,,Разбих се на милиони парчета" написа тя. "Аз съм като разбит кристал"

Чета това съобщение с потъващо сърце. Разстоянието е жестоко нещо, нали? На хиляди мили и всичко, което имах, беше интернет връзка. Тя ме е предпазвала от разрушение повече пъти, от колкото мога да преброя, така че трябваше да се опитам да направя всичко възможно да й предложа някакви смислени думи за утеха. Никога не съм бил особено добър в това - думите обикновено изчезват, когато се нуждая от тях най - много. Но ако има едно нещо, за което съм напълно сигурен, е това, че да я виждаш толкова разбита и да не можеш да й помогнеш, е непоносимо. 

"Не се притеснявай" написах обратно, "ние ще ги вземем и ще ги съберем обратно. Ще направим мозайка от теб".

Мозайките са същинското доказателство, че можеш да бъдеш цял, повреден и великолепен в едно и  също време.