-Хей, как си? - Сокджин заговори с щастлив глас, заигравайки се с ъгълчето на кухненската покривка.

-Имаш предвид "Хей, в депресия ли си след като видя баба ти да размишлява като 4 годишно дете?"? Хах... Сравнително добре, да... - въздъхна писателя, засмивайки се пресилено, което Джин веднага забеляза.

Намджун се усети, че това бе прозвучало сякаш търсеше съжаление. А той не се обаждаше на Джин за това. Обаждаше му се, защото се нуждаеше от подкрепата му. И защото някак си Джин винаги успяваше да се справи със задачата да му повдигне настроението със сладурските си изцепки.

-Ходил си при баба ти днес? - попита Джин след кратка неловка тишина, в която не знаеше как да отговори.

-Да, още от сутринта. По едно време излязох да обядвам и отидох да свърша едно нещо, което отлагах от доста време... - Намджун чисто и просто говореше за прекратяването на абонаментия си план към телефонния оператор, който му гълташе излишни пари от сметката, но разбира се Джин го разтълкува съвсем различно и се усмихна.

-Радвам се, че го реши. - отбеляза с радост в гласа Сокджин, а Джун присви вежди.

-Доо... Бре? - засмя се недоумяващо брюнета, като Джин също се засмя.

-Какво си правиш сега? - по-малкия се радваше, че разговора така свободно се развиваше.

Нещо, което на живо така и не успя да се случи. В чатовете и по телефона двете момчета винаги намираха за какво да си говорят и се държаха отпуснато, свободно. Сякаш се познаваха и знаеха точно какво интересуваше другия. Докато на живо... На живо Джин се чувстваше някак притеснен. Струваше му се, че този човек, с когото се видя беше прекалено притеснен. А неговия писател нямаше причина да се притеснява, нали?

... Неговият...

-Тъна в мрак, докато миризмата на препаратите, използвани от санитарите поглъщат цялото ми присъствие... - отговори с лека насмешка Намджун.

Знаеше, че Джин изключително много се забавляваше когато използваше поетичния си словоред.

В замяна на така дълбокото изказване на Намджун Джин му изпрати развеселен смях, което го накара да се усмихне.

Разбира се, точно както го бе запланувал, по-малкия бе успял да повдигне настроението му.

-А аз ям поничка. - каза през смях блондина, карайки писателя също да се засмее.

-Шоколадова или глазурова?

-Глазурова.

-Излъга.

Сокджин гледаше тъпо в шоколадовата поничка пред него, недоумявайки как се бе случило това.

-От къде знаеш? - засмя се по-малкия. Те ги продават комплект...

-Не обичаш глазура. Не би я ял, би я пробутал на сестра ти. - отговори простичко Джун, като по тона му можеше да се разпизнае, че бе разпънал устните си в широка усмивка.

-Правилно. - изкикоти се блондина, подгъвайки ъгълчето на покривката.

-Е, Джини, аз ще затварям. Главния лекар дойде, свиждането е след десет минути.

-Ще те оставям тогава. - Джин се усмихна за последно, чувайки веселия глас на писателя, който нямаше нищо общо с монотонното ромолене в слушалката, с което го бе приветствал в началото на разговора.

-Чао, Джини~.

-Чао~.

Сокджин изчака да чуе сигнала, известяващ, че връзката бе приключила преди да махне телефона от ухото си.

“Боже, той е толкова приятен тип...!” - радваше се Сокджин, гледайки в известието, съобщаващо колко минути бе протекъл разговора.