Балтейн
------
Пред очите на всички ни небето започна да потъмнява. В средата,точно над моста,облаците се сгъстиха и образуваха фуния,през която зърнах част от Небесния дворец.

Изплашените станаха много повече и повечето от човеците се разбягаха напосоки. Вятъра започна да духа като пред буря,но аз знаех,че не това се задаваше.

Докато се усетя бях на асфалта и се търкалях под един камион. Косата ми гореше в краищата и аз я изгасих. Стиснах зъби и преобърнах камиона,като без да искам замазах леката кола под него.

"Дано нямаше никой вътре!"-помислих си измежду Шират.

"Има ли значение?"-обади се нов глас без форма в съзнанието ми.

"Има."-категорично отвърнах и изтрих саждитете от бузата си.

-Махайте се от тук!-извиках на всички хора,които ни зяпаха,но глупаците вадеха телефоните си и снимаха,вместо да се разкарат.-Казах да се махате!-изревах с цяло гърло и ги избутах с мощна вълна назад.

Хората бяха повлечени от водата и се забиха в края на моста,където повечето послушаха съвета ми. На петдесетина метра от мен червената коса на майка ми се развя като знаме предвещаващо смърт.

-Какво си мислиш,че правиш?-гневно извика към мен,сочейки ме с пръст.-Пратихме те тук за да се научиш на контрол,а ти разби и малкото надежда,която ни беше останала!

Обвинението пропълзя по мен като смразяващ лед,от който ме заболя. Наистина силно заболя.

-Чудовище ли ме наричаш?-изграчих и свих ръце в юмруци.

Майка ми смръщи вежди и тревистите й зеници ме изпиваха невярващо. Огъня й обикаляше около тялото й като огнедишащ дракон,чакащ заповед.

-Какви ги говориш? Аз съм лош родител,признавам го. Дори Тарсус го знае! Но аз те обичам Балтейн! Ти си ми дъщеря,в името на боговете! Осъзнай младия си задник и се овладей.-спокойно каза.

Тялото ми се тресеше от напиращия вътре адреналин.

-Искам да ми отговориш честно на един единствен въпрос.-извиках към нея,отърсвайки се от силата си и оставайки уголена до последния нерв.-Щеше ли да ме вземеш някога обратно сред народа ни?

Майка ми се скова. Огъня й изпръщя и тя отпусна ръка.

-Щях да ти дам колкото и време да ти коства.

Присвих очи и попитах безизразно:

-Време за какво?

Красивото й,божествено лице на войн се изкриви в измъчена гримаса.

-Скъпа,ти имаш дарбата да убиваш без да докосваш.-напомни ми.

Убийството на камиша преди две години се яви пред очите ми и пробяга толкова цветен,сякаш се случваше на момента. Майка ми само ми напомняше,че за разлика от Камир,аз не можех да се овладея,ако нещата упреха до кокала.

Преминах с длан през лицето си. Грубо разтрих очи и раздвижих мускулите под пръстите си.

-Никога,ако не успеех,така ли?-прошепнах,знаейки отговора.

Майка ми не се интересуваше за живота на хората. Не и когато беше техния или този на боговете. На нейния народ. На моя народ-народа,от който току що бях изритана.

-Вървете по дяволите всичките!-промърморих и позволих на Шират да поеме контрола.

Тръгнах към собствената си майка,с ясната представа,че щях да се бия с нея. Богинята на победата настръхна,но зае бойна позиция.

-Не го прави.-заповяда ми,но вече бе късно.-Аз винаги ще те обичам.-добави.-Не ме карай да те наранявам!-повиши тон,когато видя,че няма да размисля.

За първи път я чух да ругае,преди да нанеса удар в рамото й. Упората под краката й се измести за стотна от секундата и аз помислих,че имам шанс. Ала аз не бях Андрасте.

Аз бях Балтейн.

Майка ми прикри всякаква емоция под маската на войн и улови дланта ми,чупейки костите. Сгърчих лице за да не изкрещя и забих коляно в корема й.

Червенокосата богиня се изви като змия и ме събори по гръб. Стъпи върху гърдите ми и извади ръката ми от ставата. Не се сдържах и изкрещях с цяло гърло,когато костите ми опитаха да заздравеят,но тя още я държеше в същата позиция. Шубаната ми ръка щеше да зарасне в грешна позиция и трябваше да я троша отново,за да заздравееше.

Набрах се,улавяйки я за рамото и се преметнах през гърба й,възсядайки я. Изкривих врата й и опитах да я бутна на земята,но майка ми беше родена победител. Тя беше дишащата машина на народа ни.

Извъртя се,хвана ме за косата и ме заби в асфалта. Тялото ми направи дълбока вдлъбнатина с формата на човек. Колите се разтресоха. Счупих отново ръката си и я сритах в коляното,за да ме пусне.

Отдалечих се,държейки със здравата си ръка счупената. Шират я накара да заздравее точно минута след това. Използвах колите за приктитие,за да осигуря на тялото си нужното му време. Ако кажех,че процеса бе безболезнен,щях да излъжа. Андрасте бе изпепелила костите в китката ми и не можех да движа пръстите си.

-Нали не изкаше да ме нараниш?-изкрещях към нея,залягайки от огненото кълбо,което полетя към мен.

Приплъзнах се под един джип и изчаках докато цялото въстановяване не приключи. След това се търкулих изпод актомобила и го хванах с две ръце за покрива,като счупих прозорците. Стъклата покапаха стрити на прах,а останалата част се заби по дрехите и ръцете ми,карайки ме да прокървя.

Но това беше нищо. Самата тя ме бе учила,че дори да умирам,винаги трябва да дам всичко от себе си в последния си дъх.

Вдигнах джипа и го хвърлих по посока на майка си,обгръщайки го с вода. Удара щеше да премаже и направи на нищо един нормален човек. Но майка ми вдигна лице право към летящата заплаха и улавяйки предницата на капака,се завъртя в кръг като олимпийски хвъргач,запращайки джипа в необятния океан.

-Излез от Шират моментално!-изкрещя диво,преди да се хвърли към мен,сякаш бе огнена хрътка.

------
Нериус
-----

Затичах се с всички сили към моста. По радиото,телевизията и сателитните вълни се излъчваше на живо битката на две жени,със супер сили. Хората бяха в терор,всички пищяха като откачени и бягаха в обратната посока. Някой биваха прегазени,други стъпкани,трети удавени,като биваха бутани в океана от ръба на моста.

С безчувственост,на каквато се бях учил единадесет века,проследих вълните от Балтейн. Когато стигнах до началото на колоните от задръстването в следобедните часове,майки с деца и тораджий напускаха коли и камиони,тичащи като,че ги гонеше Дявола.

Причината:

Белокосата,синеока преводачка от Ню Джърси призоваваше водата и се биеше като комикс героиня с червенокоса жена,облечена в черни дънки и бяла тениска. На пръв поглед двете жени бяха на почти еднаква възраст,но аз знаех истината.

Андрасте бе по-стара от света. Балтейн беше бебе бог. И се изправяше с куража и доблестта на един войник към собствената си майка. Огъня на Андрасте се блъскаше в кожата й и красивата блондинка го отбягваше в последния миг,или биваше опожарена до върха на пръстите си. После някак намираше нови сили и изгасяше огъня по тялото си,изправайки се за още. Само и само за да посрещне асфалта с лице отново. Андрасте беше безмилостна дори в битка с дъщеря си.

-Мамка му!-тихо казах и заледих пътя пред себе си,бутайки всички човеци настрани.

Майната им на тези мравки. Нямаше да загубя вречената си заради Андрасте. За 30 годишна, Балтейн се биеше като закоравял бог,участвал в божествената война. Плъзнах се по ледената пътека,която си проправих сред хората и се озовах на метри от разгара на битката.

-------
Балтейн
------

Чух името си,но не се обърнах. До слуха ми достигаха и изтерзаните гласове от непрестанните крясъци на хората. Плача на малки деца дразнеше нервната ми система.

-Предай се!-предизвика ме майка ми.

"Предателка!"-нарече я новия глас в главата ми.

-Никога!-изплюх кръвта в устата си и призовах всичката мощ,на която бях способна.

Майка ми беше направила един огромен пропуск: намирахме се в близост до вода.
Шират направи призоваването двойно и когато водна стена с дебелина десетки метри се вдигна около моста,аз я блъснах с всичка сила към нас. Преди да ни удари образувах кълбо около себе си,в което не допуснах да нахлуе и капка,но майка ми пое целия удар. Опита се да направи огнен щит,но той беше безмилостно унищожен от тоновете напираща вода.

Погледа й се насочи към мен,но само секунда след това тя се предаде и падна под мощта на струята. Моста се разби на прачета и аз се оказах на нейното. Уви,съдбата не ме харесваше. Бетонния блок се раздвой и майка ми тръгна да потъва в океана. Зениците ми се разшириха и Шират се разпокъса на парчета.

-Мамо!-изквиках и скочих след нея.

Да потънеш до дъното на океан и да си безсмъртен щеше да е отвратително преживяване. Направих камшик от вода и я захвърлих към твърдата земя. Аз обаче потънах,просмукана от всмукващата сила на потъващите блокове от сринатия мост.

Преди да падна в леденостудената вода,силни мускулести ръце се обвиха около черепа ми и поеха целия удар. Последния мирис,който досъигна до мозъка ми,беше на мускус. Преплетох силата си с тази на Нериус и заедно омекотихме сблъсъка.

Колкото беше възможно от подобна височина...

------
Vote⭐___COMMENT##__Share.