Кибум се събуди, много рано сутринтта. Чувстваше се отпаднал, повече от колкото предполагаше. Може би бе заради шампанското което бе изпил изцяло миналата вечер. Да, със сигурност беше заради изминалия ден, или по-скоро седмица. Момчето въздъхна тежко, преди да надигне главата си от възглавницата си. Навън можеше да види целия Сеул. Кибум въздъхна уморено и се изправи. Завивката се плъзна по него, отвивайки голото му тяло. Момчето стоеше и премижаваше срещу силната светлина която струеше от прозореща, нищо че предишната вечер се изля порой. Навън дърветата и цветята в градината бяха мокри. Също както и възглавницата му. Кибум въздъхна тежко, преди да наведе глава. Очите му попаднаха на босите му крака по мраморния под. Щеше да настине. Затова се отправи към частта с килима, преди да се спре пред гардероба си. Извади възможно най-обикновения анцунг и широка блуза, преди да ги навлече. После обу чехлите си които бяха прилежно оставени му от другата страна на леглото му. Изглежда че ДоХуан се беше вмъкнал в стаята му за да ги остави. Самата мисъл за любовника му го подсети как сега сигурно му се гласеше едно ранно подиграване на това как е станал моден терорист. Малка и тъжна усмивка пробяга по лицето му, преди да отвори вратата на стаята си, излизайки в коридора. Чуваше се някакъв шум от стаята на До, което накара Кибум да повдигне озадачено поглед. Очакваше че момчето ще е долу. Но реши, че щом той бе там, значи имаше работа. В момента само копнееше за една чаша кафе. Затова и не бе подготвен за това което го очакваше в хола, в мига в който слезна по спираловидната стълба.

В средата на стаята, с красивия си както винаги костюм, изтупан по него, косата му прилежно оправена, беше Джонг.

Или по точно, господин Ким Джонгхюн.

Зад него стоеше Темин, свил ръце, от позата му си личеше, че моли Кий за извинение. Но пъстрокосия знаеше за какво става въпрос. Беше унил, защото колкото и да искаше, Темин нямаше правомощията да спре Джонгхюн. Затова и Кибум просто му кимна да излезне от стаята, оставайки на саме с бившия си.

-Нещо важно ли имаш да ми кажеш? – Каза сурово и студено. Нямаше намерение да слага фалшива фамилиарност и маниер в гласа си. Джонгхюн не се нуждаеше от това.

-Всъщност да. Нещо което не можах да направя вчера. – Изказа се мъжа, преди да направи наколко крачки напред. Това нямаше да уплаши Кибум, пъстрокосия не мръдвайки от мястото си. Нямаше да му достави това удоволствие.

-Не можа допълнително да ме унизиш, затова си дошъл сега тук. – Засмя се невярващо Кибум, преди да го погледне в очите, опитвайки се да успкои наранетото си сърце. – Също така ще те помоля да не злоупотребяваш с позицията си и да караш Темин да прави неща които не иска. Ти вече нямаш това право, той не е твой подчинен.

-Ще го запомня.

-Дано. – Дойде хапливият отговор на Кибум, момчето нервно отмятайки косата си. Джонг не проговори веднага. Вместо това си даде време да огледа момчето за един последен път. Правеше всичко по силите си да не падне сега на колене, да не се примоли на Кибум да му прости и да поиска извинение, да си простят един на друг, да забравят. Но момента за това бе отдавна минал. Самия спомен че до преди няколко минути ДоХуан седеше тук пред него, с толкова отровен поглед и факта, че единственото което спирашe Темин от това да му откъсне главата бе разликата в статута им, бе достатъчно да задържи думите пропити с болка и съжаление да се изтръгнат от устните му. На всичкото отгоре, Кибум не го обичаше, за какво му бе да му прости. – Ще казваш ли нещо или ще стоим и ще се гледаме.

-Нека първо да седнем. – Каза Джонгхюн, усещайки как го болеше все повече и повече щом чуеше гласа си, толкова студен и дистанциран. Кибум поклати глава невярващо.

-Нямам намерение да си пия кафето с тебе в деня след развода ни. – Каза сурово и не пристъпи по-близко, оставяйки Джонгхюн сам на масата. Другия кимна, преди да извади папка от чантата си, която до сега незабележимо висеше на рамото му. Беше черна със сребърен надпис на който бе изписано "Shin-Jun Ent." Кибум трябваше да е пълен идиот да не признае, че тази папка неимувено привлече вниманието му. Джонгхюн я разгърна и извади лист от нея, преди да я подаде на Кибум. Момчето взе листа, силата с която го стисна смачка единия край на документа, но какво толкова, след което започна да чете. Може би пет минути по-късно, прекарани в объркано мълчание, Кий погледна Джонг, след което вдигна листа пред себе си. – Това шега ли е?

-На шега ли ти прилича? – Каза Джонгхюн сериозно. Не че не очакваше Кибум да не му повярва, и не че не го заболя от факта. Но какво можеше да очаква от човек който се бе омъжил за него заради изгодата.

-Може би? – Каза Кий, след което се засмя фалшиво, преди да отиде до Джонг и да постави листа на масата. – Или пък искаш наистина да го направиш за да ми очерниш живота. Майка ти ме мрази, надали ще подскача от радост ако аз стана вицепрезидент. Ти за какво си?

-Тази позиция рано или късно щеше да стане твоя, независимо от нашия брак или от прищявките на когото и да е. Способен си и по-добре да го направя сега. – Получения комплимент остави Кибум безмълвен. Не знаеше как трябва да реагира. Всичко в него крещеше че това е подигравка. Но за двете години които бе прекарал с този мъж, просто знаеше че този поглед не лъжеше. – Искам да приемеш позицията, затова подпиши.

-А ако не го направя? – Каза Кий, не отмествайки погледа си от листа хартия и същата онази химикалка, с която бе подписал документите за развода вчера.

-Тогава губиш влиятелна позиция и ще ти е много по-трудно.

-Заплашваш ли ме?

-Ти си пираня в море от акули. – Промърмори Джонгхюн, преди да се обърне и да се облегне на масата, позицията му позволявайки на двете момчета да направят очен контакт. – Колкото и да си опасен, не си на своя територия и си по-малък от всичко и всички около теб. Нямаш доверени хора освен асистент И.

-Благодаря за милите думи.

-Това е истината.

-Мислиш ли, че не зная?

-Тогава подпиши.

-Да не би сега да се сети че искаш да ме предпазиш? – Захапа Кий, усещайки как бе засегнал някакъв нерв, считайки по погледа на Джонгхюн. Другия само примигна някоко пъти, преди да откъсне погледа си и да погледне напред.

-Не съм си го и помислял. Просто спазвам споразумението което подписахме.

-Не помня тази точка. – Каза Кибум, осъзнавайки че предните дни не беше много в кондиция да помни каквото и да е, различно от факта че брака му пропадна с гърм и трясък и стана повод за коментар в цялата страна.

-Беше там. – Каза Джонг, след което взем химикала и го подаде на Кий. Момчето я пое бавно, преди да я положи на листа, оставайки подписа си. Чу рязкото вдишване до себе си, преди да постави химикала обратно, след което се обърна към Джонгхюн.

-Ще те помоля да напуснеш дома ми. – Каза Кий, след което се отправи към кухненската секция и кафе машината, вече в отчайваща нужда за чаша кафе. – Също така искам да знаеш, че Темин няма повече да ти позволи да влезнеш в къщата ми. Дори и да успееш, ДоХуан ще те изхвърли, независимо колко изискан и богат задник си.

С периферното си зрение видя как мъжа кимва, преди да се отправи към асансьора. Направи няколко ужасно бавни крачки, след което спря за пореден път, Кибум усешайки как всичко в него се смила, усещаше как стомаха му се преобръща отново и отново. Защо просто не можеше да си тръгне?

-Пожелавам ти всичко добро.

-Защо се сбогуваш така? – Каза Кибум през зъби, преди да се обърне настрани, за да може да впие погледа си в Джонгхюн. – След два-три дни отново ще виждам лцето ти и ще изпитвам нуждата да ти го издера.

-Сигурно. – Каза Джонг, преди да се усмихне, след което направи няколко крачки назад, озовавайки се в асансьора. – Но все пак, пази се.

Кибум не отговори, а просто продължи да наблюдава мъжа, как вратите се затвориха пред лицето му, изчезвайки от живота му. Колко иронично. Веднага след това чу шум по стълбите, преди До да се появи, бавно приближавайки се. Момчето мълчеше и неговия полед издавайки съжаление. Кибум рабираше. И той и Темин се чувстваха виновни че бяха пуснали Джонгхюн без разрешението на Кий. Затва се обърна назад и погледна ДоХуан в очите. Тъмнокосия спря на няколко метра от любовника си, поглеждайки го виновоно. Кибум въздъхна и му помаха да се приближи.

-Извинявай...

-Няма за какво. Особено де. – Каза Кий, преди да положи ръцете си на рамената на До и се опита да се усмихне, колкото и жалък опит да бе.

-Темин го вкара, беше в безизходица. Но и не исках да те будя. – Каза До, след което се приближи и постави малка и мека целувка на челото на Кибум, след което го прегърна и до притисна до себе си.

-Тактичо отстъпи. – Каза Кибум бавно, преди да поклати глава. Момчето погледна в страни, виждайки как Темин влиза в стаята. Очите му веднага намериха Кибум, след което пое към кабинета на момчето. Кибум не знаеше как да се чувства. Знаеше че Темин го бе грижа за него, знаеше че не одобряваше особено връзката на ДоХуан, но не можеше да каже нищо, защото макар и момчетата да не се понасяха особено, правеха огромно изключение, само и само за да не са в тежест на Кибум. А той сам знаеше колко голяма тежест бе самия той. – Кога тръгваш?

-Довечера. – Отговори му До, след което се отделиха един от друг, тъмнокосия започвайки да прави кафе. – Чувствам се ужасно че ще те оставя сега. А имаш нужда от компания.

-Темин е тук. – Каза Кий тихичко.

-Но това е Темин.

-И най-добрия ми приятел. – Промърмори Кибум, след което взе чашата си, сядайки на кухненската маса. – Ще се справя. Имам нужда да остана сам. Не искам да седиш у дома и да се чудиш какво да правиш докато аз седя заключен. Това е като да се откажеш от възможността на живота си заради един хленчеш и разведен мъж, който ще загуби времето ти докато се съвземе.

-Точно за това имаш нужда от мен. – Каза До, сядайки срещу него. Кибум протегна ръката си напред, хващайки тази на момчето пред него. – Кий—

-Спокойно, аз съм добре, до някъде. И без това съм от хората които искат да избягат от обстановката в която се намират и от хората с които са само за да могат да се съвземат на спокойствие и да не са в тежест на когото и да е. Не мога да го направя защото имам работа, и вече съм вицепрезидент. – Изпуфтя момчето, все още не можещ да повярва какво точно се бе случило преди малко. – Колкото и странно да звучи.

-Не ме искаш?

-До, стига де—

-Знам. Спокойно. – Усмихна му се момчето и продължи да пие кафето си. Очите на Кибум дълго останаха загледани в лицето на ДоХуан, преди да ги отмести настрани. Чувстваше как главата му започва да натежава, очите му затваряйки се. А уж си бе легнал рано и станал късно. Не че нямаше логично обяснение за състоянието си. Което само му напомни за плановете през днешния ден. Беше си уговорил среща с Джинки. Имаше нужда от приятелско лице, различно от заобикалащите го. И щеше да измъкне Темин от всичката ужасия в която го забъркваше. Взе телефона си и погледна колко бе часа. Поне имаше около час да се приготви и да стигне до кафенето. Още едно хубаво нещо, щеше да е на място на което не споделя спомени нито с Джонгхюн, нито с ДоХуан. Трябваше му малко време далеч от всичко което имаше каквато и да е връзка с любовния му и семейния му живот.

***

-И той пристигна! - Чу се вика на Джинки още в мига в който Кий слезна от колата бавно. Видя как момчето се приблицаваше към него бързо, птривличайки вниманието на околните. Кибум дори не знаеше кое бе по-интересното. Факта че Джинки тичаше към него, или факта че той беше Ким Кибум, който вчера вечерта лъсна по новините. Нямаше да се очуди ако случая бе такъв, защото помнеше какво стана преди две години. И отново се върна назад във времето, споми си за Джонг и за какви ли не техни спомени.

Не, не трябваше, изобщо. Това бе затворена страница, изгорена страница.

Джинки се приближи бързо и обгърна приятеля си в топлата си прегръдка, карайки Кибум да се отпусне на мига. Колко различно бе сега. Преди никога не е бил човек който да си позволява да се гушка и да го прегръщат. А сега просто търсеше да се сгуши в някой, да потъне и да изчезне в другия. Затова сега щом усети топлината която лъхаше тялото на Джинки му се прииска да затвори очи и да заспи. След няколко наистина доста дълги минути Кибум се отдели и въздъхна, виждайки непринудената усмивка на приятеля си.

-Хайде че заради тебе не съм пил кафе, а умирам за едно. - Каза брюнета и затегли Кибум след него. Момчето само обърна главата си назад към Темин, който му кимна от колката и потегли да намери място да паркира. - Искам да ми кажеш всичко от-до. Да знаем кой тряя да палим първо, него или майка му.

-Не сме в гимназията Джинки, не е нужно да се държим така. - Промърмори Кий, вече не виждайки смисъл да слага маската си, защото всички вече го бяха видели. Мамка му, защо не беше мислил.

-Напротив. В такива моменти е нужно да се вдетиниш за да оцелееш.

-Може би си прав.