-Намджун, човече, това беше адски подло! - мрънкаше Юнги, влачейки се след най-добрия си приятел по коридора. - Аз си мислех, че оставаш извън работно време по работа, а аз съм висял на неудобния диван в офиса ти излишни 4 часа, в които ти си си писал някакво разказче за сайта!

-В моя защита – лаптопа ми вкъщи се развали и иначе трябваше да пиша на телефона си. - оправда се Намджун, излизайки от голямата сграда, като се запъти към колата си, паркирана отпред.

-Не е ли тъжно как от известен писател с милиони фенове премина на сайт с осем потребителя? - заяде се Юнги, изцъквайки с език, като поклати глава щом се качи на сесалката до шофьорското място.

-Нарочно избрах този сайт. Не искам някой да разпознае писането ми. А и искам посланието ми да достигне до хората, все пак. - каза Намджун, запалвайки колата си, като потегли по тъмната уличка, осветена единствено от уличните лампи, фаровете на автомобила на Джун и някои осветени прозорци на къщите около нея.

-И какво ти е посланието? - повдигна вежда преценяващо по-ниския, като погледна шофиращия си приятел, който гледаше внимателно в пътя, карайки сравнително бавно.

-Какъв е смисъла да ти го издавам? - сбръчка вежди Джун. - Целта е сам да стигнеш до него. Така мога да съм сигурен, че си го разбрал и, че можеш да се водиш по него. Ако ти го издам ще го знаеш, но няма да вникнеш в него. Просто ще го знаеш. А от това няма полза. Разбираш ли?

-Напомни ми защо общувам с теб. - сбръчка вежди Юнги, заглеждайки се неразбиращо в скоростния лост.

-Защото от мен ти зависи заплатата. - обясни брюнета, а Юнги ахна, сякаш получил просветление.

-Да, точно! - щракна с пръсти той, размахвайки показалец, като стискаще устни.

Всъщност двете момчета бяха наистина близки. До толкова, че си бяха споделяли и бельото. Е, добре де, Юнги го взе "на заем" на лагера в десети клас, но, в негова защита, беше го срам да си пере боксерките пред готиния брюнет, с който си делеше стаята.