Кибум продължаваше да зяпа кафето си без особен интерес. Срещу него Джинки стоеше и вече втори час говореше какви ли не неща, само и само за да разведри Кий, за което момчето бе благодарно. Но в конкретния момент главата му просто забиваше на две определени теми, които го вълнуваха сега. Дали да отиде и да изпрати ДоХуан. И какво ли щеше да прави сам докато той де прибере. Нямаше да е честно да го лиши от мечтата му, само защото се бе развел. Ако се беше случило три дни след заминаването му, надали щеше да му се обади и да го моли да се върне. Имаше Джинки, имаше и Темин. Ако трябваше щеше да ги помоли да останат с него за да не е сам. Не че Темин нямаше да е с него 24/7 сега след като апартамента бе свободен и нито ДоХуан се навърташе наоколо, нито Джонг.

Мамка му, трябваше да спре да мисли за него.

-Знам това изражение. - Каза Джинки, думите му привличайки вниманието на Кий, показвайки че до сега дори не бе слушал това което му се говореше. - Пак си мислиш за него и не ме слушаш.

-Напротив.

-Моля ти се, позволи ми да те познавам. - Другото момче възрази, след което кимна към чашата му. - Няма ли да го пиеш?

-Не. Само като го погледна и ми се обърща стомаха. - Каза Кий, полагайки ръката на корема си, разтривайки го леко.

-Тогава защо го поръча?

-От къде да знам че ще ми се пригади при вида му. Или по-скоро миризмата му... Мамка му.

-Добре ли си? - Джинки се надигна от мястото си и посегна към Кибум хващайки го за рамото. - Кибум?

-Май имам киселини. - Каза момчето, усещайки как нещо напира в гърлото му, карайки го да го свие. Опита се да стане, но усети някаква странна слабост в краката си. Джинки стана и хвана момчето, бързо повеждайки го към тоалетната на кафенето. Кибум се опитваше да не повърне, едвам-едвам пристъпвайки. Веднага след като се озоваха в близост до тоалетните кабинки, момчето се дръпна от приятеля си заилвайки се и отваряйки най-близката, след което клекна и надвеси глава над тоалетната чиния. В устата му на мига се изпълни с отвратителен вкус, преди момчето да повърне. Усети как стомаха му направи няколко болезни спазъма, карайки го да се задави. Ръката му бръзо взе тоалетната хартия и откъсна част от нея, допирайки го до устните си, притискайки силно. Зад него Джинки изтича бързо навън и успя да се върне обратно за точно няколко секунди. Момчето му подаде бутилка с вода, карайки Кибум да се обърне към него. Не можеше да се надигне от шибаната земя, затова остана там, едната му ръка подпряна на тоалетната, докато другата поемаше шишето.

-Какво ти стана изведнъж? - Каза притеснено приятеля му, клякайки до него. Ръката му докосна челото на Кибум. - Нямаш температура. Да не си ял нещо развалено.

-Напоследък не ми понася. - Каза Кий. Усещаше как стомаха му отново започва да се противи, но не мислеше че има какво да изкара още от там. - Не знам дори какво повърнах.

-Почти нищо. - Каза Джинки, в гласа му се чуваше укора. - Какво изобщо си ял тези дни?

-Казах ти че не ми понася. - Започна да се оправдава момчето, което все още седеше на пода, но сериозния поглед на приятеля му спря думите му.

-Искаш да кажеш че не ядеш? Ти какво ще ставаш, въздух ли?

-Не просто--

-Сигурно корема ти се възпротивява срещу безумния глад на който си го поставил. - Каза Джинки, след което се надигна и хвана Кибум, помагайки му да стане. - Това е знак че трябва да ядеш.

-Не искам. Имам чувството, че ако хапна каквото и да е, ще повърна отново.

-Не, няма. - Каза другия, прокара едната си ръка отново по лицето на Кибум, за всеки случай. - Ще ми благодариш после.

***

Кибум лежеше в хола на апартамента си, загледан през прозореца. Беше сам отново. ДоХуан беше потеглил малко преди той да се прибере обратно. Беше заварил един огромен букет на масата с малка картичка на която пишеше: "Ще се върна скоро! Моля те, грижи се за себе си." Сякаш Джинки му се беше обадил. Какво толкова, беше повърнал. Не беше станало нещо кой знае какво. С всичкия стрес дори бе учуден, как все още нямаше косопад. Усещаше обаче как тялото му трепереше, затова дръпна меката завивка по-нагоре и се обви по-плътно в нея.

Очите му се отправиха към телевизора. Филма който вървеше в момента все още не беше успял да привлече вниманието му. Беше някаква френска сапунка. Любовен филм естествено. Какво толкова и бе специално на любовта? Само болка и стрес, който можеше да те съсипе. Не беше честно това да се случва с него. Кой обичаше трудностите? Не и той. Защо тогава се изтезаваше по този начин? Не можеше ли да спре да обича? Имаше ли метод с който някой да изкорени любовта му? Поне щеше да спаси възлавницата от потопа който предизвикваха неспирните сълзи, които дори сега се стичаха по лицето му.

***

Да се върнеш обратно на работа, след като си бил два дни у дома в твърд протест, беше наистина гадно. Кибум усещаше погледите на всички. Сега, след като беше избагал точно след почти публично подписания договор, не знаеше какво да прави. Чувстваше се като страхливец. Но ако трябваше да прекара тези дни в които здравето, емоциите му у нервите му си играеха с него, нямаше да издържи и критиката на всеки един човек в компанията.

Пътя до новия му кабинет беше ненужно дълъг. Защо офисите на всички трябваше да са със стъклени стени и всички можеха да го видят как се придвижва по дългия коридор. Имаха ли си изобщо и на идея че сега той бе шефа на отдела? Какви ли отзиви щеше да получи? Колко ли хора щяха да му се доверят и колко ли щяха да го предадат. Все пак в момента нямаше онази подкрепа която осигуряваше брака му и ако майката на Джонгхюн решеше да направи каквото и да е зада се заяде с него, това можеше и да е последната му разходка по тоя коридор. Само и единствено титлата вицепрезидент го държеше напред в хранителната верига.

До него Темин се покашля, преди да хване Кибум за ръката и да го спре. Момчето го погледна объркано.

-Ако беше продължил, щеше да се млатнеш в стената. - Каза Темин, след което очите му се разшириха за момент, момчето осъзнавайки че сега, като негов асистен, нямаше право да му говори неуважително. - Извинете г-н Ким.

-Благодаря. - Каза Кибум, след което протегна ръка напреди и отвори вратата си. Е, не беше нещо особено или от сорта на кабинета на Крисчън Грей. Семпъл, но просторен. Голямо бюро бе поставено в средата, точно пред прозорците в края на помещението. От ляво стената бе цялата като библиотека, а от другата имаше друго малко бюро, което сигурно бе за Темин. А в самата среда на кабинета имаше ниска масичка с две диванчета от двете страни. Стаята бе пълна с различни видове цветя. Прекрасно просто. Щеше да си спомня как Джонгхюн му подаряваше цветя всяка седмица, носейки ги в предишния му кабинет и ги оставяше къде ли не.

Темин отиде до бюрото си и остави документите които носеше, преди да започне да рови за други. Кибум пристъпи напред, очите му пробягвайки по табелата на вратата на която пишеше "Вицепрезидент Ким Кибум". Само ако имената им бяха различни, нямаше да има чувството, че не са направили каквото и да е, сякаш все още бяха свързани по някакъв смотан начин.

-Така, надявам се, че си готов за всичката работа която успяха да ти натрупат тия дни. - Започна Темин, следвайки Кибум, докато другия се настаняваше някак си сконфузно зад бюрото. Нещо което Темин забеляза, но реши да не коментира. Знаеше, че на Кий му беше странно изведнъж от някаква проста работа да бъде назначен за шеф на отдел. Но имаше вяра в него, знаеше че ще се справи. - Първо, трябва да прегледаш тези документи и да одобриш часовите пояси в които мислят да се пускат рекламите. Трябва да са подходящи, за да няма недоволни. Също така MAMA наближава и ще трябва да се споразумеем с другите компании на колко места ще се излъчва тази година. Все пак, ако можем да поемем обема на гледания за наградите, това означава че ще е голям скок за нас.

-Аха. - Промърмори Кибум, преди да поеме документите от Темин. Защо се чувстваше толкова притеснен. Знаеше какво трябваше да направи, бе помал в толкова много проекти, преговори, той бе главния, който дирижираше какви реклами и кога щяха да се пускат. - А какво става със сериалите?

-Новия сезон на Breathe е обявен за 14 март, така че преди него спокойно можем да пуснем Mad Dog отново. Няма с какво друго да запълним тези дупки. Освен ако някой с оригинална идея не се появи.

-Добре. - Каза Кий, опитвайки се да се съсредоточи върху това което му се говореше. Извади очилата си от чантата си, сложи ги внимателно и започна да преглежда документите. Един лист привлече вниманието му и той го взе и надигна, помахвайки с листа пред лицето на Темин. - Какво е това?

-О, подадоха го днес. - Започна момчето, взимайки листа и започна да го преглежда внимателно. - Да. Това е петицията за която се говореше. Събраните подписи за молба за втори сезон на Moon Lovers. - Кибум надигна вежди, след което взе листа обратно и започна да го чете. - Събрани са от фенове в цял свят.

-Толкова много? - Каза впечатлено момчето, преди да остави листа пред себе си и включи компютъра си. - Мислех си, че не е впечатлил токова много хора.

-Не знам за тук, но множество фенове по светя я подписаха. Отне им време, но днес беше донесена. - Темин се усмихна някак си доволно, което само привлече вниманието на Кибум.

-Доволен си. - Каза му и му се усмихна мазно. - Как да го приема?

-Че кой бе доволен от този край? - Каза Темин, забравяйки всякакви обноски и вече отново говореше като най-добрия приятел на Кий. - Ревах три дни, или по точно всеки път щом се сетя.

-IU не е ли ангажирана прекалено много тази година? - Каза Кибум, забелязвайки как оптимизма в очите на Темин потрепна, преди момчето да се усмихе.

-Може да се почака.

-Фенове.

-Много добре знам как рева на края, не се прави на света вода ненапита. - Каза Темин игриво, преди да замлъкне с усмивка, след което извади още една папка от някъде и я остави на бюрото на момчето. - Това е от майка ти. Минхо ми го донесе тази сутрин.

Само при споменаването на тази жена, Темин можеше да види как цвета разко изчезна от лицето на приятеля му. Но нямаше какво да направи, ако не му го дадеше сега, щеше да загази. Знаеше колко нервен човек бе майка му, дори не знаеше Минхо как я издържа.

-Брат ти как се справя там с нея? - Каза Кий, взе документите и ги прибра в чекмеджето си, преди да ги заключи. Нямаше намерение да гледа какво имаше вътре. Не още.

-Изглежда добре, макар че при първа възможност бих го преместил насам или посто нанякъде. Не искам да се задържа в Ан-До. - Думите на Темин трябваше да за внимателни, но Кибум знаеше колко загрижен бе Темин за малкия си брат. Минхо беше умен, но и лесно можеше да бъде манипулиран. А Кий пределно ясно знаеше що за човек бе майка му.

-Съгласен съм. - Каза момчето, спечелвайки си благодарен поглед от Темин. Момчетата си размениха още няколко думи относно работата си, преди секретаря да излезне от кабинета за да донесе чай, оставяйки Кий сам. Момчето все още не знаеше какво се очакваше от него. Знаеше, че сега имаше много повече задължения от колкото когато и да е било през живота си и всяка негова дума щеше да бъде посрещната от острата критика на всички. Усещаше някаква невидима тежест на раменете си, как го смазваше, усещаше как краката му започваха да треперят, а корема му отново започваше да му се противопоставя. Момчето положи ръката си на него и завъртя стола с лице към прозорците зад него. Е, поне можеше да каже, че гледката бе възхитителна. От единия край на Сеул до другия, града беше прекрасен, ден и нощ. Можеше давиди как на север небето потъмняваше, предупреждавайки за настъпващата буря, която бяха съобщили сутринтта.

Вратата на кабинета му се отвори, без почукване. Кибум въздъхна.

-Много си бърз. - Избута стола с единия си крак и се завъртя напред. - Но това е добре, защото корема ми--

Пред него стоеше човек, който Кибум не мислеше, че ще види толкова скоро, човек, който не очакваше.