Гл.т. Британи

Отново този прожектор ме заслепява. Най го мразя това. Това означава че шоуто започва и трябва да се съсредоточа, въпреки че ми е доста трудно, виждайки звездички.

-Много ни е приятно че ни гостувате, момичета.-каза водещия

-И на нас също.-каза Джесика и започна едно шумно ръкопляскане, както винаги

-Кажете ми сега, вълнувате ли се за излизането на филма ви, доколкото разбрах и вие още не сте го гледали?-попита ни той

-Правилно си разбрал, чакаме с нетърпение да се излегнем на дивана в апартамента ни и да го изгледаме, все пак много труд вложихме в него.-каза Миа

-От трейлъра усещам чувството и страстта с която сте го направили.-каза той

Публиката се засмя и мисля че двете смутиха.

-Ако не правиш едно нещо с чувство, то няма да те опише напълно.-казах аз

-Тъкмо щях да те попитам, защо си мълчелива, не се радваш за премиерата?-попита ме водещият

-Радвам се, отне ни година да измислим идеята и да я осъществим и той да стане реалност.-казах аз

-Ще ни издадете ли малко от сюжета, поне аз нямам търпение да разбера .-каза той

Спогледахме се за кратко и само с поглед разбрах, че те ще издадат целият филм, реших аз да говоря.

-Една малко по различна страна на 3L, предполагам че след излизането на филма и албума ще имате доста въпроси. Повярвайте ми...-казах аз

-УАУ, каква ли мистерия ще ни разкриете?-каза иронично той

Мразя иронията...

-Грешиш, няма да разкриваме нищо, сами трябвате да откриете отговорите.-казах аз

-Добре, как мислете че ще помогнете на феновете си с този филм?В смисъл, вашето мото е "change" какво ще промените?-заля ни с въпроси

-Промяната се крие вътре в нас и ако ние не се променим, никой и нищо не може да направи тази промяна, която ние може.-каза Миа

-Нашата цел да подтикнем промяната,а не да променяме хората.-казах аз

-Какво искате да се промени попринцип?-попита той

-Тормоза в училище.-казахме в един глас

Погледна ни изненадано и щеше да пита още нещо, когато аз го прекъснах.

-На никого не е обходимо да бъде обиждан, защото всички в тийнеджърска възраст и не само си имат проблеми. Нямаме етиките, че да знаем дали този човек, в момента се чувства сам или има нужда помощ. Трябва да се подкрепяме, а не да се нараняваме.Остава за цял живот тази травма.-казах аз

-Права си и то много, но мислите ли че ще промените мисленето на хората?-попита той

-Не, тормоз никога няма да спре, той ще съществува вечно, но поне раните може да излекуваме.Не сте сами, всеки е минавал през това.-каза Миа

-И вие?-каза озадачено

-Кой не е.-каза Джеси

-Аха...-изведнъж заглъхна водещият, сякаш му навяхме онзи спомен от гимназията, когато всеки се подиграва на другите, но не вижда себе си

-Добре като край на нашият разговор, очаквам албума и филма с нетърпение и ви желая огромен успех.  До скоро!-каза той, но не беше с това огромно самочувствие с което беше в началото

Станахме от местата си и се ръкостискахме.

Излязохме от студиото и притичахме към колата ни, за да не ни пресрещнат папараците. Не си говорихме в колата, нито като се прибрахме. Всеки беше някъде дълбоко в себе си. Отново там, преди "всичко да се усмихне" или "да стане по добре". Там където всичко беше различно...