Рутината. Най-големият ми страх. Мразех усещането, че нещо започва да придобива еднакъв вид и всеки ден протича по идентичен начин с предния. И в този момент определено усещах, че животът ми се превръщаше в рутина. Отново се намирах в кабинета си, отново човърках скалпа си с върха на химикалката и се притеснявах, че рутината ме превземаше. Колелцата на подвижния ми кожен стол се завъртяха, а с тях ѝ аз. Погледнах пред голямото платно кристално стъкло и притаих дъх, вглеждайки се към все така мрачното небе. Мрачно, като настроението ми през изминалите два дни. Странно усещане се бе загнездило в гърдите ми и отказваше да напусне мястото си, ровичкайки ги и напомняйки ми да се чувствам виновна, натъжена. Мислех, че ще отмине след като научих, че мама беше добре, но то така и не го направи. Стоеше си там. Бях свършила с новия доклад още преди двадесет минути, от което бях доста изненадана и определено горда със себе си. Но сякаш не можех да изразя това задоволство с усмивка или жизнени действия. Сякаш окови бяха поставени на позитивните ми мисли и те така и не можеха да ме изпълнят. По дяволите, нямаше да се оставя на това отчаяние да погуби и най-ценната частица от същността ми. Нямаше да позволя да ми бъде отнета и последната усмивка дори да се налагаше да се боря със зъби и нокти срещу малкото нещо в дебрите на гърдите ми, което в момента се присмиваше на странните ми мисли, но не ме интересуваше! Просто не! Както не ме интересуваше, когато метнах връхната дреха на раменете си и излетях от задушливата атмосфера в кабинета. Прекосих етажа и реших да използвам стълбите вместо асансьора. Краката ми се движеха бързо надолу и въобще не давах пет пари, че си тръгвах посредата на работния ден. Ейвъри я нямаше на рецепцията и даже не се зачудих къде ли би могла да бъде. Просто изблъсках хладните врати и ледената струйка въздух ме зашлеви, разпращайки леко ощепване по бузите ми, карайки ги да се зачервят. Стомахът ми хлътна навътре, заради ниската температура, вероятно минусова и потърках ръце, духвайки от топлия си дъх в опит да ги стопля. Мисля, че усетих миглите ми, както и косъмчетата по веждите ми да се втърдяват, вледеняват, но миг по-късно не бях в особена кондиция да мисля за тях, защото погледа ми сканира неговия. Тъмнозелен и разпръскващ всичко останало, но не и радост, не и страст. Дългото му велурено сако бе обгърнало силното му тяло, захванато с две-три копчета на кръста и част от черния му пуловер се подаваше изпод яката. Челюстта му бе яко затегната и върха на носа му почервенял. Продължавах да стоя като глинена фигурка, готова да бъде поставена в пеща, докато големите му крачки все повече го довеждаха към мен. Гърлото ми се стегна, щом спря на прилично разстояние и премигна няколко пъти лежерно, след което раздели напуканите си устни.

— Къде отиваш, Мадисън? — повдигна вежди, гледайки осъдително.

Мускулите по челюстта ми се свиха и почувствах остра болка, когато понечих да кажа нещо.

— Тръгвам си — пъхнах ръце в дълбоките джобове на извехтялото си вече сиво палто, извивайки пръсти вътре.

— Не можеш... — подсмръкна, но думите ми го лишиха от възможността да довърши каквото щеше да казва.

— Ти не можеш, Хари! — сключих вежди, изкривявайки физиономия болезнено. — Не можеш да се държиш така с мен сякаш до онзи ден не притискаше устните си в моите на предната седалка в колата си! — направих крачка напред, изучавайки стреснатото му лице. — Не можеш да правиш всичко да изглежда сякаш не желаеш да ме докоснеш точно сега! Не можеш да играеш тази роля, Хари! Не и аз — вметнах със значително снижен, прегракнал глас, готов да се пречупи всеки момент.

Липсваха ми. Липсваха ми устните му, които във всеки удобен момент се докосваха до моите и макар за този кратък период привързаността ми към тях сериозно ме притесни. Нормално ли бе да желаеш нещо толкова силно?

— Да — продължих преди да беше успял да каже нещо, — казах, че сме непознати. Но не сме и ти знаеш. Да, знаеш го кристално ясно! Бях стресирана, бях напрегната, не мислех какво правя, какво говоря, просто имах нужда от уединение и ти попадна на грешното място в грешното време, ето казах го — цвета в ирисите му сякаш изсветля, а размерите на зениците му набъбнаха, докато слушаше онемелите ми слова. — Съжалих на момента. Мамка му, веднага съжалих, Хари! — проплаках и сълзите начертаха траекторията си надолу по вече розовите ми бузи. — Хапливите ти думи ме попарваха. Сякаш някой сипеше горещо олио върху отворената ми рана. Не искам да страдам от онези ни отношения. Не искам да губя усмивката си — стиснах зъби.

Болеше. Ужасно болеше да кажа всичко това. Всичко това, което дори не се бях осмелила да си помисля за тези близо четирдесет и осем часа. И когато сведох глава и вдигнах ръка да забърша адските си сълзи, доказващи колко жалка бях пред него, ръката му като безценен дар хвана брадичката ми и я вдигна нагоре.

— Съжалявам — каза преди замръзналите му устни да се намерят върху моите.

Затворих очи, позволявайки му да набута топлия си език в устата ми, докато вкочанените ни устни се сливаха плътно, не позволявайки на мразовития въздух да нахлуе в гърлата ни. И в този момент онова непознато нещо в гърдите ми сякаш изчезна. Вдигна си парцалите и офейка без дори да се сбогува. Сладкия рай от горчивата целувка се разпука като пролетен цвят и разпръсна топлите си чувства, но тогава сирената зазвъня, карайки ме да се откъсна от момента, страхувайки се да не би някой да е видял фиаското, което успях да сътворя тук, пред цялата сграда. Огледах се и доволно отдъхнах, когато открих, че наоколо нямаше никого, който би могъл да бъде заплаха за пръкването на името ми в утрешните клюки.

— Да прекратим уговорката с уроците — изръси отнищото, звучейки задъхан.

Устните му бяха подути, а около тях се бе ранесъл керемиденочервения цвят от целувката. Леле, зъбите ми изтракаха.

— Какво? Защо? — свих ръце, разтривайки раменете си ожесточено.

— Нека го направим — тръсна глава, звучейки сигурно.

— Ъ... ъ, добре... — едва довърших, тъй като усетих внезапна влага върху носа си.

След това усетих същата влага по челото си, после и по бузите си, по миглите си... докато не я чувствах навсякъде.

— Мадисън, вали сняг! — ахна Хари и вдигна глава към обширното сиво небе, откъдето се сипеха несиметрични миниатюрни късчета лед, които бавно започнаха да покриват лицата, косите, дрехите ни, всичко наоколо.

— Не е за вярване! — изпуфтях проточвайки възклицанието и запристъпвах от крак на крак, поклащайки тяло. — Искам... — зъбите ми отново изтракаха и погледа му се върна върху моя.

— Какво? Имаш ли нужда от нещо? — облиза устни и те още повече почервеняха, докато малките снежинки мокреха лицето му.

— Господи, да! — простенах. — Трябва да ме изчукаш — звучах ужасно омаломощена в този момент, толкова не на себе си.

Очните му ябълки хлътнаха и едва не изхвърчаха от орбитите си, заради нестандартния ми начин на говорене.

— Ела! — след безмълвното му учудване, траещо десет секунди ме хвана за китката и двамата пробягахме разстоянието до джипа му, връхлитайки шумно в купето. — Кажи накъде да карам и...

— О, Боже, Хари, просто го направи тук! — запъптях и го придърпах за яката.

— Тук... — издиша измежду жадните целувки.

— Мамка му, на задната седалка, да — хриптех срещу устата му, искайки да получа толкова много. Искайки всичко.

Всичко, което през тези два дни ми се изплъзна.