Минаваше единайсет, когато в главата на Хосок изведнъж изникна тревожната мисъл, че е забравил да заключи вратата. Стана от дивана на който се беше излежавал цял ден и чийто пружини наддадоха тъжен вопъл при движението и с бързи стъпки отиде до вратата, проверявайки дали райберът с верижка е на мястото си. Там си беше и Хосок въздъхна облекчено, подпирайки гърбът си на рамката. Постоя няколко секунди така, загледан в петната от мухъл на тавана.

Тишината изведнъж беше прекъсната от рязки, гневни гласове, които идваха от апартамента до него. Стените на старата, жилищна сграда бяха толкова дяволски тънки.

– Казах ти да изтриеш номерът му!

– Направих го!

– А това тук какво е?!

– Той ми се обади!

Последва звук от плесница и гърлото на Хосок се сви болезнено, сърцето му биейки толкова шумно, че ударите отекваха в ушите му. Коремът му започна да се бушува и той вече съжаляваше за полуготовите спагети, които беше погълнал за вечеря.

– Това е последния-

Хосок не искаше да слуша повече и избяга от малкия коридор в още по - малката си спалня, без да си прави труда да светне лампата. Мушна се под завивките и се сви под тях. Кавгата продължаваше с пълна сила и той сложи възглавницата над главата си, в отчаян опит да заглуши грозните думи и звукът от чупещи се предмети.

***

Хосок си имаше установена рутина.

Ставаше всеки ден в шест и половина. Вземаше си душ и отиваше да закуси с овесени ядки и мляко, чиято марка беше една от най - евтините, седнал пред телевизора в това, което му служеше за хол. Пускаше си телевизора на кулинарния канал и гледаше разсеяно, докато сърбаше от безвкусната си закуска. Когато приключеше с нея, включваше лаптопа си – който за разлика от повече от предметите в дома му, беше сравнително нов – и се заемаше за работа. Работеше като редактор на научни статии и въпреки, че това не беше високо платена професия, тя му носеше достатъчно доходи, за да плаща наема си и да слага нещо в устата си. Друг плюс бе, че работеше от вкъщи и се не налагаше да излиза навън. До обяд обикновено бе приключил. Правеше си нещо бързо за ядене, най - вече рамен или просто някой от опакованите сандвичи от които имаше в изобилие и се настаняваше отново пред телевизора, където оставаше до вечерта, когато се местеше в спалнята си. Това се повтаряше всеки ден, освен в сряда.

Денят в който му се налагаше да отключи вратата.

Хосок постави четката си за зъби на мястото й и изчисти замъгленото огледало с ръка, вперил поглед в собствения си образ. Не издържа дълго. Излезе от банята и се върна в спалнята си. Отвори гардероба и изкара поизбелял чифт дънки и черна, обикновена блуза. Въпреки че бе късна пролет, студът все още господстваше на ранните утрини.

Облече се и отиде в хола. На ниската, дървена маса беше портмонето, списъкът с неща, които трябваше да купи и ключовете му, и той ги грабна. Провери дали малкият, мобилен апарат, който използваше от години бе в джоба му и отиде да се обуе, обличайки и тъмно синьото яке, което бе заметнато на дървената закачалка. На нея бе закачена и бялата маска против грип, която слагаше винаги щом излезеше навън.Този път не беше изключение.

Първата крачка навън винаги бе най - трудна. Краката му изведнъж сякаш ставаха двойно по - тежки и Хосок трябваше да наложи цялата сила на волята си, за да прекрачи ниския праг, правейки го така сякаш под него имаше бездна, а не цимент и дървесина.

Днес не беше различно.

Коридорът беше пуст и почти призрачен под грозната жълтеникава светлина, която идваше от единствената работеща лампа. Тишината беше успокояваща и напрежението от раменете на Хосок изчезна леко, въпреки че той си остана нащрек. Заключи два пъти зад себе си и тръгна към стълбите, без дори да погледне към асансьорът, който бе един от онези стари съоръжения, които се движеха тромаво и бавно, и се затваряха с решетка. Живееше на третия етаж и пътят надолу бе кратък, съпровождан единствено от глухото ехо на собствените му стъпки и тревожните мисли, които се мотаха в главата му.

Вече на първия етаж, побутна леко входната врата, която се подаде безшумно и излезе навън, посрещнат от хладния, сутрешен въздух и мириса на изпарени химични съединения, които идваше от близкия завод за преработка на биологични отпадъци. Имаше преминаващи коли, но пешеходци почти никакви. Хосок наметна качулката на якето на главата си и пое по познатия път към близкия денонощен супермаркет. Размина се с възрастна жена, която разкарваше малкото си, грозновато куче и тя му хвърли странен поглед, който Хосок се направи, че не вижда. Изчака зеленото на едничкия светофар, който трябваше да премине търпеливо и продължи надолу по - улицата. Вече се виждаше жълтата табела на магазина и Хосеок забърза крачки.

Както и очакваше, супермаркетът беше празен, когато влезе вътре с количка, която работеше с жетони. От аудио системата се носеха стари рок хитове и Хосок се отпусна до толкова, че почна да си тананика тихо, пръстите му следвайки ритъма върху дръжката на количката. Списъкът не беше дълъг, още повече като Хосок знаеше разположението на всичко, което му трябва. Запъти се към касата, дръпнал качулката си още по - надолу.

Продавачката беше младо, симпатично момиче, което му изпрати уморена усмивка, очевидно прекалено изтощено, за да съди защо непознатият срещу нея се държи толкова странно. Маркира стоките – най - вече пакети с различни видове рамен – и му каза крайната цена. Хосок изкара портмонето си и плати в брой, прибирайки нещата си в хартиен плик.

Върна количка на мястото й и тръгна обратно към дома си, забелязвайки с пресъхнало гърло, че колите вече се бяха увеличили. Заедно с пешеходците. Докато стигна до тях си, той вече почти бягаше, притиснал хартиения плик към гърдите си. Побърза да влезе вътре и едва в полумрака на площадката на първия етаж си позволи да си поеме нормално въздух, подпирайки се на перилата на стълбите.

Май трябваше да става по - рано. Или по - добре вечер. Но това щеше да означава загуби всякаква връзка с дневната светлина.

Намествайки плика с покупките, Хосок тръгна нагоре по стълбите, пъхтейки уморено на всяка втора крачка. От години не беше стъпвал в фитнес салон и липсата му на форма си казваше думата. Стигна на третия етаж и бръкна в джоба на дънките си, за да изкара ключовете си, само за да замръзне на мястото си, когато погледа му падна напред.

На мястото между неговата врата и тази на съседите седеше момче, чиято шокиращо зелена коса изпъкваше ясно дори и под оскъдната светлина. Едното око на момчето беше толкова подуто, че стоеше затворено. От носът и устата му течеше кръв и с нарастваща паника, Хосок забеляза, че то не носеше нищо, освен скъсана бяла тениска, а голите му крака разкриваха дори още синини. Някои вече пожълтяващи, очевидно от преди седмици, други по нови обагрени с тъмно синьо и лилаво. Погледът на Хосок се плъзна обратно към лицето на непознатия, който също го наблюдаваше спокойно със здравото си око.

– Я виж ти, а аз си мислех, че имам интересни белези. – изкикоти се той внезапно, след което припадна и тялото му се изхлузна настрани.

Също както маската на Хосок.

***

Йонги се събуди с главоболие, което можеше да сравни само с усещането, че някой забива пирони в главата му. Изохка тихо и се обърна настрани. При движението едва не се намери на земята и се намръщи, защото не си спомняше, леглото да е толкова е тясно. И с толкова продънен дюшек.

Притвори здравото си око и премигна срещу ярката светлина, която идваше от прозореца насреща му. Трябваха му няколко секунди за да установи, че това определено не е апартамента, който делеше с Намджун. Изправи се в седнало положение и одеялото, което бе наметнато отгоре му се свлече на земята. Йонги погледна намръщено към голите си крака, чиято белота изпъкваше на фона на мръсно-червения диван на който седеше.

Къде, по дяволите, се намираше.

– О, буден си.

Йонги се извърна наляво срещайки погледа на високо момче, чието лице бе наполовина закрито от маска от онзи тип, които хората използваха, когато искаха да се предпазят от грип. Тъмните очи го гледаха почти с боязън, полу-прикрити от гарваночерната му коса.

– Кой си ти, мътните те взели? – поздрави Йонги с типичната за него тактичност. Но кой можеше да го вини? Беше много по - рано от колкото ставаше по принцип, нямаше част от тялото, която да не го болеше и не можеше да си спомни нищо от миналата нощ. Освен юмруците на Намджун. Тях определено си ги спомняше.

– Казвам се Хосок – отговори меко домакинът му. Не беше помръднал от мястото си.– Съседът ти от ляво.

– О. – каза просто Йонги. Никога не беше бил от словохотливите.

– Открих те сутринта до вратата ми – Хосок се поколеба за секунда и Йонги разбра, че нарочно пропуска нещо. – Не можех да те оставя просто там.

– Колко благородно – не можа да задържи саркастичната си забележка Йонги. – Ако чакаш за благодарностите ми-

– Не, не! – възкликна Хосок и размаха ръце във въздуха и гласът му излизаше приглушено от маската. Йонги повдигна едната си вежда и Хосок побърза да добави. – Имам предвид, няма нужда да ми благодариш. Всеки би постъпил така на мое място.

Йонги искрено се съмняваше в това изказване, но се чувстваше прекалено отпаднал, за да спори. А и не виждаше смисъла да го прави.

– Нещо против да се изкъпя? – попита и другото момче поклати глава.

Йонги се изправи и протегна ръце нагоре, устата му раззината в прозявка. Цепнатото ъгълче го болеше и той побърза да я затвори. Хосок ахна и Йонги се обърна към него любопитно тъкмо когато той му обърна гръб.

– Какво? – намръщи се Йонги.

– Нямаш панталони.

– Не думай.

– И бельо.

– Обичам да ми е приветливо.

– Ще ти намеря някакви дрехи. – промърмори Хосок и Йонги никога нямаше да го признае на глас, но наистина се забавляваше с този екземпляр.

***

Хосок гледаше мълчаливо как Йонги се храни. Беше толкова странно да има някой друг освен него в тесния му апартамент, че една част от Хосок все още беше сигурен, че зеленокосото момче, което се беше настанило така удобно на дивана му, бе част от много изчанчен сън от който ще се събуди всеки момент.

Но друга, много по песимистично настроена част от него знаеше, че не сънува.

Йонги се беше преоблякъл в анцуга и тениската, които му беше дал. И двете дрехи му бяха големи, но бяха по - добре от нищо. Хосок се опитваше да не гледа към синините, които широката тениска разкриваше, но не може да не се зачуди с що за чудовище живееше Йонги.

– Отдавна не бях ял рамен. – коментира сухо Йонги и остави вече празната си купа на масата, клечките подпрени отгоре нея. Косата му все още беше мокра и Хосок мислено го сравни с подгизнало кученце. Изпита странния импулс да вземе кърпа и да я изсуши, но бързо го подтисна, благодарен че маската скрива почервенялото му лице.

– Съжалявам. – промърмори Хосок.

– Не ти го казах, за да ми се извиняваш – стрелна го остро с поглед Йонги. – Просто отбелязвам. А и аз харесвам рамен.

Хосок се усмихна плахо, но после осъзна, че Йонги няма как да види усмивката му под маската, затова вместо това кимна леко. Нямаше голям смисъл да я носи, като се имаше предвид, че Йонги го беше видял без нея, но се чувстваше по - сигурен, когато тя бе на лицето му.

А и имаше малък шанс, той да не ме помнеше точно тази част от първата им среща.

Настана неловка тишина и Хосок се заигра с ципа на горнището си. Имаше толкова въпроси, които искаше да зададе, но нямаше силата да направи. Беше свикнал със самотата на уединения си живот и сега, когато тя бе прекъсната, се чувстваше като риба на сухо. Не знаеше какво да каже, как да се държи и какво се очакваше от него в тази ситуация.

– Защо не съм те виждал досега? – попита внезапно Йонги.

– Не излизам особено. – отговори Хосок.

– И въпреки това. Все трябваше да се засечем някога.

Хосок повдигна рамене.

– Добре, няма значение. Сигурно вече ти е писнало от мен. Ще се прибирам.

Йонги понече да стане и преди да може да помисли два пъти, Хосок го хвана за рамото нежно.

– Остани – каза той и побърза да отдръпне ръката си. Изкашля се неловко и извъртя погледа си настрани. – Имам предвид, ако искаш?

– Искаш да остана? – повтори Йонги и сякаш не можеше да повярва, какво е чул.

– Ако ти искаш. – повтори неловко рамене Хосок. В моменти като този наистина му се искаше да има дарбата да се изпарява във въздуха.

Съвсем изненадващо, на лицето на Йонги се появи малка усмивка и въпреки синините с които беше покрито то, сърцето на Хосеок прескочи един удар.

– Мога ли да кажа не на такава покана?

***

– Ти мамиш!

– Какво ти помага да спиш, хлапе.

– Ето, призна си! – Хосок насочи обвинителен пръст срещу Йонги, който не изглеждаше особено впечатлен.

– Не приемаш лесно, загубите, а? – попита той и спокойно взе картите от ръцете на Хосок, смесвайки ги със своите. Бяха играли петнадесет игри и най - близкото до победа до което стигна Хосок беше равния резултат на в третата игра. – Предлагам да спрем за днес.

– Не и докато не победя!

– Да бе, сякаш ми се стои буден до сутринта – поклати глава Йонги и се отпусна назад на дивана. – Утре можем да продължим.

– Но-

– Никакво но. Старите ми кокали имат нужда от почивка.

Беше ред на Хосок да изсумти.

– Какво?

– Едва ли си чак толкова по - възрастен от мен. – обясни Хосок и стана от земята. От дългото стоене с крака свити по индийски, мускулите му се бяха схванали и по тях сякаш се забиваха хиляди малко иглички. Хосок изохка тихо и се наведе да масажира сухожилията си.

– О, ще се изненадаш – промърмори Йонги. – На колко мислиш, че съм според теб?

– На 45? – предположи Хосок и се наведе надолу тъкмо навреме, за да избегне малката, декоративна възглавница, която Йонги захвърли към него.

– Хлапак.

– Дядка.

– Знаеш ли, повече ми харесваше срамежливата ти версия. Не знам къде отиде тя, но я искам обратно. – заяви Йонги и Хосок се ухили. Маската му се беше смъкнала леко надолу и той я намести обратно на мястото й.

– Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с тази ми версия – каза Хосок шеговито и се зае да прибира кенчетата бира, които си стояха празни на масата.

– На двадесет и седем съм.

– А аз на двадесет и пет. Това е толкова голяма разлика.

Йонги при сви очи, но Хосок не му обърна внимание. Хвърли кенчетата в кошчето и загаси и се зае да мие чиниите, които бяха останали от вечерята. Йонги беше настоял да наготви 'истинска храна' и Хосок се съгласи с известно колебание. Един час по - късно от маниатюрното помещение на кухнята се понесе изкушителния аромат на пържен чесън и подправки, и устата на Хосок се напълни с плюнка. Кой да предположи, че странният му гост е толкова добър готвач. Хосок не можеше да си позволи всеки ден подобно угощение, но реши, че поне един път в седмицата му е позволено да си угажда.

Беше минали четири дни от първата му среща с Йонги, но със същия успех можеше да са години. Йонги беше от онзи тип хора, който не притискаха с присъствието си и Хосок се отпусна изненадващо бързо пред него. Харесваше му вечната саркастична нотка, която обвиваше всяка дума, която излезеше от тази малка уста. Харесваше му, че Йонги не го караше да се чувства като откачалка. Харесваше му се и това, че по - голямото момче, никога не задаваше въпроси на които Хосок нямаше да може или не искаше да отговори. Като това, защо настояваше да ядат поотделно и никога не сваляше маската си. В замяна, Хосок правеше същото и двамата живееха в някаква странна симбиоза. Характерите им си пасваха като изгубени парчета от пъзел и Хосок реши, че ще се наслаждава на това, докато го има. Едва с Йонги до себе си всеки ден бе осъзнал, че колкото самотен се бе чувствал преди.

Но освен щастието, с Йонги дойде и страхът.

Страхът да остане отново сам.

– За какво мислиш?

Хосок се сепна. Ръцете му бяха омазани с пяна до лактите и топлата вода бе почти привършила. Йонги стоеше на прага, ръцете му скръстени на гърдите. Отокът на окото бе спаднал, но пък затова бе заобиколено от грозни синини.

– За нищо.

– Добре. Оставям те да продължаваш да мислиш за нищото си, а аз си лягам.

– Лека нощ.

– Лека.

Останал отново сам, Хосок побърза да привърше с чиниите. Когато мина през холът, телевизорът беше изгасен и Хосок се мушна безшумно в банята, където си свали маската, за да измие зъбите си. Преди да излезе се заслуша и щом чу тихото похъркване на Йонги излезе без нея, скрит в сенките в които тънеше апартамента. Влезе в спалнята си и затвори вратата плътно зад себе си.

Единственият прозорец беше отворен. Пердетата се мърдаха от лек ветрец, който не правеше нищо, за да разсее нетипичната за това време от годината горещина. Хосок беше чул бегло по телевизията да казват, че през следващите няколко дни през страната ще премине необичайно горещ фронт, който щеше донесе бури и жеги. Спомни си за прогнозата едва сега, когато в далечината чу тътен на гръмотевица.

Съблече се и остана само по боксерки и легна без да се завива. Гръмотевиците се чуваха все по - близко и вятърът се усили, но Хосок почти не забелязваше това, отново улисан в мислите си.

Беше поизостанал малко с работата си и утре трябваше да поработи няколко допълнителни часа. Предишния ден бе отишъл отново до денонощния супермаркет и бе напазарувал допълнително неща, включително и месото, което Йонги бе наготвил по - рано вечерта. На него не му пукаше и да ядеше само рамен и сандвичи, но не можеше да гощава госта си само с това, въпреки че Йонги не беше точно гост. Хосок остана още малко буден, загледан в играта на сенки, която всяка преминаваща кола създаваше върху стената му. Заспа едва когато първите копки забарабаниха по железния улей за дъждовната вода.

***

Йонги се събуди в мига в който мощна светкавица разкъса небето. Изправи се в седнало положение, уплашен отчасти от бурята, която бушуваше с пълна сила навън и отчасти от кошмара, който бе сънувал до преди секунди.

Навън присветна отново и Йонги запуши ушите си, в отчаян опит да заглуши омразния звук. Гръмотевицата беше по - силна от предишната и Йонги усети вибрациите, които тя причини.

Не можа да издържи повече и стана, без да погледне към падналата на земята завивка. С безшумни стъпки отиде до спалнята на Хосок и натисна внимателно бравата надолу. Сърцето му биеше лудо и Йонги си наложи да вдиша дълбоко в опит да се успокои, да попречи на паниката да вземе пълен контрол над тялото му. Очите му бяха достатъчно свикнали с липсата на светлина, за да забележи фигурата на леглото. Воден от вътрешните си страхове и нещо, което не можеше да си обясни, не искаше да си обясни, Йонги влезе вътре. Остави вратата полу-отворена.

Хосок не се събуди, дори когато матрака изскърца. Йонги се намести на свободната половина, легнал по гръб. Усещаше топлината от тялото на Хосок, но това не му бе достатъчно и след кратка, но мъчителна борба със себе си, той се обърна надясно и се плъзна напред, така че гърдите му се допряха до гърба на Хосок. Нежно, постави ръката си на кръста на другото момче и затвори очи. Толкова близо, усещаше аромата на евтин сапун и нещо друго, което си беше типично за Хосок. Нещо, което завинаги щеше да свързва с очи, присвити от смях и скрити усмивки.

Хосок се размърда и Йонги усети точно момента в който се събуди. Тялото му се скова и Йонги се запита дали това щеше да е усещането да прегръщаш статуя.

– Какво...? – попита Хосок и гласът му звучеше по - различен без маска, която да прикрива устата му. Много по - топъл, въпреки съненото объркване, което струеше от него.

– Шшш. – прошепна Йонги и се притисна още по- силно към него. – Аз съм. Всичко е наред. Заспивай.

В следващия миг, бурята реши да напомни на себе си с нова гръмотевица, която накара Йонги да потрепери и да се притисне още по - силно към другия мъж.

– Маската. – каза задавено Хосок и посегна към нощното шкафче, където белееше парчето синтезирана хартия, но Йонги го спря преди да я вземе, притиснал ръката му към собствените му гърди.

– В тъмнината не се нуждаем от маски.

Хосок не каза нищо, но не направи и втори опит.

Няколко минути по - късно и двамата бяха заспали, докато навън бурята утихваше. През разкъсаните облаци от време на време се подаваше и бледата луна, чийто залез наближаваше с всяка тиктакаща секунда.

***

На следващата сутрин, на вратата се позвъни.

Беше Намджун.

– Знаех си, че си тук. Стените са тънки и чух гласът ти – промърмори Намджун нещастно. – Но не мислех, че ще останеш толкова дълго.

Йонги не каза нищо. Гледаше мълчаливо мъжът, който преди обичаше, докато единственото нещо, което изпитваше сега бе съжаление. Русата му коса висеше мръсна на клечки, а под очите си имаше торбички. Намджун изглеждаше така сякаш е отишъл до Ада и се върнал обратно.

– Съжалявам. За всичко – продължи да говори Намджун, без да среща погледа му. – Знам, че това, което направих е непростимо и затова няма да моля за прошка. Но те умолявам да ми дадеш шанс да ти докажа, че ще се променя. Този път ще го направя.

Сякаш невидим ръце стиснаха гърлото на Йонги и той отвори уста да отговори, но от нея не излезе нито звук. Това не беше първият път в който Намджун го молеше за втори шанс, само че този втори шанс се беше превърнал в трети, четвърти. Въртяха се в един омагьосан кръг и Йонги не мислеше, че можеше повече така. Не се и съмняваше, че Намджун беше искрен в разкаянието си, но знаеше и че той вече не може да се откаже от дрогата. Както и знаеше, че Намджун, когото обичаше, онова неловко, сладко момче от спомените му, е отдавна погребано в миналото, погълнат от жестоката реалност на големия град.

– Моля те, Йонги – Намджун пристъпи напред и Йонги направи стъпка назад. В очите на Намджун проблесна болка и Йонги се почуства като чудовище. – Върни се обратно при мен. Ти си единственото хубаво нещо в живота ми. Единственото нещо заради което продължавам да живея.

Намджун искаше да го затвори в клетка. Йонги го осъзнаваше, но призракът на стария Намджун не позволяваше да се отдръпне преди да е хванат. Затова когато Намджун направи втори път да го прегърне, Йонги не се отдръпна.

– Дай ми само секунда. – прошепна Йонги и Намджун кимна.

Откри Хосок в спалнята му.

– Връщаш се при него, нали? – каза тихо Хосок в мига, в който Йонги затвори вратата зад себе си.

– Да. – потвърди Йонги.

– Но защо? – Хосок се обърна към него, лицето му отново полускрито под маската. Очите му блестяха подозрително. – Защо не останеш тук при мен?

Йонги отиде до него. Протегна ръце напред и Хосок го хвана за китките, когато осъзна, какво искаше да направи.

– Не – прошепна задавено Хосок. – Недей.

Йонги му се усмихна нежно и освободи китките си, ръцете на Хосок отпускайки се безжизнено. Внимателно, Йонги изхлузи ластиците на маската и я махна от лицето му. Погледът му се плъзна по грозният, розов белег от изгаряне, който бе белязал цялата брадичка на Хосок.

Хосок заплака тихо, сърцераздирателно и сърцето на Йонги се сви в гърдите му. Той обви ръце около раменете му и го притегли към себе си.

– Прости ми – прошепна Йонги и за първи път в живота си, той бе този, който се молеше за прошка. Неговите очи също бяха влажни. – Не трябваше да оставам тук.

Двамата останаха дълго така, свързани от чувства си, но разделени от съдбата.

Пръв се отдръпна Йонги. Повдигна брадичката на Хосок нагоре и целуна белегът му.

– Ти си много повече от един белег, Хосок. Никога не го забравяй.

След което си тръгна. Без да се обръща.

***

Хосок остана в леглото два дни. Не ядеше, не пиеше, просто гледаше през прозорецът към късчето небе, което се виждаше от там. Телефонът му звънна един път, но той не отговори и стария ринг-тон заглъхна, оставяйки го отново на тихата му мъка.

Все още чувстваше призрачното докосване на устните на Йонги върху белега си.

На третия ден стана от леглото. Чувстваше се толкова слаб, че се подпираше на стените, за да стигне до кухнята. Имаше два сандвича и той изяде единия, въпреки че срока на годност бе до предишния ден. Изпи и две чаши вода.

Беше тръгнал към спалнята, когато забеляза белия плик, който лежеше пред входната врата. За момент застина на мястото си. Взираше се в хартията и в него се роди лошо предчувствие. Приближи се с бавни стъпки и се наведе да вземе плика. Пръстите му трепереха, докато го разкъсваше отстрани.

Вътре имаше само един лист и няколко банкноти.

Здравей, Хосок.
Първо съжалявам, че използвам такъв старовременски метод, за да ти кажа всичко, което искам, но никога не ме е бивало в разговорите очи в очи. Това е поредното доказателство, какъв проклет страхливец съм.
Казах ти, че ми се иска да не бях оставал при теб. Но това е лъжа. Благодарен съм на каквото и сила да е решила да ни срещне, защото дори за съвсем кратко време, ти върна светлината в живота ми.
Най - вероятно докато четеш това, мен вече няма да ме има. С Намджун ще се върнем в родния ни град. Мисля, че така е най - добре за всички ни.
В плика ще намериш и малка сума. Това е всичко, което съм успял да събера през годините. Не е много, но е достатъчно, за една малка екскурзия.
Искам да излезеш навън, Хосок. Искам да усетиш как слънцето пари върху лицето ти и как дъждът мокри бузите ти.
Искам да се усмихваш.
Без маската.
Живей.
Живей и заради двама ни.

С любов, Й.

Хосок остави листа да се откъсне от пръстите му и зарида.

Любовта е милостива.

Любовта не завижда.
Любовта не се превъзнася.
Не се гордее.
Не търси своето.
Не държи сметка на злото.
На всичко се надява.
Всичко търпи.
Всичко премълчава.
И...
Всичко прощава.