Трудно е да стоя здраво стъпила на земята, когато краката ми поддават. Треперят, предават ме бавно и сигурно. Трудно е да запазя себе си, когато дори не знам коя съм. усещам как все по-упорито пропадам в черната дупка на страха, от която няма изход. Живея в безтегловността, обкръжена от нестихващи мисли, които все повече ме теглят към Ада. С времето започвам да свиквам, но и да се преструвам, че нещата се подобряват. Дълбоко в себе си обаче знам, че все още съм подвластна на нещо, което не може да бъде контролирано. Сякаш ме е хванало за гушата и спира достъпа на кислород до белите ми дробове. Изсмуква силите ми, превръща ме в ходещ призрак.

Виждам сянката си, но не усещам тялото си, което я прави. Чувам гласа си, но той звучи като далечно ехо. А най-лошото е, че не съм способна на нищо, за да спра този процес на самоунищожение. Мога само да наблюдавам как същността ми се разрушава ден след ден и да се питам какво не е наред с мен. Безучастно ставам свидетел на собствената си душевна смърт. Желанието ми да открия отговори на всичките си въпроси сякаш потъва надълбоко във водите на разочарованието, докато същевременно на повърхността им изплува жестоката истина на реалността.

Има ли изобщо спасение от това пропадане? Или то е просто един мираж в пустинята на суровия живот?

Не знам, не знам.

Но какво да сторя, за да предотвратя разпадането, на което подлагам самата себе си? Единствено аз съм длъжна да си помогна и да си подам ръка в трудните мигове, но понякога е трудно да уловя плътта си. С последни сили се опитвам да се захвана, за да не полетя надолу, ала всичко започва да ми се струва безсмислено в момента, в който осъзная, че не е възможно да спася себе си.

Може би ми е писано да преследвам пътя на непрестанната болка, да влача тежките й железни вериги, завързани здраво около разранените ми до кръв глезени. Съдбата е жестока и безмилостна, никога не помилва никого и обича да мачка с юмрука си - символът на безкомпромисната й власт над всичко и всички. Длъжна съм да преглътна истината, да свикна с горчивината, но как да го направя, като хватката около гърлото ми е прекалено силна и не ми дава мира дори за секунда?

Толкова е трудно да влизам в битка, но още по-трудно е да не знам вече срещу кого се боря. Срещу себе си, срещу несправедливостта, срещу живота? Или срещу всичко накуп? Нанасям удари и получавам такива, крещя, плача, проклинам... И всичко е един кръговрат! Кръговрат без вратичка, чрез която да се измъкна някъде, където цари мир и спокойствие.

Истината, колкото и да е неприятна, е, че мир в мен никога няма да има.

Огънят винаги ще бушува в душата ми, а искрите му ще ме подпалват, превръщайки се в горещо кълбо, готово да изпепели всичко живо - дори и самото себе си. Пламъците на тъгата, болката, отчаянието ще прокарват езичета си през мен и ще ме превръщат в изпепеляваща буря. А аз се горя ли, горя, докато не спра да усещам нищо. Ще умирам и ще се прераждам, за да мога да чувствам течащото във вените ми страдание, което ще ме трови до сетния ми дъх. Осъдена съм на смърт и на живот едновременно - на живот, когато съм мъртва, и на смърт, когато драпам със зъби и нокти, за да оцелея.

Някога това ще има ли край?

Едва ли.

Нищо от това няма да приключи, независимо колко молби отправям към небесата. Защото знам, че на този свят винаги ще съм сама и ще преминавам през катаклизмите на душата си бавно и безславно. Или просто докато накрая не ме унищожат напълно. Крахът ми рано или късно ще ме застигне и ще ме отведе към други светове, но дотогава съм обречена на непрестанната война, в която няма нито победители, нито победени, а само жертви, чиито трупове винаги са с моя образ. Черната ми кръв ще се лее и ще пръска изсъхналата почва, а от нея ще растат бодливи тръни, които ще се забиват в сърцето ми, докато на негово място не остане просто празнина. Белезите на живота ще дават своя отпечатък, ще оформят следи, макар да никога да няма да има видими рани. Но именно в невидимото ще се крие истината.

А истината е, че съм просто уморена. Уморена от ненужните сълзи, които отдавна пресъхнаха, от безкрайните опити да се опитам да надвикам съдбата и да и се опълча. Затруднявам се да държа очите си отворени и да гледам какво се случва около мен. Дори не искам да виждам каквото и да било, защото знам, че хаосът навън е същият като този вътре в мен. Той е унищожителен като цунами и руши всичко, до което се докосне, с пипалата на отмъщението си. А той е навсякъде и няма смисъл да се крия, защото знам, че ще ме надуши бързо и ще ще ме превърне отново в малката му робиня, която ще се влачи на колене и ще скланя глава надолу. Ще ме накара да бъда смирена пред него, но в душата ми ще влива от тъмната си енергия, която ще ме разкъсва, убивайки ми и последното зрънце надежда за хармония.

Няма Космос, а само Хаос.

Неукротим...

Мощен...

Мрачен...

Хаос.

••••••••••
Сериозно не знам какво е това, нямам логично обяснение. Но дано ви хареса❤❤