Силният аромат на току-що приготвено пилешко се блъсна в ноздрите му, докато преминаваше с бързи крачки покрай бюфета за обяд. Стараеше се да не обръща внимание на вида на храната, която се простираше пред очите му. Нямаше да си позволи да наруши режима си отново. Вътрешно вярваше, че има сили да издържи днес. Както и утре. И всички следващи дни.

Стомахът му се присви от болка, но той и този път нямаше да го послуша. Беше научил изкуството да не слуша тялото си прекалено добре. Инстинктите му нямаше да го подлъжат да изостави това, за което се беше борил толкова дълго. Единственото, на което бе способен, бе да прехапе бледите си напукани устни и да продължи напред, олулявайки се на немощното си тяло. Вече дори и вървенето му причиняваше невъобразими усилия, но въпреки всичко той продължаваше.

Побърза да напусне изпълненото с примамливи миризми помещение, за да не си позволи да се изкуши. Само при вида на десетките хранещи се около него връстници му ставаше лошо.

Как се хранят без да се страхуват? Как може да не се интересуват от това, че няма да са перфектни?

Въпросите, които се въртяха в главата на кльощавото момче, сякаш набираха скорост все по-бързо, докато обхождаше с поглед младите си съученици. Дали те бяха лудите или той? Неговият или техният начин на живот беше правилният? Отговорът беше неизвестен, но младежът все още можеше да си спомни отминалите отдавна дни, в които и той беше като останалите. Миговете, когато не се страхуваше от това да нахрани изгладнялото си тяло. Онези моменти, в които се наслаждаваше на всяка хапка в устата си. Сега те му носеха само отвращение - към храната и към самия себе си.

Изпълването на дробовете му с прохладен градски въздух без примеси на храна го накара да си отдъхне облекчено. Наистина трябваше да спре да се мотае в бюфета, ако желаеше да продължи диетата си. Макар и все нещо да го привличаше натам, този път момчето вътрешно се закле, че повече няма да стъпи вътре. Това не беше неговото място. Тук единствено щеше да си навлече проблеми и да предаде себе си.

Макар и мускулите му да бяха отслабени от липсата на протеини, той се завлачи с мъка към красивата сграда от другата страна на дългата улица. Движенията му бяха отслабени, но въпреки това се стараеше да не изостава видимо от тълпата, която се придвижваше заедно с него към входа на Академията по изкуства. Отдалече обаче си личеше колко много се отличаваше от останалите. Изпитото му тяло стоеше коренно различно на фона на жизнерадостната глъчка, идваща от всички страни. Промяната, която беше настъпила у него, си личеше ярко от километри.

Минавайки по коридорите, младежът едва забеляза как любопитните погледи се впиваха в тила му. Някои връстници даже тихо си шепнеха по негов адрес, но това отдавна беше спряло да му прави впечатление. Беше прекалено вглъбен в изтормозените си мисли, за да се съсредоточи върху външния свят. Единствената му цел в момента бе да достигне благополучно залата за танци.

Времето, прекарано в съблекалнята беше само няколко секунди, за колкото беше възможно да остави чантата си и да се насочи право към тренировъчната зала, откъдето вече се чуваше енергична музика.

Дори самото отваряне на вратата не беше лесна задача, тъй като силите му бяха изчезнали отдавна. Въпреки всичко той щеше да влезе вътре с гордо вдигната глава. Краткото му самочувствие обаче се изпари като дим само за части от секундата, щом очите му срещнаха строгите ириси на треньора му, който стоеше като господар насред залата.

Момчето преглътна притеснено, макар и да нямаше нищо в устата си.

- Извинете за закъснението, господин Джаблонски - произнесе сухо, като се надяваше да си спести поредните обиди колко е безотговорен.

Не беше сигурен какво точно трябваше да прави. Грамадната фигура на господин Джаблонски изпълваше цялото помещение с респектираща енергия, от която младежът се чувстваше притиснат като в дълбока дупка без изход. Снизходителният поглед, с който всеки път го удостояваше сега сякаш пробиваше с лазери и без това приличащото му на скелет тяло.

След още няколко мъчителни секунди, властнияг глас на Джаблонски най-накрая се изпълни притихналата зала, карайки младежът да потрепне.

- Наистина се надявам да имаш сериозна причина, поради която да си закъснял за тренировка, Джим.

Джим не беше способен да даде смислено оправдание, затова просто склони неуверено глава надолу, надявайки се да приключи с този разговор. Нервно се заигра с дългите си пръсти, докато пристъпваше от крак на крак, оставяйки широката тениска да се клати заедно с него. В последно време свободните дрехи му бяха станали страст. Харесваше му как с тях можеше да прикрие тялото си и да замаже хилядите въпроси, които се въртяха в главата на близките му.

- Разгрей се - нареди му след още малко Джаблонски, а Джим едва не въздъхна от облекчение, когато се отдалечи от вратата и застана точно зад всички останали от групата му по танци.

Постепенно започвайки с разгрявката си обаче не можеше да не усети, че почти всичките му съученици го наблюдаваха бегло.

Престанете. Не желая да ме гледате. С какво съм ви толкова интересен? - чудеше се наум Джим, но на глас така и не каза нищичко. Ако го направеше, това означаваше, че щеше да привлече още повече внимание към себе си, а това беше последното, което желаеше.

Музиката, идваща от уредбата беше грубо прекъсната от Джаблонски, а това накара Джим да се съсредоточи върху треньора си.

- Време е да започваме с хореографията - обяви Джаблонски гръмогласно, докато в същото време си оставаше със същата каменна физиономия. - Искам да ми покажете емоция, хъс и енергия, с които утре вечер се изпълните залата на представлението. Не искам да се проваляте, а предполагам, че и вие не желаете това, нали?

Никой не му отвърна. Но гробната тишина винаги означаваше съгласие.

- Добре, наредете се.

Джим без възражения застана на позицията си. Едва чувстваше крайниците си, но за пореден път щеше да игнорира симптомите си. Дотолкова му бяха познати, че даже вече беше започнал да ги смята за ежедневие. Отслабването на физиката му, непрестанната болка в главата, световъртежът - те вече бяха част от същността му.

В мига, в който музиката отново се включи, Джим знаеше какво да прави. Беше репетирал тази хореография от месеци и всяка една клетка в тялото му беше научила движенията на танца. Песента звучеше в ушите му като камбанки, като караше кръвта му да се движи в ритъма й. Ако имаше нещо, което никога нямаше да може да бъде отнето от Джим, то това беше любовта към танца. Той живееше за това. Танцуването се равняваше на дишане за него още от дете. И точно тогава беше разбрал, че животът му принадлежеше на изкуството. А ето, че сега сбъдваше мечтата си - да се обучава в най-престижният университет.

Но и това, както всичко останало, си имаше цена. Цена, която Джим вече плащаше, макар и несъзнателно.

Колкото и обзет да бе от хореографията, физическата немощ не му позволяваше да продължи пълноценно. Краката на Джим омекнаха, докато той не се строполи на паркета точно пред излъсканите обувки на господин Джаблонски и го накара да прекрати танца.

Джим затвори очи за миг, като си поемаше въздух накъсано. Не искаше да се показва като слаб, но всичко вътре в него крещеше, че няма сили да се изправи на крака. Трябваше да събере всичкия си кураж, за да вдигне погледа си нагоре към Джаблонски, който в момента се извисяваше на над метър над него. Стойката му, както винаги, беше перфектна и самоуверена, докато скръстените му ръце изразяваха разочарованието, което се четеше в очите му.

От години Джим си мечтаеше да се срещне с известният преподавател по танци Мартин Джаблонски. Даже му харесваше да си представя как един ден ще стигне неговото ниво на талант и успехи. Но сега осъзнаваше, че се намираше много под треньора си. Буквално и преносно беше на нивото на коленете му. Това накара младият танцьор да се засрами от себе си.

Инстинктивно се отдръпна назад, но така и не беше способен да се надигне от пода. Студеният паркет караше задните му части да мръзнат.

- Какво беше това? - попита с неприкрито отвращение Джаблонски, като натъртваше на всяка една сричка. Джим усети как беше станал бял като платно.

- Съжалявам - запелтечи в отговор, но му беше ясно, че каквото и да кажеше, нямаше да се размине без лекция. Единствено успя да обгърне коленете си с ръце като малко дете.

- Това няма да мине утре на представлението. Защото ти, - Джаблонски го посочи с пръст. - ще се провалиш, а знаеш колко голям залог съдържа представянето.

Джим беше напълно наясно с това. Работеше усилено за утрешния ден и за нищо на света не трябваше да се проваля.

Джаблонски продължаваше да го оглежда от глава до пети, докато се разхождаше ядосано в кръг около него. Крехкият младеж изтръпна, когато строгият му преподавател застана на колене до него, за да бъдат на една и съща височина. Позволи си само за миг да издържи на погледа на Джаблонски, но му беше напълно достатъчен, за да се убеди във факта, че наистина го беше вбесил.

- Погледни се, момче - продължи Джаблонски снизходително. - Виж се на какво приличаш. Тук очаквам да намеря ентусиазирани, отговорни и отдадени на сто процента танцьори, които са готови на всичко, за да стигнат до върха. А сега пред мен стои олицетворението на всичко противоположно. Стегни се преди да е станало твърде късно.

А вече не беше ли твърде късно?

Горчиви сълзи започваха да се оформят в очите на Джим, но той така и не си позволи да заплаче. Всички го смятаха за достатъчно мекушав. Не желаеше и думата "ревльо" да бъде вписана в списъка му със странности.

- Давам винаги всичко от себе си - промърмори той, но думите бяха заседнали в гърлото му.

Джаблонски поклати глава отрицателно - ясен знак за това колко грешеше.

- Не, не даваш нищо, хлапе. Дори не полагаш усилия да се превърнеш в добър танцьор. За да бъдеш такъв, трябва да си упорит. А ти не си. Мислиш си, че ако научиш няколко стъпки, автоматично ще станеш професионалист? - Той изцъка неодобрително с език, докато се изправяше от мястото си. - Не, за да бъдеш такъв ти трябва много повече.

Джим си позволи да си отдъхне за първи път от няколко минути, макар и все още да му се виеше свят от поредното прималяване. Джаблонски обаче далеч не беше свършил с поучителната си реч.

- Мислите си, че аз съм постигнал всичко просто ей така от нищото? - продължи той, но вече обект на думите му не беше само Джим, но и останалите танцьори. - Не, в момента съм на това ниво, защото преминах през много трудности, за да се превърна в най-добрия.

Всеки един от групата слушаше Джаблонски с благоговение.

- Лишенията са ключът към успеха.

Тези прости на пръв поглед пет думички отекнаха и се загнездиха надълбоко в съзнанието на Джим. Щеше да си ги повтаря като мандра дълго време.

- Ще се старая повече, господин Джаблонски. Обещавам Ви - изрече крехкото момче и напъна хилавите си мускули, за да стане от ледения под на залата.

- Нека да видим дали ще спазиш обещанието си.

Джим не беше способен да мисли трезво. Мозъкът му беше изхабен, не беше способен да мисли за нищо друго освен за това, че трябваше да продължава да се държи. Това беше единствената цел - да са този изправен и да танцува. Да танцува дори до припадък. Не желаеше да се унижава повече пред Джаблонски. Щеше да му докаже, че беше добър танцьор, който е посветил всичко от себе си на изкуството.

Дори и след като часовете за репетиции приключиха, Джим остана доброволно в залата. Навън вече се стъмваше, съучениците му отдавна се бяха прибрали по домовете си, за да си починат за утрешното представление. Няколко от тях го посъветваха да направи същото, но Джим сметна съветите им за подигравка. Сякаш по казваха, че колкото и да се опитва, никога няма да постигне съвършенството на танца. Умът му беше толкова объркан, че дори и най-обичам думи, изречени от някой човек, можеха да се превърнат в забележка. Джим си припомни как преди близките му се опитваха да му кажат разни неща, да му помогнат. Но той така и не ги отразяваше. Преследваше това, което си беше наумил и искаше да достигне върха.

Но всъщност вместо към върха, Джим беше тръгнал бавно надолу към падението. А оттам нямаше измъкване. Всичко вече щеше да е прекалено късно.

Музиката бумтеше в стените на притъмнялата зала. Джим виждаше единствено движенията си в огледалото пред него. Всичко трябваше да е перфектно. Тренираше с часове, не си даваше дори и минута почивка. Дори дотолкова, че беше спрял да приема и течности. От време на време срещаше очите си в огледалото и нещо вътре в душата му трепваше. Бавно, стремглаво, и най-вече доброволно, той се съсипваше. Погледът му беше толкова изтощен. Но нали мечтаеше за това?

На следващия ден в концертната зала, Джим продължаваше да се упражнява зад кулисите, докато чакаше реда си да излезе на сцената. Вече от няколко дни не беше слагал и хапка в устата си. Чувстваше се дори по-зле от обикновено. Опитваше се отново да игнорира себе си. Единствено искаше да се издигне в очите на Джаблонски, който продължаваше да го наблюдава зорко. Джим се стараеше да не се притеснявайте от погледа му, но той го напрягаше. Въпреки това не се спираше.

- Ей, момче - чу плътния глас на треньора си по едно време.

Джим дори не беше осъзнал кога Джаблонски беше дошъл до него само за части от секундата. Истината обаче беше, че му беше причерняло и за малко щеше да се свлече на пода. Ръцете му бяха подарени на един от столовете, а Джаблонски го придържаше за кръста.

- Какво ти е?

Танцьорът се огледа така сякаш за първи път виждаше това място. Погледът му се премрежваше, а сигналите от мозъка му идваха към частите на тялото му бавно. Въпреки това се насили да поклати глава и да изглежда нормално.

- Не се тревожете за мен - каза той пискливо. Дори не можеше да говори.

Джаблонски го огледа и най-накрая го пусна. Очите му все още бяха сурови, но зад тях може би се криеше нещо повече. Загриженост? Притеснение? Джим вече не беше сигурен.

- Трябва да хапнеш нещо.

Още в мига, в който чу тези думи, Джим се ужаси. Нямаше да яде. Не и сега, когато искаше да започне да се изкачва по стълбицата на успеха. Никой не можеше да го накара да пълни тялото си с храна. Беше готов да се лиши от това човешко право и удоволствие, защото мечтаеше да бъде перфектен. Скоро щеше да има перфектното тяло, перфектната визия, щеше да бъде перфектния танцьор.

- Вие ми казахте, че лишенията са ключът към успеха, господин Джаблонски - отвърна му Джим, като се опита да прозвучи горд от това, че беше запомнил думите на треньора си. - Знаете, че следвам съветите Ви.

Джаблонски нямаше предвид това. Не го беше с смисъл да съсипе здравето на Джим. Но обясненията нямаше да променят нищо. Затова просто си замълча.

Завесите се вдигнаха. Джим излезе с високо вдигната глава на сцената, загледан в огромната публика. Това беше неговото място. Независимо от всичко и всички, той получаваше сили единствено от сцената и танците. И ето, че отново магията го обземаше. Джим се чувстваше като в сън.

Но този път той така и не успя да се наслади до края на момента. Тялото му, което беше на предела, се строполи на земята безпомощно и повече не помръдна.

••••••
Това трябваше да бъде качено може би преди половин година, но едва сага намерих муза да го довърша. Надявам се разказът да ви хареса и да извлечете поуката, която съм се опитала да вкарам в него.

Кажете си мнението!❤