Трейлърът към историята е по-горе^

Мадисън:

Да се отдадеш... Но до каква степен? До каква степен си готов да пожертваш тялото си, чувствата си, душата си? Би ли се отдал на един непознат? Когато си убеден, че у него те очаква необятното удоволствие?

Днес най-сетне ми бе възложена първата задача, а именно да избера подходящо място за построяването на кино, след което трябваше да защитя мнението си, излагайки аргументите и облагите на териоторията. Седем часът минаваше и в кабинета ми цареше пълна тишина, а слънчевите лъчи нежно галеха изписаните листи хартия.

През целия ден успях да зърна господин Стайлс само един единствен път, разминавайки се в асансьора. Погледът му бе безизразен. Нямаше я онази похотливост, нито пък желанието. Строго професионално. И тогава се замислих. Това ли щеше да бъде отношението му към мен, ако не се бях съгласила с него? Щях ли да бъда лишавана от опияняващите прехапвания на устните и нереалните уж неволни допири на телата ни?
Щях, разбира се, той сам го заяви.

Изведнъж райското спокойствие и тишина бяха нарушени от шумното отваряне на вратата. Тя едва не се откачи от пантите си, а аз с разширени от изненада зеници се взрях във високата чернокоса жена, чиито черти бяха доста груби. Имаше остра брадичка, както и нос, а плътните ѝ устни бяха оцветени в ярко червено.

— Коя си ти и защо табелката с моето име е заменена от твоята?! — пропищя оглушително и застъпва с бързи крачки към мен.

Тънките ѝ токове тропотеха и стържещо се забиваха в пода, че гадния звук ме накара да изкривя физиономията си. Тя подпря кокалестата си ръка на бюрото ми и ме загледа изпепеляващо.

— Отговаряй! — кресна и преметна къдравата си, блестяща коса зад рамо.

— Ъм...ъм — измънках, не знаейки какво трябва да кажа, но така и не получих възможност, защото забелязах познатата стройна фигура да влиза през отворената врата.

— Какво става тук? — мъжът се приближи, гледайки начумерено, а непозната жена се извъртя към него и изражението ѝ веднага се смени към едно доста доволно.

— Хари, коя е тази? — посочи ме, гледайки с насмешка.

Погледа на господин Стайлс се заключи в моя и сякаш омекна. Дали изглеждах прекалено уплашена?

— Това е Мадисън Евънс — подсмихна се, не откъсвайки очи от мен. — И това вече е нейният офис — облиза устни, кимна ми бавно като знак да се отпусна и върна вниманието си към жената. — Госпожице Евънс, това е Роузи Паркър — представи ми я и споменът за отлепената табелка веднага изкочи в ума ми, карайки ме тихо да се изкикотя.

— Смешно ли ти е? — опули се насреща ми, а аз замръзнах.

— Не — преглътнах неспокойно.

— Бъди предпазлива, Мадисън Евънс! — присви очи преди да се обърне и да поеме към изхода на стаята, клатейки крака сякаш бе на модно ревю.

Тя да не би да ме заплаши? Да мисля, че точно това направи...

— Готова ли Сте да вървим, госпожице Евънс? — едва сега осъзнах, че мъжът все още бе в кабинета.

Погледнах набързо към стенния часовник, който показваше седем и четиридесет и седем, след това стрелнах недовършената си работа.

— Все още не съм готова с... — щях да продължа, но той хвана ръката ми и внимателно ме издърпа да се изправя.

— Мисля, че е достатъчно за днес — смигна ми и взе сивкавото ми палто от окачалката. — Завъртете се — нареди с плътния си глас и аз просто го сторих, а той ме загърна с топлото палто.

Смутулевих едно "благодаря" и го последвах навън в коридора. Доста от служителите го поздравиха, но той само кимаше без да обелва и дума.

— Довиждане, Хари, Мадисън — усмихна се Ейвъри, щом минахме покрай рецепцията.

Тя не изглеждаше изненадана, но ми намигна игриво преди да напуснем сградата. Небето бе започнало да се смрачава и сивите облаци опитваха да се наместят в небосвода, лишавайки ни от слънчевите лъчи. Отпред ни чакаше черен автомобил, до който господин Стайлс ме съпроводи и отвори вратата на мястото до шофьорското, за да се настаня. След секунди той зае своето място и запали джипа. Двигателя изръмжа и скоро потеглихме с нормална скорост. Светлините на Сиатъл огряваха лицето ми през прозореца и сякаш града изглеждаше толкова оживен и жизнен. Сякаш живота туко-що започваше и всеки се опитваше да награби в шепите си от безценните мигове колкото се може повече. Хиляди усмивки, хиляди прегръдки, хиляди смехове...

— Пристигнахме — дрезгавия, подканващ ме глас прозвуча в ушите ми и едва тогава осъзнах, че зеленоокия се намираше от дясната ми страна и бе отворил вратата ми, очаквайки да сляза.

Той ми подаде ръката си и щом я докоснах, моята сякаш потъна и се загуби в голямата му длан. Господин Стайлс ме поведе напред по красива осветена алея, водеща към остъклен ресторант, чиито светлини блестяха в златисто. Кльощав мъж в черен костюм ни отвори вратата, пропускайки ни в прелестната... празна зала. Тиха музика галеше ушите ми и ме отнасяше в друг свят, докато ръката ми си почиваше в тази на Стайлс.

Бяхме настанени на превоъгълна маса с нежна кремава покривка и скоро сервитьорът, който имаше странно завит мустак, взе поръчката ни.

— Е, какво решихте, госпожице Евънс? — къдравият изкусител прочисти гърло и се взря в мен.

Истината бе, че раелно нито веднъж през деня, в който той ми даде като шанс да помисля, не размишлявах над този въпрос. Единствено днес преди онази Роузи Паркър да нахлуе в кабинета ми се подсетих за въпроса на господин Стайлс. А може би вече бях решила? Може би страстите ми вече бяха направили избора си.

— Искам да Ви целуна — изстрелях без да се замисля, а той едва не се задави.

Скоро осъзнах какво бях казала и сведох глава, забивайки поглед в празните си съдове.

— Имах в пре-предвид, че съм съгласна... — прокашлях се нервно и прехвърлих косата си от едната страна.

Настъпи кратка тишина, като единствено класическата музика звучеше наоколо, но сервитьорът се появи и се разшумя, оставяйки вкусно ухаещите блюда пред нас. Не можех да погледна в зелените очи на мъжа срещу мен и нямах идея какво трябва да кажа, затова просто се заех да бода топченцата задушен грах на вилицата си.

— Мадисън — името ми излезе от устата му и веднага вдигнах глава от изненада.

Някак си ми прозвуча странно това обръщение само с малкото ми име. Гледах го втренчено няколко минути преди отново да раздвижи устните си.

— Ще изпиташ изумително удоволствие, гарантирам ти — кимна уравновесено срещу мен. — Ще бъдеш научена на шест важни урока — продължи с твърд глас. — След това пътищата ни се разделят — довърши и отпи глътка от червеното си вино.

Всичко в главата ми се бе преобърнало. Не можех да усвоя нищо от казаното. Не знаех за какво изобщо говори.

— Но, господин... — той вдигна ръка в знак да замълча.

— Хари, наричай ме просто Хари, на двайсет и една, не съм на шейсет и девет — промърмори, сключвайки вежди.

Преглътнах сухо няколко пъти и разтрих бедрото си под масата преди да продължа. Определено не смятах, че е колкото мен.

— Какво имаш в предвид с тези шест урока, Хари?

Хари, Хари... звучеше не на място... но щях да свикна. Той разроши косата си и се вторачи в мен, премигайки няколко пъти преди да въздъхне звучно.

— Ще разбереш скоро — заклати глава. — Много скоро — малка доволна усмивка се плъзна по устните му.

Изглеждаше толкова привлекателно в момента. Сякаш нямаше по-очарователен мъж на целия свят. Мадисън, спри!

— Защо пътищата ни ще се разделят след това? — тръснах глава, придавайки си сериозен вид.

— Ти ще ме напуснеш — сви рамене и отклони поглед, изглеждаше доста невинно.

— Защо? — все още не разбирах.

Какво би ме накарало да го сторя?

— Сама ще го пожелаеш след последните два урока, Мадисън — едва прошепна и се захвана да се храни.

"Сама ще го пожелаеш след последните два урока, Мадисън" — изречението се повтори в главата ми. И може би го направи още около петдесет пъти до края на вечерята. Какво би било това нещо? Какви бяха тези уроци? Толкова ужасни? Ами удоволствието? "Ще разбереш скоро, Мадисън. Много скоро" — още едно изречение се завъртя в ума ми. Скоро? Колко скоро? Ами сега как трябваше да се обръщам към него...
Толкова въпроси ме атакуваха, че усещах как се уморявам дори от мислите си. И все пак щях да разбера. Много скоро. Надявам се.