Бях на ръба. Бях на ръба да си събера багажа и да замина за Аржентина. Сякаш всичко тук започна да ме потиска. Нуждаех се от кратка почивка. Просто всичко ескалираше толкова бързо. Първо започнах в Стайлс Индъстрийс, след това уговорката с Хари, последва обаждането на мама... нуждаех се да се откъсна от всичко за момент. Да успокоя темпото, с което всичко се развиваше. Изглежда напрегнатостта ми ме накара да избухна именно пред Хари. Не исках да кажа това. Не го мислех. Но го направих...

Беше пет и половина сутринта и сумрака се разтилаше из целия град, както и апартамента ми. Реших, че да се въртя в летлото си, затрупвайки се с напрягащи мисли няма да ми се отрази добре, нито пък да реши проблема, така че станах, като чух шумене в кухнята. Вероятно Кимбърли се бе прибрала по-рано. Плъзнах босите си замръзнали крака в пухкавите пантофи, които ми бяха като прощален подарък от мама преди да замина, и излязох от стаята си. Натиснах ключа за осветлението и във всекидневната се разнесе жълтеникавозлатната светлина. Прекосих стаята и влязох в кухнята, която бе с източно изложение и съответно ленивото слънце вече бе я бе огряло. Забелязах Кимбърли да бърка кафето си, облегната на плота.

— Добро утро, Мади — усмихна се прекалено мило.

— Ъ... добро утро и на теб — промърморих несигурно.

Досега никога не ме бе наричала Мади. Всъщност, единствено мама ме наричаше така. Е, брат ми и баща ми също използваха това умалително, когато бях малка. Зяпах ухилената, вероятно много щастлива чернокоса, която отпиваше от ароматното си кафе, докато в погледа ми не попадна нещо необичайно. Имаше лилава картонена кутия с множество цветни точки върху себе си. Приближих се, вглеждайки се по-внимателно, когато открих, че това бе логото на една от любимите ми пекарни тук.

— Ъм... Ким... — вдигнах глава към нея, а шибано веселата ѝ, дори психопатска усмивка не слизаше от устните ѝ. — Ким, ти защо си толкова радостна? — присвих леко очи.

— Имам рожден ден — показа белите си зъби.

— О! — изненадах се.

За няколкото месеца, в които делехме апартамента, едва последните две седмици започнахме да затопляме отношения, така че нямах никаква идея кога точно бе рожденият ѝ ден.

— Е, честит рожден ден тогава! — усмихнах се.

— Благодаря — кимна и погледна към кутията. — Взех понички, за да те почерпя — събра рамене.

Стана ми изключително мило, че бе помислила за мен. Като се замисля Кимбърли не бе чак толкова лоша съквартирантка, освен когато не е ядосана.

— Благодаря — настаних се на дървения стол и придърпах картона.

— Как си? — попита.

— Добре, предполагам — отроних, отваряйки кутията.

— Всичко с майка ти ще се нареди — вероятно искаше да ме успокои.

— Намаш си идея колко се надявам — въздъхнах и извадих една от едрите понички, покрити с пудра захар.

Почувствах се неудобно, докато гризях от пърженото тесто, защото не ѝ бях купила подарък. Може би, след работа щях да измисля нещо.

— Какво ще правиш днес? Знаеш, все пак имаш рожден ден — от устата ми излезе малко от леката бяла пудра и американката се засмя.

— Нищо необичайно — изкърца със зъби. — Нямам никакви приятели тук, освен ако курвите, с които работя в клуба се броят за такива — усетих нотката тъга в гласа ѝ и тогава брилянтна идея прескочи из ума ми.

— Значи ще си бъдеш вкъщи цял ден? — повдигнах вежди, довършвайки вкусния донът.

— Мхм — сви устни. — Отивам да се изкъпя, беше доста изморително тази нощ — простена и заедно с чашата си кафе се насочи към банята.

Плеснах с ръце, тупайки захарта от дланите ми и се изправих. Облякох вълнен пуловер и удобни торбести дънки, чиито краища напъхах в бежовите си боти. Прибрах дългата си коса във висока опашка и реших да прикрия тъмните кръгове под очите си с помощта на малко коректор. Щом се приведох в почти задоволителен външен вид грабнах дебелото си яке, както и дамската си чантата и излязох от апартамента. Разполагах с тридесет минути да стигна до холдинга и реших да използвам възможността да се разходя. Може би, хората в този град никога не спяха, ако трябваше да съдя по натовареното движение и населения тротоар. През целия път мислех за Хари и неясните ни отношения. Тоест, знаех, че е в правото си да се обиди, но толкова ужасно ли щеше да се държи? Толкова студено и дистанцирано? Може би, трябваше да се извиня. И така неусетно, потънала в размисли се оказах в сградата, натискайки копчето за втория етаж в асансьора. Влязох в кабинета си и тъкмо включвах химикалката си, когато телефонът ми извъня. Всичко в мен забушува, когато осъзнах, че мама бе тази, която ме търси. Бързо плъзнах пръст по екрана и отворих уста.

— Мамо! — пропищях. — Добре ли си? Какво се случи? Защо не ми се обаждаше? — избълвах всичко за по-малко от секунда.

— Всичко е наред, Мади — побърза да ме успокои.

Звучеше нормално. Нито притеснена, нито изплашена.

— Онзи ден телефонът ми падна и се повреди, затова не можех да се обадя — обясни и сякаш нещо тежко се откъсна от гърдите ми.

Отдъхнах си щастлива, че не беше това, което съм си мислела и притворих очи.

— Боже, мамо, наистина се притесних — издишах шумно.

— Няма за какво да се притесняваш, Мади, добре съм — опита да се засмее.

Мислех да я попитам за брат ми, но вратата на кабинета се отвори, карайки ме да отдръпна устройството от ухото си.

— Мадисън, бъди по-тиха! — отсече Хари с равнодушен тон и намръщено изражение. — И защо говориш по телефона повреме на работа? — затегна челюст.

— Съ-съжалявам — измърморих и изключих мобилния си, оставяйки го настрана.

Мъжа понечи да затвори вратата, но извиках след него.

— Хари — той се обърна, а аз преглътнах тежко. — Може ли да поговорим? — изправих се, гледайки към бюрото си.

— За какво искаш да говорим, Мадисън? — изсумтя с досада и затвори вратата.

Той се приближи към мен и подпря ръце върху масата.

— Искам да ти се извиня за думите си снощи — погледнах в потъмнелите му нефритени зеници, в които се четеше така незаинтересуваност, че реших, че не ме бе чул. — Не трябваше да го казвам...

— Но го каза — прекъсна ме грубо и дъха ми секна. — Както и да е, предай ми доклада до края на деня — нареди ми с хладнокръвие и напусна офиса ми.

Мамка му! Не исках да бъда в такива отношения с него. Никак не ми харесваше да го виждам толкова студен и отдръпнат в действията и думите си към мен. Но какво повече можех да сторя? Опитах да се извиня, а той изглежда дори не го оцени. Изпуфтях неудоволетворено и седнах на стола си отново.

— Съжалявам, че затворих така, просто шефа ми се пръкна отникъде — разясних на мама, когато отново я набрах.

— Няма проблем — можех да доловя усмивката ѝ, макар през слушалката. — Той какъв е? — попита изведнъж.

— О... ъм... доста приятен — изговорих първично. — По-точно беше — поправих се, — беше доста приятен.

— Ами сега? Какво се е случило? — Боже, знаех, че ще започне да разпитва!

Не можех да ѝ кажа за предишните ни взаимоотношения. При никакви обстоятелства.

— Сега... — запелтечих. — Сега се държи по-грубо — кимнах, съгласна със собствения си отговор. — Несъзнателно го обидих и затова сега се държи по този начин.

— О, това е гадно, Мади — възкликна мама. — Опитай да се извиниш — посъветва ме.

— Туко-що опитах — изсмях се мрачно. — Не се получи. Няма значение, ще затварям, защото трябва да завърша доклада си — смених тона си към по-ведър и взех химикалката в ръката си, включвайки я.

— Пази се — каза, както обикновено и затворих.

Господи, бях толкова благодарна, че всичко с мама беше наред. Сякаш камък падна от плещите ми. Вече спокойно можех да се съсредоточа в работата си. Залових се да дописвам точките около доклада и така първите три часа от работния ден изхвърчаха, след което дойде време за обедна почивка. Не бях виждала Ейвъри, така че нямахме уговорка и вероятно щях да обядвам сама. Точно, когато пристъпвах вратите на Стайлс Индъстрийс, обаче, нечий глас ме спря.
Познат, добре изразен ирландски акцент.

— Найл! — усмихнах се доволно.

— За обяд ли отиваш? — приближи се, а лекия полъх раздуха русолявопепелявия му перчем.

— Мхм, ще се присъединиш ли? — повдигнах вежди очаквателно, надявайки се да приеме.

— Ако не е проблем? — кимна утвърдително, предизвиквайки доволна усмивка от моя страна.

У него имаше нещо странно, нещо, което просто крещеше "позивитизъм". Именно това ме караше да се наслаждавам на приятната му компания. Надявах се да науча повече за личността му и да го засичам по-често. Двамата влязохме в кафенето и превзехме същата маса, както предния път. Найл отново поръча от чая с лимон, но този път допълни с два кроасана.

— Наистина харесвам този чай — отбелязах и придърпах чашата към себе си.

— Аз също — съгласи се.

— Е, разкажи ми за себе си — подканих го, докато чаках парещата напитка да изтине поне малко, за да е възможна за поглъщане.

— О, не съм интересна персона — изкикоти се, свеждайки засрамено поглед.

— Не бъди скромен! — засмях се.

— Роден съм в Мълингар, Уестмийт, преместих се тук преди две години — започна с мек тон.

— Знаех си, че си от Ирландия! — отбелязах въодушевено, а той се изненадана от реакцията ми, поглеждайки ме с морските си очи.

— Ами ти? Също не ми изглеждаш тукашна — отпи от чая си, напомняйки ми, че вероятно моят вече бе охладнял.

— Родена съм в Манчестър, но израстнах в Аржентина, а преди няколко месеца се оказах в Сиатъл — надигнах порцелановата чашкка.

— Интресно — кимна.

Останалите петнадесет минути прекарахме в кикотене на разкази за смешни истории от деството си, докато опитвахме да изядем кроасаните си. Найл настоя да плати обяда, а аз възразих, че следващия път аз ще платя, при което той се закикоти, но съгласи. Разделихме се пред асансьора, след което потънах в работа по доклада си. Най-сетне поставих финалната точка и захвърлих химикала настрани. Погледнах часовника на стената и открих, че всъщност оставаха пет минути до края на работното ми време. Взех няколкото листя хартия, както и вещите си и излязох от кабинета. Буцата се качи в гърлото ми, щом застанах пред познатата врата за офиса на Хари и усетих дланите ми да се потят, котато почуках.

— Влез! — притъпеният му глас се чу отвътре.

След секунди вече бях вътре в помещението, а погледът му ме изпиваше. Приближих се плахо до бюрото му и протегнах ръка, оставяйки работата си на повърхността.
Той не обелваше дума. Просто ме гледаше, докато аз имах чувството, че се давя в тази напрегната атмосфера.

— Свободна си — премигна лежерно, разделяйки розовите си устни, чиято липсва, признавам си, започвах да усещам.

— Виж, Хари... наистина съжалявам — стиснах очи, правейки последен опит да възстановя отношенията си, но той се изсмя тихо като отговор.

— Мисля, че вече го каза, Мадисън — подхвърли вяло, което обтегна нервите ми.

— Прав си — стегнах ченето си и рязко се обърнах и изхвърчах от кабинета.

Гнева, пробягал през жилките ми накара дишането ми да се учести и походката ми да се забърза, ето защо излязох толкова бързо от сградата със зачервени бузи. Още повече се възмутих, когато студения въздух се сблъска с лицето ми. Аз опитах да изгладя отношенията ни, извиних се. Два пъти при това. А той сякаш ми се подигра. Възнамерявах да намеря подарък за Кимбърли, както и торта, защото сутринта тя каза, че няма особено много приятели, а не знаех нищо за семейството ѝ, но изглеждаше, че нямаше планове да го посещава, затова мисля, че щеше да се почувства приятно, ако ѝ вземех торта. Досетих се, че наскоро бях съглеждала магазин за порцеланови статуетки на горния ъгъл, така че се запътих натам, пъхайки ръце в джобовете на якето си и, разчиствайки скапаните мисли за отвратителното поведение на Хари.

— Добър ден! — пълна жена, облечена в плетена рокля до коленете си, ме поздрави, щом влязох в дървеното магазичче.

— Здравейте! — усмихнах се тотално елиминирайки разсъжднията за Хари настрана.

— С какво мога да Ви бъда полезна? — запретна ръкави.

— Търся подарък за съквартирантката си, работата е там, че почти не я познавам — свих рамене, а жената се подсмихна.

— Това не е проблем, мога да Ви предложа няколко неща — тя се обърна, протягайки се към един от по високи равтове, след което се обърна отново, държейки красива статуетка на тигър в ръце.

Беше наистина прецизно изработена. Всеки детайл бе изпипан до последно и това превръщаше изделието в нещо невероятно за очите. Тигърът веднага ми напомни за татуировката ѝ на тигрова глава върху дясното ѝ рамо. Служителката натика статуетката в ръката ми и след миг свали още една. Тази обаче бе доста по различна. Порцелана бе оформен като горска фея, притиснала края на флейта между устните си.

— Има и още...

— Не, няма нужда! — казах, когато се обърна за още варианти. — Ще взема тигъра — погледнах към статуетката в ръката си.

— Е, тогава да го опаковаме! — извих устните си в дружелюбна усмивка и подадох артикула на жената.

След пет минути фигурката бе красиво опакована в подаръчна торбичка и щом платих необходимото се сбогувах с услужливата Мариъм, както се казваше. Минах пред близката сладкарница и взех малка торта с ванилов пълнеш, тъй като не бях сигурна какъв точно вкус за торти имаше.

— Ким? — извиках, когато блъснах вратата на апартамента.

— В кухнята съм! — чух я да отвръща.

Влизайки с кутията с торта и празничната чанта в ръка, нямаше как да не привлека вниманието ѝ.

— Честит рожден ден! — озъбих се весело и вдигнах ръце, а устата ѝ зейна.

— Боже, Мади! — изцика и се изправи. — Никой не ми е взимал торта за рождения ден преди, това е толкова мило! — стисна ме в здрава прегръдка.

— Наистина ли? — озадачих се. — Е, радвам се, че направих рождения ти ден по-специален — бях наистина щастлива.

— Купила си ми и подарък?! — смая се, когато ѝ подадох пакета.

— Какво е един рожден ден бед подарък? — засмях се.

— Страхотно е! — ахна, виждайки статуетката. — Благодаря, Боже, наистина го оценявам! — отново уви ръце около мен, разклащайки ме наляво-надясно.

Не очаквах Кимбърли да се зарадва толкова. Никога преди не се е държала така мило с мен, което ме учуди, но не ѝ разочарова.