За ниското момиче от дванадесета стая беше цяло чудо, когато до ушите й достигна далечния звук на биещият за голямо междучасие звънец. Поне за малко щеше да спре да зяпа уморено циферблата на стенния часовник точно над дъската. Поне за малко щеше да се откъсне от всички онези, които я заобикаляха без дори да я познават, въпреки че беше с тях вече почти четири години. Никой нямаше да я критикува защо не е запомнила безмислените уроци по предметите.

Щеше да бъдеч далеч от всичко и всички.

Нямаше достатъчно търпение да изчака учителката по математика да я освободи. Не можеше да стои повече между тези четири тухлени стени, които сякаш се опитваха да я смачкат и унищожат. Без да се интересува от няколкото безупешни опита на госпожата й да й каже да изчака още няколко секунди, за да приключи урока си, тя стана от дървения си скърцащ стол и безцеремонно напусна стаята.Беше първата от класа си, която беше успяла да излезе навън. Никой не бързаше колкото нея.

Може би защо никой не се чувстваше така както тя самата.

Стъпките й отекваха из дългия коридор, докато устремено се движеше към изхода. От другата страна на сградата вече се тълпяха нейни съученици, слизащи от втория етаж, които също толкова нетърпеливо очакваха да излязат навън поне за около двадесет минути. Момичето за секунда си помисли, че имаха те имаха същата цел - да се освободят.

Но не беше така. Останалите просто бързаха да достигнат първи до училищната лавка, за да се доберат до пресните закуски. След това щяха да се срещнат със своите многобройни приятели, да се скупчат на групички от четирима - петима и да се забавляват, похапвайки си.

Единствено момичето с кестенявата коса на конска опашка минаваше покрай закусвалнята без да има желание да влиза вътре. Не беше гладна. Просто изтощена. От живота.

Типичното ноемврийско време не спираше да подказва на всички, че зимата идваше съвсем скоро. Облаците бяха осуетили всякакви опити на слънчевите лъчи да осветят земята, докато от тях се сипеше съвсем лек ситен дъждец. Момичето се радваше, че днес беше решило да си облече дебелото яке. Качулката беше на главата й още отпреди да излезе на чист въздух. Не само защо беше студено, а просто за по - голяма сигурност. Така тя се чувстваше защитена.

Докато вървеше целенасочено, едва не се сблъска с няколко високи момчета, които вече се връщаха от лавката със своите завоювани закуски. Те бяха заедно с нея от първи до четвърти клас. Сега обаче даже не я помнеха. Не я поздравяваха, нито пък тя - тях. Разминаваха се като пълни непознати.

Нормално е да не те познават. Ако твоето минало Аз се беше срещнало с теб сега, и то нямаше да те познае.-помисли си тя наум и лицето й се изкриви в лека гримаса, осъзнавайки колко права беше.

Около входа на училището вече се бяха скупчили до болка познатите групички, които се смееха на висок глас. Тя се опита да мине покрай тях, но всяко нейно действие я затрудняваше. Никой не я виждаше като минаваше. Не само заради ниския й ръст, но и защото тя беше тя.

Няколко нейни връстници от съседния й клас я извикаха по име. Не им обърна внимание. Правеха го, за да й се подиграват. Не искаха наистина тя да се присъединява към тях. Просто нямаха търпение да се заядат с поредната си жертва. Да я накарат да им се върже. Но не и този път. Момичето повече нямаше да позволи да я унижават по този начин.

Без да обръща глава към дразнителите си, тя продължи своя път напред, сигурна в достигането на крайната си цел. Там, където щеше да бъде сама.

Малко по-нагоре към улицата се намираше няколкоетажен блок. Рядко виждаше от него да излизат хора, но това беше още по-добре за нея. Никой нямаше да я притеснява и да й прави забележки.

Пред единственият вход се намираше любимото място на момичето. Старинната олющена пейка сякаш я очакваше с отворени обятия да я приеме и освободи от негативната енергия, събрана през поредния дълъг ден. На няколко места вече беше счупена, но никой не изглеждаше загрижен за състоянието й. Щяха да я оставят да се руши насред улицата. Никой нямаше да се погрижи за нея.

Или за теб.

Момичето седна в единия й край, въздишайки с облекчение. Дървото под нея беше студено и морко от дъжда, но всичко това някак я успокояваше. Тук се чувстваше в свои води и нямаше да се откаже от местенцето си, само защото не беше комфортно.

За съжаление обаче всички се отказаха от твоето присъствие.

Изолирайки се от мислите си, тя пъхна зачервената си от студа ръка в джоба на якето си и напипа малкото тефтерче и химикала си, които после бавно постави в скута си. Носеше ги с себе си постоянно. За всеки случай, ако имаше нуждата да се освободи.

Разлисти вече няколкото изписани страници и отвори на поредната чиста. След секунди щеше да бъде запълнена от разхвърляните й мисли, превърнати в думи. Това беше нейното спасение. Единственият начин да излее емоциите си без да се налага да говори. Още от началото на деня тя усещаше онова напрежение в ума си, което трябваше да бъде написано на хартия.

Изписа първата дума в началото на реда. До нея се появи още една. И още една. След това задраска абсолютно всичко, започвайки творението си наново. Повтори действията си няколко поредни пъти. Истината беше, че тя нямаше никаква идея как да започне, нито какво искаше да каже. Но не това беше важното. С всяка следваща появила се буква, тя усещаше как напрежението й си отиваше от тялото. Сякаш магически се изпаряваше, давайки място на спокойствието.

Най-после успя да свърже мислите си в нещо смислено. Не след дълго пред нея беше изписана цяла една строфа от стихотворение. Не звучеше кой знае колко добре, но й беше помогнала. Вече не чувстваше хаоса в главата си.

Времето беше минало прекалено бързо. Сякаш изобщо не беше имало междучасие. Звънецът за връщане в час прокънтя в съзнанието й. Малката почивка, в която можеше да разгърне потенциала си беше приключила. Сега трябваше отново да се превърне в един ходещ робот, какъвто всички очакваха да бъде.

Пред нея все още се виждаше училищната сграда и физкултурния салон зад нея. Отвън наистина приличаше на затвор. Високата ограда, решетките на прозорците, бледото боядисване. Това беше най-точното определение за гимназията.

И тогава осъзна нещо. Мразеше това място. Мразеше хората в него. Мразеше очакванията, които родителите й имаха, само защото тя беше в това училище. Мразеше себе си, задето беше задължена да стои тук.

Ненавиждаше как всички я караха да не бъде себе си. Не можеше да се изрази, защото винаги някой я спираше. Истинското й Аз си оставаше скрито зад маската на непукизма, който беше длъжна да носи пред хората, за да стоят далеч от нея и да не я наранят. Тя си беше изградила този имидж, защото това беше единственият начин да оцелее.

Само още година.-напомни си тихичко, обнадеждавайки се.

След малко повече от дванадесет месеца тя щеше да се махне от това адско място. Нямаше да я командват. Срещите й с хората, които не понасяше щяха да приключат. Вече щеше да има възможността да избере своя път.

Дотогава обаче й оставяше единствено малкото бягство по време да междучасията - тефтерчето и думите. Само чрез тях можеше да издържи на нападките на света.

Това беше нейното освобождение.

•••••
Кратък разказ без много действия, но пълен с истина. 80% от написаното е напълно вярно и реално.

Гласувайте и коментирайте!