Джимин и Юнги се бяха наредили един до друг, хванали ръце зад гърба си и навели глави виновно. Джимин бе на път да се разплаче от страх, заради което Юнги не пропускаше да му подритне леко крака отвреме навреме, за да му напомни, че не бе толкова страшно.

Намджун пък от своя страна се разхождаше между тях, гледайки ги укорително и, чакайки ги да започнат да говорят.

Изглеждаха като сплашени войници, строени от командира и Юнги осъзнаваше това, заради което се и кикотеше тихо, а Джимин го настъпваше в знак да млъкне.

-Ще говорите ли? Имам работа след 13:30. - гласа на Намджун секна тишината и той застана пред двете момчета, гледащи в краката си.

-Пъво искам да кажа... - Юнги надигна глава, за да погледне Джун, който го гледаше строго и в опит да му всее страх. - Здраве желаем. - засмя се блондина, срещайки погледа на бившия си най-добър приятел, а Чим закри устата си с ръка, за да заглуши кикота, изпуснал се от устните му.

-Забавно ли ти е да си играеш със здравната книжка? - усмихна се Намджун, а Юнги въздъхна, за да успокои смеха си.

-Да започвам ли да разказвам или искаш да ти помогна да вкараме още драматизъм в ситуацията? - при изказването на Юнги Джимин стисна силно устни и нададе тих кикот, заради което блондина се ухили още повече. - Я стига човече, не ме гледай така, опитвам се да оправя настроението на Чим. Гледай го, всеки момент 'ше се напикае.

Оранжевокоското запрати на Юнги лош поглед, който бе игнориран.

-Джимин... - Джун въздъхна и застана до най-малкия в стаята, подпирайки лакът на рамото му. - Няма от какво да се притесняваш. Прочел си чатовате ми с Джин. Знаеш, че се опитвам да намаля яденето на хора до два пъти дневно.

-Намджун... - Юнги го прекъсна с укорителен поглед, но брюнета вдигна ръка в знак да мълчи.

-Разкажи ми ти какво се е случило. - писателя гледаше право в очите на по-малкия, който почти трепереше, гледайки в земята.

-Ами... - рижавокоското прочисти гърлото си и преглътна нервно, като гласа му прескачаше на места. - Всичко започна на фен срещата... Когато излязохме с Юнги си говорихме доста, тъй като дълго време си бяхме писали... - напълно скришно от говорещото момче и забравил за момент ситуацията, в която се намираха, Намджун надигна глава, за да намигне намекващо на Юнги, който само се усмихна в отговор. - Каза ми, че ти е мениджър и асистент, защото не знаеше, че си казал на Джин, че Юнги ти е асистент. От там аз направих връзката, а и не беше трудно да се сетя, че се занимаваш със... Ъ...с писане. - Джимин видимо се притесняваше от това колко задълбочено кимаше Джун на всяка втора негова дума.

-И после? - подкани го Джун, а оранжевокоското въздъхна.

-После Джин ти звънна, а телефона ти беше в Юнги, защото му беше казал да му направи нещо ли, не знам...

-Да го занесе на поправка за счупения екран, да. - брюнета продължаваше да кима. - После?

-Ъаа... Ами, вдигнах телефона.

-Наясно ли си, че това е навлизане в чуждото пространство, Джимин? - писателя умишлено напрягаше оранжевокоското, за да се увери, че нямаше да го излъже.

-Да, съжалявам. - Чим затвори очи и преглътна, за да се поуспокои и бръкна в джобовете си, за да спре поне треперенето на ръцете си.

-После?

-После му предложих да ви спретнем номер. - прекъсна го Юнги, спечелвайки си погледите на Джимин и Намджун.

“Чакай, какво прави, не стана така...” - мислеше си Джимин, гледайки по-големия объркано.