Андрасте,Ню Йорк
------
Задника ми се беше сковал от седене на мраморната тераса,но усещането за недообработения камък под краката ми беше невероятно. Още щом се изкачих изпитах нужда да сваля обувките си и да плъзна нозете си по грапавата повърхност.

Наложи ми се да измина доста път до тук,защото война от ледения народ живееше в доста отдалечена от центъра точка на града. Но пък Ню Йорк беше един от най-големите градове,през които бях минала по време на изминалия един месец. Когато бях изпратена тук от скъпата ми "братовчедка" Сакреб на Земята. Поправка,бях изритана през преградата на двореца.

За малкото време през което изчаках мъжа да мине през огромните порти и да паркира джипа си,разбрах няколко неща.

Първото,че този войн ценеше природата повече от почти всички други хора,с който се бях сблъсквала. Също и от личното си пространство. Изпитвах тъга,че тези глупави същества унищожаваха природата за свойте нужди,сякаш тя беше незначителна част от ...ами, от както и да приемаха и наричаха съществуването си.
Къщата беше с изумително малка площ,за разлика от огромното пространство изпълнено с дървета и храсти,заобикалящо я.

Балкона беше нещо,което ме изненада.
Този недообработен камък,мрамора,беше основната съставна част на Небесния дворец. Там бяхме обградени от мрамор, колкото ти очите обхващат.

Но тук той беше в много добро преливащо съчетание от дърво и модерна архитектура. Жилището се състоеше едва от четири помещения,като балкона водеше до уютна спалня с малко мебели.

Ако някъде имаше богове на природата,то със сигурност този мъж от ледения народ беше техен любимец. Народ който с моя помощ скоро нямаше да съществува.

Разгневена от внезапно появилия се срам,едва не опожарих цялото място. Трябваше да вдишам и издишам дълбоко няколко пъти, докато охладя емоциите си. Рядко се вълнивах силно,но ако това бяха последиците,то радвах се,че беше така.

Отново се замислих за човеците и глупостта им. Поклатих недоумяващо глава. Като бог аз не се нуждаех от микровълнова печка или съдомиална машина,но дори да не бях такава,пак щях да направя всичко нужно,за да не ми се налага да използвам тези глупости. Хората не осъзнаваха,че природата е сила,велика колкото и съдбата. А на съдбата не можеше да повлияеш, по какъвто и начин да опиташ.

Явно тя искаше да ми напомни,че и аз спадам към това число,защото ми заби юмрук право в лицето. Силно и изнендаващо като сблъсък на скоростен влак и бетонна стена.

Война на ледения народ,моята жертва и плячка,слезе плавно от джипа и накара въздуха да излезе със свистене между зъбите ми.

Това бог на леда ли беше,или на греха,защото,по дяволите, в този момент наистина трябваше да бъда сигурна!

От автомобила слезе мъж, чиято тъмно-руса коса перфектно се съчетаваше с бистрите му,сини очи. Секси скулите и почти квадратната челюст, предизвикаха проклинане от моя страна. Това лице беше най-красивото и едновременно сексапилното нещо,което бях виждала през целия си живот. А това беше адски много време.

Стоях приведена докато го наблюдавах как заключва Роувъра и с бавна походка се изкачва по стълбите. Пред входната врата спря,колкото да бръкне в черното си сако за да извади ключа,с който да отключи.

Този така приятен и каращ ме да се чувствам като че се прибирам у дома след всички тези години в безмислена война и доказване дом. Не можех да мисля по този начин за чуждо жилище. В двореца живеех където и да е,стига да имаше къде да спя. Последното нещо,което наричах дом,беше сринато до основи в онзи ден,когато войната започна.

За втори път ми се наложи да овладявам силата си. Тръснах глава и заех бойна позиция в момента,в който война се скри от полезрението ми. За дълъг период от време не го видях да влиза в едно от двете помещения,към които имах изглед.

Боговете бяха свидетели,че имах търпението на мъртвец и никога не изпитвах любопитство или превъзбуда. Когато русокосият мъж влезе в хола, с изненада видях как голям далматинец скача от дивана и започва игриво да подскача около току-що появилият се ,свой стопанин. На лицето ми се разтла широка усмивка,когато зърнах гримасата на бившия войн.

Можех да си представя как докато гали главата на животното,го нарича с галени имена и му се усмихва,защото нито можех да ги чуя,нито да видя лицето му,когато беше в гръб. Ние нямахме свръх слух или някакви подобни,но въпреки това можех да различа много лесно различните звуци или шимове. Всяко нещо издаваше специфичен звук и шум. Точно като вибрациите,които получавах от този русокос и непознат мъж. Бяха като нежно мъркане на дива котка и всеки път,когато се отдръпнеха, чаках като пристрастена да се върнат и отново да размекнат мозъка ми.

-Богове...-откъсна се като дихание между устните ми в момента,в който го видях как се усмихва.

Плътните му устни бяха толкова изкусителни,че няшаше как да не си задам въпроса,дали бяха толкова приятни на допир,колко си мислех. Скарах се сама на себе си. Това не беше нормално. Аз не бях разнежена женска,която се прехласва по подобни неща,като нечии устни. Сред нас имаше такива,които намираха вречения си сред някоя от нашия народ. Такава беше съдбата и ти не можеш да направиш нищо за да го предотвратиш. Просто приемаш фактите и се примиряваш с тях.

Ако този войн по някяква божествена случайност се окажеше мой вречен,аз щях да съм много прецакана. Но дори сама,аз пак щях да съм добре. Бях се справяла цял живот по този начин и нямаше да е нищо ново за мен. Напротив-щеше да е,ако се окажеше,че беше вречения ми.

Проклех беззвучно и се скрих зад една колона. Това можеше да се превърне в една голяма каша. Но после се замислих и осъзнах,че можеше да предизвика абсолютно същата реакция у всяка друга жена. Та този мъж беше като древногръцка статуя,а факта,ще беше от плът и кръв ,беше в негов плюс.

В следващия момент война се изправи и тръгна към срещуположния край на стаята,където вдигна видимо тежък чувал и изсипа храна на голямото животно. Храна, която в никой живот или паралелен свят нямаше да стигне на един камиш.

Подпях се и пъхнях камата си наполовина прибрана в кожения панталон. Кръстосах ръце пред гърдите си и сигурна,че не може да ме забележи без да се приближи прекалено (което нямаше да допусна),започнах да го наблюдавам.

Не знайно защо,но не исках да убивам този мъж сега.

Може би никога,прошепна досадно гласче в главата ми. Изръмжах тихо и се преметнах по цялата дължина на балкона за по-добра видимост. Осъзнавах,че така правя и видимоста за него по-голяма. Осмислянето на това повдигна въодушевлението ми и изобщо не повлия на местоположението ми. Предполагах,че правех най-глупавия избор в живота си,но чувството беше сладко. Предизвикателно и толкова...сладко.