-Стой тук. - Намджун дръпна Юнги за рамото, връщайки го обратно на седалката до шофьорското място.

Русокоското не беше много доволен от факта, че бе използван само за джипиес, но предпочиташе да си седи мирно в колата далеч от всички предстоящи въпроси от рода на “Ама как така?”.

Джимин надигна глава и погледна някак виновно право в очите на Намджун в огледалото за задно виждане. Подпря се на предните седалки и се издърпа леко напред, мушвайки главата си между тях.

-Аз да идвам ли? - попита рижия, а Намджун завъртя главата си, за да го погледне.

-Не. Ваша работа си е как ще си оправяте отношенията. Мен ме интересува само да изляза чист от това и да не лъжа Джин преди да сте ме забъркали в схемите си. - Намджун говореше прекалено студено и това наистина плашеше по-малкия и бързо го накара да се облегне обратно назад.

Дланите на Джун се потяха, а сърцето му бумтеше чак в ушите му. Притесняваше се от предстоящото. Вече имаше доверие на Сокджин и не се и колебаеше в това дали да му разкрие самоличността си. Но идеята, че Джин може да не го изслуша, тъй като е прекалено първосигнален не го оставяше намира. Пък и можеше да съсипе много взаимоотношения с това. Тези на Джимин и Юнги, тези на Джимин и Джин, дори собствените си със Сокджин. Но бе гледал достатъчно подобни такива филми и знаеше, че развитието не протичаше добре след премълчаването.

Той грабна телефона си и набра номера на Джин светкавично бързо. Опита се да не мисли докато не чу първия сигнал, за да не се разубеди. Вече нямаше връщане назад, настъпи момента на истината.

-зАЩО НЕ МИ ПИШЕШ, ТИ, ЕДНОКЛЕТЪЧНО ТАКОВА?! - избухна драматичния глас на момчето в слушалката и накара чаровната и широка усмивка да изгрее на лицето на Джун.

Освен гласа на Сокджин се чуваха и още доста други ехтящи около него гласове, които Намджун предположи, че принадлежаха на герои по телевизията.

-Говорих с двама човека. Буквално ми направиха живота с няколко идеи по-труден. - брюнета погледна към Юнги и Джимин укорително, въпреки че все още бе усмихнат. - Но пък сега ти звъня, за да компенсирам, нали?

-О, добре, след дъжд качулка... - измърмори по-малкия, а Джун се засмя.

-... Гхъм... Джин... - писателя прочисти гърлото си набързо и загриза нокът заради неловката ситуация.

-Да? - гласа на Джин звучеше сякаш като на малко дете по телефона. Въпреки, че веднъж бе чул смеха му на живо, на Намджун му стана любопитно какъв е и в действителност гласа му.

-Пред вас съм. - изплю набързо Намджун и присви леко очи.

-Какво? Пред нас ли? Защо си пред нас? Защо не ми каза? Аз не съм у нас...

-Не си ли? - очите на по-големия внезапно се разшириха.

-Не, не съм. Компанията, с която излизаме с Джимин ми се обади да излезем. В някакво... Кафене, мисля? Не знам, може и да е сладкарница, има храна със захар...

-Джин, 10 вечерта е, какво търсиш по кафенетата с тези хора, нали каза, че не ги харесваш? - Джун сви вежди и заговори по-провлачено.

-Без сцени на ревност, мусю! Ако не сте забравили, Вие сте този, който не ми пишеше цЕлИ шИБАнИ 9 чАсА! - драматизма в гласа на по-малкия се върна и отново разсмя писателя. - 'Ми, че ти какво правиш пред нас като е 10 вечерта? - след като зададе въпроса си около Джин се чуха подсвирквания, явно от хората, с които бе излязъл. - Уф... - измърмори Джин недоволно.

-В кое кафене си? - попита Намджун веднага.

-Ъаа... Ъм... - заекна момчето, когато гласа му утихна, явно бе отдръпнал телефона. - А бе, как се казва заведението? - Джун долови известна суматоха покрай отговорите. - Кафене “Джи-сон”. За-...

По-големия затвори телефона без да му остави възможност да се противи. Джимин и Юнги гледаха в неведение щом Намджун запали колата.

Сега или никога...