея, че е истина.

- Хьонг – Джунгкук се отдели от прегръдката, за да може да погледне Джимин в очите. Той нежно обхвана бузите му с длани и постави малка целувка върху червеното му носле. – Съжалявам за по-рано. Не трябваше да избухвам така и да те оставям сам. Ако знаех... нямаше да те оставя и за миг. Толкова много съжалявам.

- Не, не... всичко е наред. Нали?

- Повече от наред – Джимин се усмихна и се приближи внимателно, поставяйки устните си върху тези на Джунгкук.

Целувката бе кратка, но... о, толкова сладка. Джунгкук се отдръпна от Джимин, само за да му помогне да стане.

- Да се прибираме. Не искам да се разболееш.

- Да. Да се прибираме... тате. – Думите бяха несигурни, но усмивката, която получи в замяна, бе очарователна.

---------------

- Не го помня точно така! – възкликна Джимин драматично.

Всичките им приятели се бяха наредили в кръг, запленени от невероятната история, която Джунгкук им сподели.

- Но аз помня много добре. Та какъв е изводът от всичко това?

- Че трябва да се използват презервативи – отвърна Юнги, като върху устните му се бе настанила лека усмивка.

- Хьонг! – извикаха всички заедно.

- Добре де, добре. Че сте толкова шибано влюбени и щастливи, че чак ми се гади. Така по-добре ли е?

- Както и да е – отвърна Джимин. – Сега, ако ме извините... трябва да отида до тоалетната. Това дете ще ме побърка.

Той внимателно се изправи, придържайки нарасналото си коремче.

- Внимание, извънгабаритен товар! – извика Юнги с лека усмивка на лицето си.

- Ще те видим, когато Техюнг те събуди в четири сутринта, за да поиска диня през декември.

- ХЬОНГ! – извика силно споменатият, прехапвайки устна. – Обеща, че няма да казваш нищо.

- Чакай! КАКВО?! – извика шокиран Юнги.

В стаята се разпространи силен смях в мига, в който Техюнг извади белия тест за бременност от раницата си.