- Грейси. - прошепнах и погледа ми се размаза. Осъзнах, че плача. Бях свикнал да ме буди, да излизаме... или от по-рано, когато само я наблюдавах. А тя сега стои пред нен, отпътувала хиляди километри, прекосила океан, само заради мен.
  Избърсах очите си, слагайки очилата си отново. Осъзнах, че и тя също плаче. Затича се към мен и ме прегърна плачейки.

Гледна точка на Грейси:
*Ретроспекция*
- Кат, ще се побъркам!! Свикнах да се виждам с него.
- Обичаш го. - каза спокойно и се зае да довършва последният щрих. Празнувахме рожденият ден на мама. Бяхме се събрали всички. Е, всички без момчето което кара очите ми да търсят само него.
- Липсва ми.
- Знам. - прегърна ме и прошепна. - Но затова хората са измислили самолетите. - отръпна се чакайки реакцията ми. Скочих на крака и я зяпнах изумено.
- Ти си луда.
- Така е. Няма лек. Докторите още се мъчат върху моят тежък случай. Но като твоя приятелка съм длъжна да ти предложа това.
- Нека мине вечерта. Утре ще питам нашите.
~Вечерта беше прекрасна. Смеехме се, забавлявахме се.~
  Сутринта слязох на закуска и застанах пред родителите си.
- Трябва дави кажа нещо... - започнах.
- Бременна си? - предложи татко, отпивайки от кафето си.
- Стийн!! Недей я прекъсва!
~Родителите ми са ненормални... знайте го~
- Добре де. Продължавай.
- Мисля, че имам чувства към Кевин.
- Еййй, най-сетне! И питаш за датата на сватда ли? Все пак не си ли бременна? - той ме погледна молейки се да е така. Има манията да иска от мен деца, още откакто имам цикъл.
- Не!! Липсва ми и искам да отида при него в Холандия!!! - изтрелях. Те се спогледаха натъжени.
- Развали изненадата... ние тази вечер щяхме да ти съобщим, че ще ходим до там за да го видиш.
- Наистина ли??? -скочих да им благодаря, да ги прегръщам (по-скоро да ги душа от вълнение...).

~Ден на отпътуване~
- Ще ми вземеш ли лале? - Кат направи балонче с дъвката си, и когато то се пукна, ме погледна обнадеждано.
- Да. - въздъхнах уморено. Почти не бях спала от вълнение.

~В самолета~
  Спах почти през цялото време. Шума от всички пътници бе незнайно как приспивен.
- Пристигнахме. - разбуди ме мама и разкопча колана ми. Потърках сънено очи и секунди по-късно вече тичах като щастлива кокошка.
- Хайде. Първо оставяме багажа в хотела и после отиваме.

~В болницата~
  Чаках 5 минути жената да провери в компютара. Беше една стара бабичка, която не знаеше как се работи с компютъра. Не отстъпваше работа за младите хора, при положение че й плащаха пенсия. Накрая звънна на някого и ни упъти. Нашите казаха, че трябва да отидат да пазаруват, защото тук имало хубави и евтини неща. Кимнах и се запътих. Една мила санитарка ми каза, че по часовник трябва да почукам в кабинета му. Учудено се заоглеждах, но свих рамене и изпълних заръката.

*Край на ретроспекцията*

Гледна точка на Кевин:
- Толкова много ми липсваше!!! - не спирах да я прегръщам и да плача. Може би в миналия си живот съм бил пиявица.
- Е, тук съм и това докторче тук... - посочи любият ми доктор. - ...ще ми уреди стажанство тук!! Ще се грижа за болните... ще им чета, нося храна... нали така? - усмухна се мило и ми намигна.
-Да, родителите ви са съгласни.
- Супер.
- Не мога да повярвам, това е като сън.
- Човек трябва да вярва. Не е сън, просто една малка сбъдната мечта. - целуна ме по бузата и се засмя.