Навикът ми да върша всичко в последния момент ме изнервяше и с най-голямо удоволствие желаех да удуша самата себе си. Колкото и да се стараех всяка една задача да бъде започната рано и да бъде свършена навреме, мечтите ми винаги си оставаха неосъществени.

В мига, в който завъртях ключа на входната врата и тя се разтвори, откривайки гледката към малкия ми апартамент, изритах с бясна сила черните си високи токове право в ъгъла. Дори не си направих труда да ги подредя до останалите си чифтове обувки. Не само че бързах, но и изпитвах доста неприкрита неприязън към тях. Налагаше се да измъчвам краката си на тези деветсантиметрови токове по осем часа е ежедневно и единственото, което получавах от тях бяха множество пришки и допълнителни нерви. Изненадвах се от себе си, че все още не ги бях изгорила.

Хаотичното ми прибиране у дома беше съпроводено от хвърлянето на пода на няколко препълнени догоре торби с продукти за готвене. Липсата на асансьор в забутания ми блок ме обричаше на мъчението да се катеря по стълбите до четвъртия етаж, а при мен това почти никога не ставаше с празни ръце. Вечно се налагаше да нося нещо - дали тежка работна чанта, или пък пазарска торба. В днешния ден обаче носех и двете. Съдбата очевидно доста се забавляваше на страданието ми. Почти можех да се облазожа, че се пръскаше от смях с купа пуканки в скута, докато ме сочеше с пръст, а аз бълвах наум хилядите си псувни към нея.

Бях станала в шест, за да се приготвя за поредния работен ден в офиса, който, както винаги, беше преминал досадно. Шефът ми идиот беше решил да изкара сутрешния си гняв не на кого да е, а на мен, макар и да не му бях виновна с нищо, че е станал със задника нагоре. Двойно повечето работа, която ми беше буквално пльосната на бюрото, никак не ми беше помогнала да укротя желанието си да издера очите на всеки един, който беше решил да се доближи до мен за нещо. Щом стрелките на часовника бяха достигнали края на работното ми време, вече си мечтаех единствено за топла вана и легло.

Задачите ми за деня обаче изобщо не бяха свършили. Не стига, че бях скапана и миришех на пор, но и трябваше да се приготвя за среща. Среща, която по някаква необяснима причина, се бях съгласила да е в собствения ми дом, което означаваше, че трябваше да се погрижа не само за себе си, но и за обстановката и храната. Плеснах се по челото и въздъхнах, бясна на глупостта си. Наистина се убеждавах, че може би бях мазохист. На няколкото пъти ми беше дошло наум да отменя срещата за някой друг път или поне да я преместя навън в някой ресторант, но така и не се реших да го направя. Достатъчно отдавна я бях уговаряла и не желаех да се отмятам в последния момент само защото бях физически и психически изцедена от самото си съществуване.

Бях на прага на това да почна да крещя, когато долових почти безшумните стъпки, които се бяха насочили към мен, за да ме посрещнат. Меките му лапички на Мартин се плъзгаха мързеливо до ламината, докато бавно идваше към мен, за да ме посрещне, както обичаше да прави винаги. Все още едва държеше сините си като океана очи отворени, което ме наведе на мисълта, че сигурно бях прекъснала традиционната му втора или трета следобедна дрямка.

Поех си дълбоко дъх и се насилих да се усмихна, въпреки че реалността не притискаше от всички страни и убиваше успешно дори и едва съществуващото ми добро настроение.

- Здравей, сладурчо - поздравих Мартин и се наведох, за да прокарам пръсти по пухкавата му бяла козина. В знак на благодарност той се отърка миловидно във вече босите ми крака и измърка, щастлив от срещата си с мен. - Да не би да те събудих? Съжалявам, напълно забравих, че може да си заспал. Трябваше да се постарая да съм по-тиха.

Колкото и да ми се искаше да бях различна, напоследък трудно сдържах емоциите си. Баналните ежедневни драми се натрупваха на пластове в душата ми, докато накрая просто не изригнех като вулкан, освобождавайки се от тях.

- Знаеш ли, понякога ми се иска да бъда като теб - продължих да говоря, докато си оставях палтото на закачалката. - Всичко щеше да бъде толкова по-лесно. Нямаш си и на представа колко много бих дала, за да мога да по цял ден само да ям и да се излежавам на топло. Късметлия си, че си се родил като котка. Не ти се налага да бягаш нагоре-надолу по задачи, да гониш автобуси, да стоиш посред нощите да довършваш поредните отчети на фирмата, защото шефът ти е решил да ти каже за тях в последния момент.

Отстрани със сигурност изглеждах като напълно побъркана. Говорех си с котката така, както можех да си говоря и с човек. Но имаше една малка разлика. За разлика от човекоподобните, Мартин поне ме слушаше докрай и не ме съдеше. Точно това му харесвах, той ми беше приятел. Може би дори единственият истински приятел, който никога нямаше да се откаже от мен и щеше да стои на моя страна, независимо от всичко.

С голяма доза препъване все пак успях да премина от антрето към всекидневната, в чийто ъгъл се намираше малката ми по размер кухня. Това беше мястото, до което се опитвах да припарвам колкото се можеше по-рядко, но ето, че в момента нямах друг избор, освен да се примиря с "късмета" си. Довлякох трите си торби заедно със себе си и раздразнено ги проснах на плота. Все повече усещах как безизходицата ме застигаше.

Мартин покорно ме беше последвал, но не знаех дали се въртеше между краката ми, защото му бях липсвала, или пък заради миризмата на сурови пържоли, която идваше от една от торбите с покупки. Каквато и да беше причината, не ме интересуваше особено. Важното беше, че беше до мен. Въпреки това понякога го съжалявах. Имах навика да му се оплаквам за всяка една дреболия, която ме беше подразнила. А моите оплаквания не се състояха само от няколко думи. Напротив, обичах да говоря на дълго и на широко, докато не ме заболеше устата от приказки. Чудех се как все още Мартин не беше избягал през прозореца. Но въпреки всичко той си оставаше тук и наостряше уши всеки път, щом чуеше гласа ми.

- Предупреждавам те, че ще все пак не е твърде късно да си тръгнеш - казах и се заех с изваждането на продуктите един по един, като ги трупах на няколко купчинки. - Дори би било по-безопасно, ако го направиш. Бягай преди без да искам да съм ти опърлила козината. - Мартин наклони любопитно глава настрани, сякаш, че очакваше да чуе какво още щях да му кажа. - Да, точно така, правилно мислиш, отново ще готвя.

Не знам дали Мартин си спомняше последния ми неуспешен опит в сферата на готварството, но аз определено си спомнях как за малко щях да го полея с нагорещеното олио от тигана, в който се бях пробвала да си изпържа яйца. Не стига, че бях съсипала горките яйца, които дори не ставаха за ядене, но и на всичкото отгоре бях на косъм на попилея и кожуха на Мартин. Оттогава нататък бях сложила край на експериментите си - и за негово благо, и за това на храната, която най-безсърдечно унищожавах. Бях преминала към лесния вариант, който включваше просто поръчка по телефона и доставка до вратата. Хем се радвах на нещо вкусно, хем не застрашавах ничий живот.

Множеството кулинарни предавания, които бях изгледала, ме бяха навели до два извода - или готвачите от телевизора бяха факири, или просто аз бях прекалено тъпа и непохватна. Повече клонях към второто.

Заех се да мия няколкото картофа, като се молех наум да не си порежа отново някой пръст, докато ги беля по-късно. Не бях усетила кога Мартин се беше покатерил с грациозен скок до мен и небрежно се беше настанил в седнало положение. Не можах да сдържа смеха си.

- Спокойно, няма да те насилвам да ядеш от това, което ще сготвя... Или поне ще се опитам да сготвя. - Бях приключила с единия картоф и грабнах следващия. - Не знам доколко новината ще те зарадва, но тази вечер няма да сме сами. Ще си имаме гост, така че по изключение може би ще пропуснем гушканията на дивана и поредния комедиен сериал. Но обещавам, че ще ти се реванширам още утре вечер.

Не знаех дали да се вълнувам, или не за предстоящата среща, до която ме деляха само около три часа, в който успешно трябваше да сготвя, да се окъпя и да се приведа в нормален вид.

Винаги се бях определяла като самотница. Да бъда дълго време сред хора ми се струваше крайно отблъскващо, защото единствено, което правеха, беше да ми вдигат допълнително кръвното. На моята възраст повечето вече си имаха сериозни връзки с партньорите си, че дори и деца, гледаха отговорно в света на възрастните и постепенно си извоюваха своето място в обществото. Аз обаче бях пълна противоположност на всичките си връстници, откъдето и да ме погледнеше всеки. Най-дългата ми връзка беше в началото на университета и беше продължила само няколко седмици. Напълно разочарована от вкуса на любовта(или по-скоро от липсата на такав), отказвах каквито и да е било срещи просто защото не ми се занимаваше с някого, който в следващия можеше да ме захвърли като боклук. По едно време дори собствените ми родители бяха започнали да се тревожат за мен. Ясно беше, че бях капризна и не си харесвах някого лесно, но пък и не се и чувствах готова за влизане в близки взаимоотношения с мъж. Харесваше ми да прекарвам времето си сама. Чувствах се някак си свободна, необременена.

Но ето, че не само по Коледа се случваха чудеса. За първи път от двадесет и пет години насам бях преглътнала огромния си инат, с който бях известна сред близките си, и все пак бях дала шанс на някого. Тъй като кафе-машината, за която бях спестявала половин година, се беше оказала дефектна и беше издъхнала още след първите няколко пускания, ми се налагаше да се отбивам в уютното кафене, което се нареждаше точно под първия етаж на блока ми всяка сутрин, за да се заредя с нужната доза кофеин, която да ме държи в кондиция по време на безкрайните работни часове. Момчето, което винаги се наемаше да ми направи ободряващата напитка, никога не можеше да скрие радостта си от това, че ме виждаше. Беше повече от очевидно, че имаше особени симпатии към мен и неведнъж ме беше канил да се видим след работа, за да си "побъбрим". На колкото и недостъпна да се правех винаги обаче, беше дошъл един момент, в който сериозно се бях замислила дали да не го допусна до себе си. Не бях способна да се дърпам цял живот от хората, нали? На всичкото отгоре момчето изглеждаше готино, а и беше много мил и забавен. Не разбирах какво толкова намираше в мен, но усещах желанието му да ме опознае повече. Все още си спомнях щастливата му усмивка, когато му бях казала, че се съгласявах да прекараме малко време заедно насаме.

Доколкото бях разбрала от кратките ни разговори, Георги - както му беше името - държеше да яде колкото се можеше повече домашна храна, защото не се доверяваше на готвачите по различните магазини и ресторанти. Мигновено обаче ми се беше приискало да си зашия един шамар, когато му бях предложила да му сготвя нещо у нас. Сама се бях вкарала в калчищата.

- Просто една вечеря, какво толкова, нали? - реших да се успокоя на глас, като привлякох вниманието на Мартин. Нито аз разбирах котешки, нито пък той - човешки, но винаги бяхме намирали баланса помежду си. Колкото повече говорех за тазвечершната ми среща обаче, толкова повече обаче долавях промяна в поведението на Мартин. - О, спокойно, не ревнувай. Ти винаги ще бъдеш единственият мъж в живота ми и го знаеш.

Макар и ръцете ми да бяха мокри, се пресегнах да го почеша под гушката, а това това го накара да притвори очи от удоволствие. Обичаше да го чеша точно там. Също както всяко същество от мъжки пол, понякога и Мартин спадаше към графата с ревнивците. Колкото и любвеобилен да беше към мен, също толкова се страхуваше от това някой друг да ме доближи.

Потънала в размишления, все пак някак си успях да скалъпя горе-долу прилична вечеря. Най-важното беше, че този път никой не пострада и преминах през кухненското изпитание без поражения. Бях се справила успешно с пържените картофки, които бяха добили златист цвят, а от малката тавичка се носеше примамливият аромат на пилешки пържоли, които се бях постарала да направя по една от бабините рецепти. След кратък освежаващ душ и малко суетене около гардероба, вече бях напълно готова за срещата и чак се учудих на самата себе си, че бях свършила всичко по часовник.

Точно няколко минути преди да стане седем, звънецът на входната врата отекна из апартамента ми и се втурнах напред, посрещайки Георги.

Както винаги, беше облечен небрежно. Бялата му тениска прилепваше по тялото му и се съчетаваше чудесно с класическите черни джинси и кецове. Ако не работеше в кафенето, със сигурност от него щеше да стане страхотен супермодел. Не трябваше да съжалявам толкова, че имахме среща. Напротив, може би ми беше дори на късмет. Рядко толкова готини мъже можеха да се заинтересоват от такава като мен.

- Имаш много уютен дом - изрече, след като се пресегнахме за прегръдка.

Сериозно, а за мен нищо ли няма да кажеш?

- Благодаря, отне ми доста време да го обзаведа, но съм доволна от резултата - отвърнах. - Винаги съм искала да мога сама да избера дизайна на мястото, в което живея, и ето, че най-после мечтата ми се сбъдна. Предполагам, че съм сбъркала професията си. Трябваше да стана интериорен дизайнер, а не счетоводител.

Макар и да бяха минали само няколко секунди от срещата ни, вече бях започнала да бръщолевя как като малка съм искала да си боядисам стаята сама в яркозелено, но нашите не били съгласни и ме заплашили, че ще спя на стълбището, ако докосна с четката стената.

Гръмогласният ми глас беше накарал Мартин да скочи от дивана, на който се беше свил на топка, и предпазливо да дотърчи до мен и новия ни гостенин. Твърде недоверчив още от самото начало, той премина покрай краката ми, а след това се шмугна между тези на Георги, който подскочи назад уплашено от неочакваната "атака".

От устата му излезе нещо като тиха псувня, което ме накара на мига да уловя Мартин в ръцете си и да го вдигна от земята. Пухкавото му тяло се намести на гърдите ми и мисля, че едва тогава за първи път погледът на Георги падна върху извивките на тялото ми.

- Извинявай, не исках да те уплаша - веднага казах и притиснах лапите на Мартин към себе си. Не че оказваше голяма съпротива де. Харесваше ми да го гушкам и често заспиваше в ръцете ми.

Изражението на Георги се беше променило коренно само в рамките на няколко секунди. Плътните му устни присвиха в права линия и усетих как лека неприязън се спусна по лицето му. Можех да я доловя винаги, защото аз самата често изглеждах по същия начин.

- Имаш котка, ама ти сериозно ли? - попита.

- Всъщност Мартин би предпочел да го наричаш "котарак", но да. Някакъв проблем ли има?

И преди бях срещала хора, които не се имаха много с животните и така и не можех да ги разбера какво толкова им правеха тези невинни същества. Отдавна се бях отказала и да търся отговор на този въпрос всъщност. Не си бях представяла Георги като мразещ животните и това донякъде убиваше представите ми за идеален мъж.

- Не, разбира се, че не - отрече и погледът му се стрелна към Мартин и ми се стори за момент, че бях попаднала на състезание по взиране. Помежду им имаше някакво напрежение. Не познавах Георги добре, но знаеше, че Мартин никога не беше агресивен. По-скоро пасивен и незаинтересован, но не и агресивен. - Просто котките не са мой тип.

Внимавай ти да не изчезнеш от списъка с мой типове, помислих си. Е, не че е много дълъг.

Въпреки леко неловкото начало на вечерта, скоро решихме, че ще е най-добре да започваме с вечерята. Георги сподели, че е хапнал мъничко преди да дойде, но аз не бях яла от обяд и вече усещах болезненото къркорене на червата ми.

- Хайде, признай си, не ти харесва, нали? - със свито сърце рискувах да попитам Георги няколко секунди след като сложи първата хапка от пържолата в устата си. Бях готова на критика, защото по принцип си я заслужавах.

Георги все пак първо сдъвка парченцето внимателно и преглътна. Не го беше изплюл все още, което си беше напредък.

- Всъщност си го бива, не е толкова зле - каза и набучи следващото. - Само мисля, че малко си попрекалила със солта, но иначе си се справила.

Усмихнах се победоносно и затъкнах кичур от косата си зад ухото. Може би не бях толкова зле. Просто се нуждаех от концентрация. А и очевидно никога не беше късно човек да се научи на някое ново умение.

- Е, как е работата? - поинтересува се той след малко в опит да започнем някакъв разговор, тъй като над нас беше надвиснала тишина. - Не ми изглеждаш много ентусиазирана сутрин, като отиваш.

- Едва ли някой би бил ентусиазиран от това, че ще трябва да прекарва целия си ден в задушлив офис без вентилационна система, затрупан с хиляди бумаги и крещящ за щяло и нещяло шеф с психични отклонения - набрах скорост да обяснявам, докато набутвах между устните си картофче. Никога нямаше да се уморя да се оплаквам от гадната си работа. - Всеки ден съм на косъм да си подам молбата за напускане, но знам, че във врата ми дишат кредит, който трябва да изплащам, както и досадни сметки, които се увеличават с всеки изминал месец.

На фона на досадното ми дърдорене Мартин беше необичайно активен тази вечер. Вместо да дреме на дивана и да сънува бог знае какво, той не спираше да обикаля масата, на която бяхме с Георги и да се пречка. Предположих, че всичко се дължеше на аромата на пържолите, затова нямаше как да се сдържа да не му дам. С него си споделяхме всичко и не можех да го лиша от апетитното пилешко, което се мъдреше в чинията ми.

Докато Георги беше подхванал някаква история за ядосан клиент, който го заплашил, че ще го пребие, ако не си получи поръчката до петнадесет минути, реших да отделя част от пържолата си с ножчето. Стараех се да слушам разказа му, който беше наистина абсурден, но не можех да не подам малка хапка на Мартин, който очевидно само и това чакаше. Острите му зъбки мигновено откраднаха месото от пръстите ми, което накара Георги да прекъсне приказката си и да ме изгледа странно.

- Това е нашата храна, защо му я даваш? - попита отново със същото изражение отпреди малко. Мартин отклони погледа си към него, а след това отново към мен. - Няма ли си от онези гранули?

Мартин измяука като молба да му дам още.

- Да, но е леко разглезен - споделих. - А и няма нищо лошо в това да му дам, и без това за нас има достатъчно. - Загледах се в четириногия си приятел. - Трябваше да излизаме на диета тази седмица, защото и двамата очевидно имаме нужда, но какво пък? Ще пробваме отново другата. - Трудно можех да устоя на гальовния начин, по който ме гледаше. Подадох му още едно парченце. - Добре, ето, но това е последно, разбрахме ли се?

Честно казано, чувствах се по-комфортно да си говоря с Мартин, отколкото с хората. Георги обаче започваше да ме мисли за страшно странна. Очевидно му се искаше да изкоментира държанието ми към Мартин, но така и не го направи на глас.

В следващия половин час темите ни за разговор започваха постепенно да се изчерпват. Гласовете ни се чуваха все по-рядко, а тишината вземаше превес. Георги все още беше сладък, но нещата не потръгваха. След няколкото чаши вино от негова страна обаче бях започнала да усещам как все по-често очите му започваха да шарят по прилепналата ми рокля, която очевидно започваше да оказва ефект. Но не ми беше особено приятно. Скалата на неловкост се покачваше с един градус все по-бързо, нажежавана от липсата ни на нормален разговор и все по-настойчивите докосвания на голите ми крака от страна на тези на Георги.

- Ах, ти... - изведнъж изсъска Георги и вилицата му издрънча в чинията. Подскочих стреснато на място, уплашена какво се случваше. - Махни се от мен!

Колкото и да се опитваше да прикрие гнева си, гласът му трепереше от насъбралото се напрежение и едва се сдържаше. Не бях осъзнала какво се случваше, докато не забелязах, че погледът му беше насочил към пода и единия му крак, който беше с оголени глезени, защото не носеше чорапи. Кракът, който досега ме беше докосвал подканващо, беше леко разкървавен от не кой да е, а от Мартин, който "невинно" се мотаеше под масата. Ноктите му явно го бяха хванали неподготвен тъкмо когато си мислеше, че можеше да ме прелъсти с пиянското си поведение.

Мартин определено можеше да проявява агресия.

Не знаех дали щях да мога да сдържа смеха си.

- Какво става?

- Проклетата ти котка реши да си разчеше ноктите по кожата ми! - избълва очевидното Георги и хвърли изпепеляваше поглед към Мартин, който гордо беше изпъчил гръб на няколко метра встрани, доволен от добре свършената работа.

Ти не си държиш "лапите" където трябва, което значи, че е време тези на Мартин да влязат в действие.

- Спокойно, нищо работа - реших да го успокоя и се наведох, за да видя глезена му от по-отблизо. - Знаеш ли колко много пъти мен ме е драл? Особено в началото, докато свикнем един с друг. От такива повърхностни драскотинки не се умира, буквално ще минат след един-два дни.

- Успокоително - саркастично изкоментира той, а аз изтичах до шкафчето в банята, за да донесе лепенка. - Котката ти е откачена.

Да, хората си избират домашните любимци по свое подобие, изхилих се наум.

- Но пък знаеш ли, харесва ми да си така пред мен на колене. - Едва не се задавих в слюнката си, като чух това. Покривайки няколко драскотини с лепенката, наистина не бях се усетила в колко неудобна поза бях застанала. Повдигнах невярващ поглед към Георги, чието лице беше почервеняло от алкохола. Очевидно се напиваше бързо. - Така изглеждаш още по-красива.

Не беше забелязал красотата ми преди да започне да консумира виното. Наистина Мартин беше взел правилно решение да го одере. Ако можеше, бих му позволила да го направи отново, но този път исках острите му нокти да преминат през лицето му.

- Ще приема комплимента, но най-сърдечно ще откажа предложението ти, което се спотайваше зад мръсния намек - опитах се да прозвуча възможно най-мило, но никога не ми се беше получавало.

Изправих се рязко от земята.

- Разбрахме се за вечеря и сладки приказки - напомних му и скръстих ръце пред себе си. - А не да ми пускаш крачета под масата и да ми отправяш неприлични реплики.

С периферното си зрение видях как Мартин зае отбранителна позиция зад мен. Приличаше на пантера, подготвяща се да нападне плячката си.

Георги се надигна от масата с леко поклащане и мазна усмивка се разля по подпухналото му лице. Той определено не беше мъжът за мен. Нямаше нищо общо с добродушния човек, при когото се отбивах всяка сутрин, за да ми прави кафе. Но после се замислих, че може би всичко е било просто една маска, за да дойде у нас и да се опита да се възползва от мен. Това беше причина номер дванадесет защо мразех мъжете.

- О, я стига, какво толкова съм направил пък? - озъби ми се и се присламчи напред към мен, опитвайки се да пусне ръка по тялото ми. - Няма да те нараня, а и няма лошо в това да се позабавляваме.

Отблъснах яростно потната му ръка, а Мартин прие това точно като знак. Знак за атака. Искаше ми се сама да можех да довърша Георги, но пък нямах нищо против и Мартин да го направи. С бясно измъркване впусна в действие ноктите и зъбите си, като се постара да се вкопчи здраво в оголения крак на Георги и да го накара да изпищи. Беше грешно да се радвам на чуждата болка, но не можех да не си призная, че страшно се забавлявах от реакцията му. Колкото и панически да размахваше крака си в различни посоки, моят Мартин не пускаше. Приличаше на малко зверче и пълнеше душата ми от радост.

Докато Георги беше достигнал вратата, подскачайки на един крак, аз вече ще заливах от смях, превита на две. Мисля, че Мартин беше успял да го ухапе и одере този път доста по-сериозно, но не ми пукаше особено. Малкият ми приятел се отскубна от крака на Георги едва когато беше напуснал апартамента ми с писъци. Отворих обятията си, за да гушна "личния си бодигард", който ми беше направил огромна услуга тази вечер. Физиономията на Мартин също не излъчваше нищо друго освен заводолство.

- Никога не съм се гордяла толкова много с теб! - изсмях се и зарових нослето си в козината му. Циркът обаче не приключваше тук. На вратата все още стояха обувките му, които беше оставил при влизането си. - Някой май си е забравил обувките. Не бива да ходи бос, редно е да му ги върнем, нали?

Излязох на терасата с Мартин подръка, за да издебна появяването на Георги от входа. Силуетът му в тъмното ми беше достатъчен сигнал да захвърля с всичка сила първо единия кец, а след това и втория през балкона. Дъждът от обувки беше рядко метеорологично явление, но тази вечер бяхме станали свидетели именно на такова. За съжаление, не можах да уцеля Георги точно в главата, но пък успешно го бях шибнала по гърба с единия кец.

Ако съседите гледаха, нямаше да се учудя, ако викнеха полиция.

- Ти си луда! - крещеше отдолу Георги, опитвайки се да бяга бос през паркинга на блока. - И ти... И котката ти! Всички! Стой далеч от мен!

Едва ли щях да имам проблеми с това, защото нямах никаква желание да ми се мярка пред очите.

- Очевидно ще трябва да дам кафе-машината си на поправка, Мартинчо - казах, след като най-накрая се прибрах обратно вътре и затворих вратата към терасата. Очите ми бяха плувнали в сълзи от смях. Макар и да бях разгневена на Георги, поне си беше получил заслуженото. - Кракът ми повече няма да стъпи в кафенето, а и отсега предчувствам, че някоя ограничителна заповед може да ми бъде изтърсена.

Тръшнах се на мекия диван и изпуфтях от странния развой на събитията тази вечер. Не трябваше да съжалявам какво се беше случило.

Мартин изпъна тялото си и съвсем естествено се настина в скута ми, очаквайки да го прегърна. Тънките му мустачки гъделичкаха голите ми ръце, докато постепенно притваряше очите си, готов да се понесе в света на сънищата. Щеше да е добре да си намеря мъж, който да ме обича, но защо изобщо ми беше такъв, като си имах Мартин? Любовта, с която ме даряваше, беше истинска и неподправена.

- Ето, видя ли? - обадих се след малко тихичко, след като вече се беше наместил удобно на топка върху мен. Предполагах, че вече беше заспал, защото така и не реагира на гласа ми. - Казах ти, че няма да има друг мъж до мен. Обичам те, пухкави приятелю.

••••••••••••••••
kSonnenscheink , ТВОЯТ МАРТИН СТАНА ИЗВЕСТЕН! Посвещавам този разказ на двама ви и се надявам да ви хареса(поне на теб де, Мартин не може да чете). Не знам дали изобщо си заслужаваше да го пиша цели два дни, защото все повече осъзнавам каква тъпотия се е получила. Опитах се да го направя забавен, това беше най-главната ми цел, и да вкарам лека доза абсурд. Естествено, от самото начало исках да покажа здравата връзка между домашния любимец и стопанката му(която си няма име, не можах да й измисля). Посмей се! И го прочети на Мартин, докато спи, хахаха.

IdaDelgado , коментарът ти да напиша разказ за котката беше шега, знам, но неслучайно всички ми казват, че не разбирам от шеги, хаха. Наистина седнах да напиша нещо и ето какво излезе. Но важното е, че страшно се забалвявах, докато го писах! Така че благодаря за идеята!