-Юнги. Аз съм Юнги. - по-ниския спря хода си, а Сокджин замръзна, свивайки вежди.

Джин се обърна на пети към него с объркана физиономия, която накара неприятни тръпки да преминат през тялото на Юнги.

“Той ме хвана, нали? Това беше, хвана ме... Джимин ще ме убие.” мислеше си Мин, гледайки право в очите на момчето пред него.

-Юнги? - повтори Сокджин. - Ама... Юнги Юнги? В смисъл... Юнги, за когото ми говореше, че... Чакай, какво?

Юнги преглътна и издърпа ръкавите на якето си надолу, припомняйки си целия план. Просто трябваше да каже каквото му беше казал Джимин. Какво толкова?

-Да, аз... - прочисти гърлото си по-големия. - Излъгах те за това. Създадох си профила анонимен, за да мога да пиша, тъй като от фирмата ми казваха какво трябва да издадат и аз бях принуден да го напиша...

-Принуден писател... - светна му на Джин, като кимна многократно с глава.

-Аха. - съгласи се, напрегнат дали щеше да му повярват. - И... Мислех си, че започваш да се съмняваш в самоличността ми... И създадох друг профил с моите данни, за да отклоня подозренията ти от мен...

-О... - Сокджин повдигна вежди разбиращо с видимо разочарование. - Чак до толкова ли си ми нямал доверие? Тоест... Направил си подобна схема само, за да ме заблудиш...

-Да, аз... - Юнги се почеса зад врата в опит да премахне неловкото изтръпване. - Ако някой научи кой всъщност съм има възможност да ме уволнят... А парите ми трябват много и... Да...

-О, да, разбирам. - кимна Сокджин. - ... Всичко ли си си измислил? Имам предвид... Дори депресията, в която беше навлязъл заради караницата със Юнги... Такова де... Ти си Юнги... Ох... - Джин се почеса неловко зад тила, отклонявайки погледа си от този на момчето пред него.

Мин замръзна. Изобщо не беше обсъдил отговора на този въпрос с Джимин. Сега какво? Трябваше да импровизира? Ами ако се провалеше?

-Депресия? - прочисти гърлото си Юнги, връщайки ръцете си в джобовете. - Не беше депресия... Сторило ти се е, че съм бил в депресия?

Нямаше какво да си криви душата, на Юнги му стана изключително неприятно от чутото. Не бе обмислил добре това да отбягва Намджун, но му се струваше най-добрия начин да го накара да го чуе. Нещо, което не правеше заради обсебването от работата, писането и... Джин.

-Ами... То си беше очевадно. - кимна по-малкия, въпреки че се бе притеснил да не би да е преценил грешно.

-Ами, д-да... Възможно е, предполагам... Всъщност не излъгах за това, наистина се случи с най-добрия ми приятел. Но вече ти бях казал, че "Юнги" е най-добрия ми приятел и... - гласа на по-ниския презскочи и той бързо млъкна, притеснявайки се, че това бе прекалено голям жокер, че лъжеше.

Джин пък от своя страна прие притеснението му като признак на слабост към тази тема.

-Съжалявам, че те излъгах. Струваше ми се най-добре в подобна ситуация... - изстреля на един дъх Юнги и заби поглед в земята.

“Не знам дали Джимин трябва да убие мен или аз него...” - ядосваше се на ум по-големия.

Сокджин само въздъхна тежко и някак виновно. Той пристъпи крачка напред и уви ръцете си около Юнги, дарявайки го с още една силна прегръдка, от което той меко казано се стъписа, но побърза да отвърне.

-Съжалявам, разбирам те. - каза тихо Джин без да пуска Юнги от прегръдката. - Притискали са те в работата, аз те притисках за самоличността ти, тежало ти е заради баба ти и спешната нужда от пари, а ти просто си искал да правиш каквото ти харесва... - заобяснява Сокджин задълбочено, а единственото адекватно нещо, което успя да направи Мин в този момент бе да кимне. - А на всичко отгоре и най-близкия ти приятел те е оставил, защото не си му обръщал достатъчно внимание...

Тези думи удариха Юнги като гръм. Тръпки полазиха из тялото му, карайки го да изпита необяснима вина.

“Мин Юнги, ти си кретен...”