Закапаха по такт на часовник и оставяха черни следи по пода. Пострадалия пръст спрямо кръвта бе толкова блед, че всеки би казал, че Онър не е човек.

Щом докосваше розата по стъблото, израстваха бодли и пробиваха вечно бледата й плът. Устните й се опъваха до краен предел и тя се мъчеше да не извика от болка.

Беше тъмна нощ. Навън приглушено се чуваше воят на вълците и зова на бухалите. Щурците свиреха, но този път бяха избрали тъжна и грозна мелодия. Луната не се виждаше... беше се скрила за огромна доза невидими в ноща облаци. Звездите всякаш бяха погълнати заедно с луната.

Стъпки отекнаха в коридора и Онър моментално се мушна в грозното, твърдо легло, правейки се на заспала.
- Ставай, заминаваш! - щом ключа се врътна, мадам Агата влезе тихо и просъска със злоба. Онър не се зарадва. Сигурно я бяха осиновили и до края на живота си щеше да прекарва грозния си измъчен живот зад маски. Щастливи маски. Тя не се усмихваше.
Не можеше.

Въпреки вътрешните си протести, тя бе длъжна да се подчини. Ако това бе наистина последната й нощ тук, за последен път нека да бъде послушно дете. Отвори леко прозорчето и хладен вятър влезе, карайки я да потрепери. Имаща малко светлина от свеща на Агата, отвори шкафа и извади парцалите, както вече бе споменато "дрехи". Напъха ги в торбaтa, които кльощавите ръце на наставницата й осигуриха и грабна малкото огледалце стискайки го за да се успокои. Миг по-късно взе розата пъхайки я в плика.
- Много ще ти хареса... - злорадно Агата просъска, а езикът й премине между устните като змия. Онър не я слушаше, бе потънала в мисли за евентуалния си нов живот.

Излязоха навън и там ги чакаше карета теглена от два прекрасни кафяви жребеца. Агата набута детето вътре и кошияча удари два пъти карайки конете да препускат в безумен бяг.

Онър все така потънала в мисли, не бе усетила, че не бе сама в каретата. Едни ужасяващи очи се взряха неините и я накараха да потръпне. Съществото срещу нея се усмихна, но не приветливо. В тъмнината не се различаваше почти нищо но момичето бе сигурно, че е мъж.
- Здравей кукличке, готова ли си за последната си нощ? - изсъска непознатия, а Онър от паника се разтрепети. Кожата й от ужас стана по-бледа. Луната вече показала се й даде светлина за да види по-добре човекът срещу нея. Тя не даде и звук. Очите й като катран се задържа върху лицето му.
- Бях пратен от Агата и другите лелки там за да те убия. - прошепна изваждайки малък нож с орнамент на феникс. Блестеше красиво, направен от сребро за да даде повече ефект на очевидно заможния мъж.
- Разказаха ми за розата оцветена в черно. Помислиха те за вещица и ето те тук. - в очите ми заиграха весели пламъци, а тялото ми трепереше от вълнение да убие детето. Умопобъркан като всички наемни убийци стоеше в готовност.
- Ножа, който държиш е направен от сребро. Очевидно си богат и не е нужно да ти плащат за това, което ще извършиш. Правиш го за забавление.

Тишина. Само подковите на конете тракаха върху прашния стар път. Вълците виеха, но бяха достатъчно далеч. Мъжът се обърка и повдигна веждите си окорено.
Устата ми се изви в тънка линия, а сърцето застина неспособен да каже нищо.
- Как ти е името дете? -след дълго мълчание, той се престраши.
- Онър.., Онър Инк - гласът й задави мъжа и го накара да настръхне. Онър рядко говореше. Всички се страхуваха щом чуеха гласът й. Всички освен Агата.

Мъжа плахо се изправи и с една крачка, клекна срещу нея. Взря се в очите й,
по-тъмни и от мрака.
- Никога не съм виждал такива очи, дете - прошепна допирайки пръсти по наранетата от ръката на Агата буза. Онър усети спокойствие. Вече знаеше, че той няма да я нарани и очите й добродушно се загледаха в неговите.
- А твоето име какво е? - гласът й спокойно се извиси карайки мъжът да се усмихне неволно.
- Дагър.
- Ще ме убиеш ли? - спокойствието й, оставаше Дагър без думи.

Кочияша не чуваше нищо затова продължаваше да кара спокойно. Конете малко уморени, но все така свежи, продължаваха да тракат върху прашния грозен път. Дърветата леко шумоляха, а луната озаряваше земята пропита от влага. Наскоро бе валяло.
- Не. - след дълго време обмисляйки промълви Дагър.

Очите на Онър щастливо засияха, но както винаги бе с застинала безизразна физиономия.
- Кочияш, карайки към имението - извика Дагър и не откъсна поглед от Онър. Очите й бяха пленителни.
- Защо ме остави жива? - попита Онър все така спокойно.
- Защото си красива и
най-вече... незабравима - усмихна се мъжа и се върна на мястото си, нескривайки поглед от нея.