Андрасте
-----

Сакреб успя да улови петата ми. Не знам как,но успя. Завъртя целия ми крак и ме просна на пода,като не пропусна да го счупи. През това време започна да говори неща,които едва ли не причиниха срив в съзнанието ми.

-Наивна като майка си. Нима не знаеш за пророчетсвото,което гласи,че жена от твоя род ще ми вземе трона?-злобно се ухили и стъпи върху стърчащата кост.

Не можех да помръдна. В тази позиция нито можех да се оттласна от пода,нито да я изритам от себе си. Още по-малко имах шанс да я нараня с огън,когато кучката беше обгърната от аурата на двадесет огнени войни.

-Чудиш ли се защо майка ти не беше вярна на собствения си вречен?-отвратителен смях се откъдна между розовите й устни-Те не бяха вречени!-извика внезапно и силна енергийна вълна ме блъсна надолу,притискайки ме пшътно към него.

Стиснах зъби и зачаках регенерирането да свърши. Но това беше само в случай,че си махнеше шибания крак от счупената кост и й позволеше да заздравее. Сигурно бе разбрала какво мисля,защото силно стъпка мястото. Искърцах със зъби от усилието да не извикам. Дланите ми се свиха като орлови нокти и се увих около крайника й,борейки се с невъзможната сила,която не бях и подозирала,че притежаваше. Тя винаги ме бе използвала за мръсната си работа. Аз й разчиствах сметките. Русата кучка беше нищожна без силата си,а сега дори не можех да стана. Имаше нещо ужасно нередно в ситуацията,но нямах никакво време да мисля за това.

"Трябва да измъкна крака си изпод тялото й!"-опитах се да подредя в някакъв ред мислите си-"Мисли Андрасте,мисли,мамка му!"

-За какво говориш?-исъсках и задействах плана си.

Трябваше да отклони вниманието си на нещо,каквото и да беше,само не върху мен.

Русите й букли се люшнаха от повея,типичен за началото на Септември. Грозната цепка на устата й по нищо не приличаше на усмивка. Започвах да се чудя дали нямаше по-голямо чудовише от мен във Вселената.

-Открих ги!-пискливо се изсмя и злорадство проблясна в дълбокоте й,сини зеници- Открих записките на първите богове Андрасте. И знаеш ли какво видях там?

-Не ме интересува!-провлачено се засмях и скришно проврях ръка под кръста си.

Опората ми беше жизнено важна за това,което бях намислила.

-Докато скъпата ти майка всяка проклета вечер бягаше от вас,тя наистина изневеряваше на някого. Но това не беше баща ти.

От писклив,гласа й стана твърд и се обгърна в плътен слой печал и мъка. Какво по дяволите знаеше,което никой от нас не? Въпреки,че бе успяла да пробуди интереса ми,се постарах да не го показвам с нищо.

-Имало е жена. Богиня на мистиката и вещерството. Преди да я обезглавят насред голямата зала в Небесния дворец,тя години наред сънувала бъдещето. Откъслечни мигове от време,в което ние живеем.

Стиснах очи за да не види разширяването на зениците ми и да разбере,че я слушам.

-Майка ти имаше вречен.-беше започнала да повишава тон и вече крещеше- Проклетата ти майка беше вречена на сестра ми! Нямаш си и представа какво е да виждаш всяка вечер собствената си, скъпа и единствена сестра да приютява в леглото си тайно собственста си вречена. Тя плачеше Андрасте! Плачеше всяка секунда,в която не беше до нея. Знаеш ли какво е да си се докоснал до вречения си и да не можеш да бъдеш с него? Не,о,не...ти откри своя вречен и сега си най-щастливата кучка в галактиката,права ли съм?

Отворих съвсем малко очи. Достатъчно,за да съзра как едри сълзи се спускат по зачервеното й от ярост лице. Натиска й на коляното ми намаляваше постепенно.

"Още малко..."-простенах безгладно,все така неподвижна и тиха.

-Андрасте,кажи ми...-тук тя се наведе и се подпря на коляното си,разбивайки мекия тюл по прашното дърво-...каква може да е причината,която ги спираше да са заедно? Почакай,ще ти дам отгорвора за да не мъчиш красивата си главица.-отговори си сама и прокара острия нокът на показалеца си под окото ми.

Изправи се рязко и несъзнатвлно отстъпи от счупената ми кост. Издишах през зъби и забързах процеса на заздравяване.

-Ти. -една единствена сричка,но тя не беше свършила- Ти. Ти,ти,ти...само и единствено ти! Заради теб сестра ми трябваше да се откаже от любовта си и да гледа как майка ти се жени за онзи мерзавец! Искала дете. Далеч от вречената си,тялото на сестра ми започна да не изпълнява елементарни движения. Болеше я! Толкова силно я болеше,че накрая ме молеше да я убия...-гласа й се пречупи,подрезгавя.

Сакреб зарида. Цялото й тяло се разтресе. Мекия плат с почти невидими нишки се понесе във въздуха,повдигнат от вятъра,заедно с паяжинената,пшенично руса коса. За един миг я видях толкова стара и изтрадала,че почти успях да забравя,че искаше да ме убие. Набрах се на длани и се изправих на крака. Замрежения й от сълзите поглед трудно ме фокусира и успях да я запратя в стената. Тя обаче само се отръска от мазилката. Старата къща се наклони заплашително настрани,но за разлика ит нея,Сакреб не беше ранена.

-Няма да ми вземеш трона,единственото,което ми остана...-прошепна яростно.

Не разбрах какво се случи. Рефлекса ми се забави. Дишането ми се намали.

И преди да се усетя,летях стремглаво към мръсната пръст на двора,обгърната от чужди пламъци,напиращи да влязат под кожата ми. Това беше магия. Чиста и неопетнета,стара и могъща магия. Отръсках глава,но снежно-бял глезен нахлу в полезерението ми, точно преди да премаже врата ми. Дори не бях асимилирала кога се беше приближила. Сакреб започваше да ме плаши. Нищо преди това не ме беше карало да изпитвам страх,а сега пожара в мен се прекланяше пред ужасяващата сила на нещо непознато.

"Андрасте стани!-заповядах на себе си,макар вратът ми да беше под странен ъгъл и да не успявах да си поема въздух- Ти не се нуждаеш от магия,за да победиш. Ти си войн,за това стани и се бии като такъв!"-изкрещях сама на себе си и надавайки боен вик,който за жалост прозвуча като грачене и изкара количество кръв да изригне от устата ми,аз се изправих.

Станах на крака,опрях ръце в пръста и изсъхналите треви,ухилих се и се изплюх в лицето й.

-Върви при сестра си,защото аз отговарям единствено за хората,за които ме е грижа!-изревах и наместих врата си.

Също като червена змия,огъня ми нахлу навсякъде в кръвта ми. Това беше опасно. Беше забранено дори,защото можеше да те убие.

Но аз не го призовавах напълно за първи път през живота си. Първия ми път беше във войната.

Почистих уста с опакото на дланта си и му позволих да се излее през всяка пора на тялото ми. Двадесетте войни се измъкнаха от транса си и изплашено се разбягаха.

"Бягай."-наредих на Тарсус телепатично.

Способност,която можех да използвам само към вречения си и то единствено,когато силата ми беше извън контрол. А точно сега,тя се изви заплашително над главата ми и се блъсна в мен,както огромните вълни се блъскаха в скалите. Адреналина притъпи всичката болка,която чувствах.

Щях да покажа на кучката кой е истинското чудовище.

Разгънах цялата си ръка и разтопих всичкия метал,до който успя да достигне силата ми. Разтопените сплави се разляха като локви и мъртвешки пропълзяха към мен. С помоща на съзнанието си ги оформих в стотици кинжали. Топлия метал се докосна до ръката ми и без да се замислям го запратих по нея. Последва следващ. И още един. Стотици остри и погълнати в огън,още с ужасно висока температура остриета, полетяха към Сакреб. Кралицата ловко успя да отбегне голяма част от тях. Но другите достигнаха целта си.

Хвърлих краткотраен поглед на Тарсус,който лежеше омаломощен,но достатъчно далеч от старата църква. Краката ми сами ме понесоха бързо към русата кралица и със светкавична скорост се озовах зад гърба й. Забих странично ръка в ребрата й отляво и изпепелих кожата с докосването си. В това състояние всяка моя стъпка превръщаше в пепел пръста и всичко под нозете ми.

Сакреб се извъртя и обгърна ханша ми с ръце,преди да ни бутне на земята. Улови червената ми дълга коса и размаза черепа ми от удари в сухата пепел. Вкусът й се пропи в слюнката и езика ми и ме накара да потъна в онова забранено кътче от съзнанието на всеки бог,което те правеше животно. Извих се под нея и забих шамар през лицето й. Изпепелих кожата до кост. Наполовина изгорения й череп сега беше отвратителна гледка.

Но това нямаше значение. Нямаше начин да спра сега.

Хванах главата й откъм тила и под пръстите ми кожата изчезна. Продължих да прокарвам ръце по цялото й тяло,безизразна и хладнокръвна повече от ледения Нериус. Сухожилия,тъкани и кости се разтапяха под дланите ми,обгърнати от моя огън.

Моя огън. Моя вречен. Извиках от ярост и сините й очи станаха червени. Започнах да виждам абсолютно всичко в червено.

-Да ме беше убила когато още можеше.-казах на милиметри от лицето й.

Исках да виждам всяко чувство,изразяващо се върху него,докато я превръщах в пепел. Пръстите ми се плъзгаха по всичко,до което успееха да се доберът. Крайниците й,корема,врата...пред мен стоеше скелет от кухи кости,които също се превръщаха в пепел. Сажди. Мръсотията на народа ми. Смътно осъзнавах,че някой викаше името ми. Казваше ми и ме молеше да спра. Да се осъзная и да се върна. Казваше ми,че това не съм аз. Аз обаче нямах намерения да я оставя да се мъчи.

-Може да съм чудовище,-изграчих- но не съм като теб.

Забих юмрук в черепа й и тя се разпадна на стотици хиляди парченца,които се понесоха във въздуха. Прашеца заблестя и протегнах неосъзнато ръка към него.

Пространствената фуния ме погълна във вихрушка от молекули.

-------
Vote⭐___Comment#____Share.

Sant Anel:Няма да стане толкова бързо,колкото бях предвидила. Може би ще се удължи с една глава,което предполагам е радостна новина за вас. Тази глава стана малко по-дълга от предишните,но каквото такова. Надявам се,сте разбрали подбудите на Сакреб и какво имаше предвид Андрасте в края -ако оставеше дори част от богинята,тя щеше да остане жива и бавно,много болезнено,да се регенерира. Това е най-големия страх на всеки бог,така че,дори погълната от силата си,Андрасте беше себе си.

*За пореден път благодаря на всеки един,който чете книгата/историята ми. 😻❤💋👅💪