Балтейн,Небесния дворец
--------

Бях чула майка ми и баща ми да се смеят на някаква тяхна шега,когато се прибирах късно от среднощната си разходка. Войнствената ми ,червенокоса майка беше легнала странично на краката на татко. Щом ме видяха да се прибирам спряха и ме огледаха от главата до петите,много внимателно. Ан се изправи и изпружи показалец към мен,със спокоен глас:

-Пак не ни каза къде отиваш.

Издържах да не извъртя очи и си придадох виновно изражение. Тя беше богинята на победата,дявол го взел! Не ми бе никак лесно с такива родители,но след време се свикваше. А и ги обичах,без значение от характерите им. Които бяха отвратителни и инатливи,досущ като на бунтовници след бунт.

-Да,отново не ни каза къде ще ходиш.-додаде татко.

-Млъкни Тарсус...-удари се по челото майка ми и завъртя една огнена плитка около дланта си - За какво го правиш всяка вечер? Има ли нещо,което не искаш да ни кажеш?-поинтересува се.

Килнах глава леко настрани. Нямаше как да й кажа,че ми е дотегнало от шибания дворец и искам да сляза сред човеците,особено,ако изобщо възнамерявах да пристъпя извън стаята си скоро. За това уклончиво се затепках:

-Л-лана беше направила беля в двора на Рейва,но спокойно,оправих всичко! Нямате си представа колко писклив може да стане гласа на тази богиня,когато защитава глупавите си петунии.- въздъхнах за драматичен финал и погалих Лана.

Стария пес ми хвърли ленив поглед преди да се прозине и да заспи.

"Майната ти,Лана!"-помислих си,с все още привидно унила фузиономия.

Татко обаче го забеляза и ми смигна. Леко се усмихнах,преди да си напомня,че майка ми щеше да ме убие,ако можеше да чете мисли. Или да вижда в бъдещето,да не дават боговете!

-Сега ще лягаш ли?-попита Дявола,сякаш наустина четеше мисли и подбираше момент да се намеси.

Премижах в престорена умореност и кимнах леко,клатушкайки се към стаята си. Веднъж затворила вратата,префучах през стаята и започнах да събирам всичките вещи,които можеха да ми влязат в употреба на Земята. Отне ми около половин час,когато проверих за последно.

Тръшнах се тежко на пода и затършувах в шкафа си. Открила ножиците,си поех дълбоко дъх и застанах срещу голямото огледало. Издишах още веднъж,за да успокоя ръцете си и разделих косата си на две равни части. После улових едната половина и започнах да режа. Дългите кичури се сипеха по пода и нозете ми,но аз продължавах да режа,без да си помислям да спра. Не се интересувах от външния си вид,точно както и майка ми. Но за разлика от мен,тя имаше специално отношение към медените си коси. Мразех косата си откакто преминах пубертета. Пепеляво-русият й цвят бе станал бял и се чувствах различна около всички богини. А плашещият контраст с мастилено-сините ми ириси беше още едно усложнение. Нямах никаква представа защо естествената ми коса растеше бяла.

В мига,в който приключих,захвърлих ножицата и се отправих по посока на гардероба. Грабнах цял комплект в черно и бързо съблякох проклетата туника за тренировки. Почувствах се отново себе си,вече в черната тениска и еластичните дънки в същия цвят. Обичах черното,макар с него да се открояваше косата ми.

Наложи се да изчакам още половин час,за да съм сигурна,че родителите ми са заспали,преди да напусна стята си през прозореца. Бяхме на първия етаж,за това просто пристъпих перваза и тупнах на крака. Приклекнах съвсем малко,за да не подбия пети и тихо тръгнах към двореца. Може би бях единствения човек който изобщо знаеше,че зад трона има портал. Също и единствения,който не можеше да стой на едно място,даже и да е доволен,че не се сблъсква с нови хора. Че не се сблъсква с нищо.

Предполагах,че съм странна богиня. Да не забравех и лоша дъщеря,която бягаше от вкъщи. Преминах през мраморните стълби и завих по посока на тронната зала. Блъснах се в някого и едва не паднах по задник. Вдигнах глава,тъй като се оказа по-висок от мен. В мрака проблясна дяволитата усмивка на Кам и после изпъшкването му огласи пространството.

-Мамка му!-изрева и се улови за крака- Трябваше ли да ми премазваш пръстите с тези...-заоглежда с какво съм обута.

-Боса съм тъпако!-сопнах се и го избурах от пътя си- Какво правиш тук?-просъсках,опитвайки се да видя нещо друго,освен силуета му на лунната светлина.

-Косата ти изглежда много интересна на лунната светлина,знаеше ли?-прескочи ловко въпроса,отбягвайки отговор.

Отказах се и просто го заобиколих. Той обаче дотърча след мен и попита с типичната си незаинтересованост:

-Къде си тръгнала с тази раница?

Замълчах и продължих да вървя. Камир щеше да каже още нещо,но махнах с ръка и простенах:

-Остави ме и бягай да вършиш собствените си дела. Не искаш нашите да разберат,че и двете им деца ги няма,нали?

Брат ми изглежда усмисли чутото и накрая кимна. Помаха ми за последно и чак когато зави зад ъгъла,си позволих да вдишам дълбоко. Можеше да разбие всичките ми надежди за нещо ново и вълнуващо.

Обърнах се и се заковах на място. Камиша на западната врата не трябваше да е там.

"Дано спи дълбоко!"-помолих се безмълвно и с плахи стъпки се занизах към огоромната врата,водеща към тронната зала.

Велас вече не я използваше. Служеше ни като зала за партита,или както там наричаха събиранията по време на празници. Тъкмо бях на път да натисна бравата,когато настъпих опашката на масивното същество. Никой не знаеше какво са камишите всъщност. Приличаха на кучета,но не бяха. Паста им беше пълна с дълги зъби,но бяха миловидни. Единственот, което ги правеше свирепи зверове,бе изненадващо будене посред нощ или видима заплаха.

А аз го бях събудила в непрогледния мрак на двореца,където за него бях заплаха. И той имаше страхотно обоняние.

-Мамка му...-повторих ругатнята на близнака си отпреди малко и заотстъпвах назад- Хей приятелче,аз съм Балти,позна ли гласа ми?-вече говорех ясно и силно,за да ме разпознае.

Надеждата умираше последна. Нали така? Глупав и наивен мъртвец,ето какво бях,за това си плюх на петите в момента,в който камиша скочи и изщрака с челюсти. Ужасяващият звук рикушира в коридора и ме гонеше по петите като скоростна ракета. Тежките му лапи пружинираха по каменния под и звъняха като камбани, известяващи смърта ми. Тичах с най-високата скорост,на която бях способна. Прасците ме заболяха от усилието да забързам,но бях достигнала лимита си. Добре,че имах вродена хитрост и логическа мисъл,за да се сетя нещо. Можех да си спася живота само,ако успеех да го излъжа.

Дадох всичко от себе си и затичах срещу една стена. Ако не успеех да спра на място,щях да се забия в нея и да умра на място,като някой тапет. Призовах водата си и се подхлъзнах,но от насъбралата се инерция продължих да се плъзгам към стената. Стегнах цялот си същество и в последната секунда се оттласнах от стената,връщайки се около пет метра назад. Камиша обаче нямаше шанс и се заби в мрамора,а оглушитеното счупване на кост смрази кръвта ми. Нещо се задаваше зад мен и когато обърнах глава,съзрях разгневения камиш на источната порта.

"Мъртва съм."

Затворих очи и се заслушах в блъскането на сърцето си. С някаква остатъчна мисъл се сетих,че мога да използвам силата си за да отбия зейналата му уста и го пуснах.

Силата ми се отля от тялото ми и се вкопчи в живота.

Но не моя.

След около цяла минута,реших да отоворя очи. Очаквах да видя Рая или как душата ми се носи сред необятния Космос,но пред мен лежеше неподвижното тяло на камиша. Веднага забелязах,че му липсва пулс.

"Какво се случи току що?"-изкрещях безгласно и притиснах ръка пред устата си,за да не го направя наистина.

-------

Vote⭐____Comment#____Share.

Sant Anel: Изненадите се сипят една след друга. 😆

П.П. Какво мислите за Кам и характера,на близнака на Балтейн?

🙈🙉❤💋