Намерихме пролука между ангажиментите ни и заминахме за Мароко. Само ние двамата, не че не исках и останалите, но просто ми се искаше да имам още едни хубав спомен от там и ще му разкажа за всичко, което се случи със семейството ми. Заминахме на 7 юли, беше много интересно, защото всички буквално се обръщат да видят, как и двамата по най-бързият начин се опитваме да стигнем да нашият самолет, без някой да познае Джимин. За жалост го познаха, но вече беше късно... Преди да тръгне самолета, Джимин както винаги се опитваше да направи най-добрата снимка, за да я качи в Туитър. След голямото снимане, той избра най-неподходящата снимка. Защо ли? Защото ми се виждаше пръстена на ръката и сега ще го съсипят с консперации. Понякога ми е много умен... Но рано или късно щеше да стане ясно, така че...

След 17 часа и 45 минути полет на 8 юли пристигнахме в Маракеш. Когато слязохме и си взехме багажа, първото което направих да намеря пътя до хотела, защото умната ми глава не се сети по рано да търси пътя до хотела, който резервирахме. Успяхме и естествено аз говорих с рецепционистта, защото горкото ми мъжле не е много добре с английския... Взех ключа за стаята ни и се насочихме към стаята ни. Тъй като не беше късно и те първа предстоеше вечерята, бързо минахме през банята, за да се освежим и излязохме навън. Тогава за първи път, снимката която си направихме ни допадна и на двамата и този път аз я качих от моя профил. Насочихме се към най-близкият ресторант и си поръчахме хапване. Усещам как ще смеся, корейски с английски, много скоро и ще стане каша отвсякъде, но си заслужава... Спомням си, че бяхме минали само с колата от тук, но бяхме отседнали в Рабат. Когато ни пристигнаха нещата и двамата бяхме изненадани от това, защото може би беше нещо различно от това,което ядем по принцип... с огромно любопитство опитах и ми хареса страшно много.На Джимин май не му хареса много, но ще го преживее, може би защото беше вегетарианско... След вечерята решихме да се върнем в хотела, защото и двамата бяхме скапани от пътя.

Точно когато излизахме от ресторанта започна дъжд, на това му се вика да си карък. Не си бях взела връхно, защото беше топло, но явно тук времето си играе игри. Джимин ми даде якето и бързо се насочихме към хотела. Да му се не види на бурята, но беше забавно, третият път в които бягам да се прибера, по време на дъжд.

Спомням си, когато вторият път се прибирах от буря, тогава още бяхме пълно семейство, всичко това се разви в Норвегия.Бях навън заедно с приятелки и наистина имаше гадни облаци над нас, но то всеки ден имаше облаци и беше нормално за нас. Нашето излизане си вървеше нормално, докато не се появи едни ужасен вятър и едни бая едри капки не започнаха да падат от небето...Ние тогава още лапетии се стреснахме от това и като за капак имаше и гръмотевици, а аз се страхувам от тях. Наречете ме бебе, но 2 пъти ми се е налагало да бягам докато вали проливно и аз да не смея да си извадя чадъра, защото ме е страх да ме е удари гръмотевица, както споменах, лапешки акъл. Спомням си как едва виждах нещо, че капките преминаха по някакъв начин през якето ми и бях леко подгизнала, как дънките ми от светло сини, станаха тъмно сини към черни и От качулката на якето ми се стичаше вода, която намокри част от бебешките ми коси, а друга част от водопада мина под якето ми и намокри тениската ми. Беше яко преживяване, да отбягвам големите локви и да бягам, сякаш имам норматив 300 метра(като се замисля, горе долу си беше толкова ама...)Но когато се прибрах вкъщи, вир вода, майка ми не беше доволна от факта, че съм тръгнала в най-големият дъжд и започна да ми вика, да ми крещи и да ме обижда. Стигна и до бой, но факта, че усетих нещо такова, ме държеше още. Една от причините да се разделят, беше насилието над мен... Точно заради това не обичам толкова много майка си и не съм я търсила или тя мен, всъщност, ми беше звъннала, когато бях на 18 за завършването. От тогава не съм чувала гласа ѝ. Не ми и липсва...

Да се върна в настоящето...

Намокрихме се и двамата и то доста. Бързо се насочихме към стаята и махнахме мокрите дрехи. Джимин вляза пръв да се къпе, защото той беше най-необлечен. Тъй като ми даде якето си, той остана само по тениска, 7/8 дънки и едни маратонки. Всичко това беше мокро. Дано не настине... След това аз влязох да се къпя и изпрах дрехите ни. Да се надяваме да изсъхнат в едни период... Стоплихме се от хладният дъжд и се приготвихме за сън. Като се завихме и угасихме светлините, аз му разказах за бягствата ми от бури и стигнах до насилието над мен...

-Кой нормален ще бие детето си, заради такова нещо?-каза той като ме целуна по челото

-Явно има хора...-казах аз

-Аз и брат ми, сме лудеели толкова много и никога не са ни се карали. Кога ще бягаш друг път под дъжда? Много некоректно това.-каза той

Аз се отнесох, защото като се замисля, аз не съм пробвала толкова много неща и никога не съм "лудеела". Бях на каишка, докато едни ден тя просто се скъса и започна лудият ми живот в Дания...

-Скъпа?-каза той, когато дойдох на себе си

-Да?!-казах аз

-Къде беше?-попита ме той

-Някъде в пространството и времето.-казах аз и се засмях

-Аз си помислих, че заспа.-каза той

-Ами и това ще стане, след малко...-казах аз

По едно време усетих как главата ми се отпуска върху рамото му и от там нататък всичко беше сън...