В тихата всекидневна цареше пълен мрак. Декемврийският ден беше доста необичаен за това време от годината и навън слънцето грееше топло и приветливо, сякаш идваше пролетта, а не зимата. Въпреки това обаче в стаята на апартамента си оставаше тъмно. Щорите на прозорците бяха спуснати до долу, не позволявайки на слънчевите лъчи да достигнат помещението.

С леко изскърцване обаче вратата се открехна и в стаята пристъпи един от обитателите на апартамента, нарушавайки гробната тишина. Чехлите й стъпиха върху кафявия излъскан паркет и момичето веднага се насочи към прозорците. Тя не обичаше тъмнината. Каквото и да й се беше случило, колкото и да беше страдала и да чувстваше душата си като черна дупка, на нея никога не й харесваше да се намира на тъмно. Мракът й напомняше единствено за това колко много я болеше... От всичко.

С пронизителен шум щорите бяха вдигнати възможно най-високо и изведнъж стаята беше обляна от прекрасните слънчеви лъчи. Беше късен следобед, което значеше, че слънцето се намираше точно срещу апартамента. Тийнейджърката предпочиташе най-много тази част от денонощието - когато можеше да бъде докосната от хубавото време.

Престоят й пред прозореца, наслаждавайки се, обаче беше твърде кратък, защото тя си напомни, че имаше работа за вършене. Баща й й беше заръчал преди да излезе да украси коледната елха, а тя покорно беше приела да го направи, макар и да нямаше особено желание за това.

В последните години украсяването на елхата се беше превърнало просто в едно от поредните рутинни домашни задължения. Вече не й доставяше удоволствие както преди.Коледният й дух се беше изпарил много отдавна и сега на негово място се беше настанила досадата.

Младата девойка се завлачи към другия край на всекидневната, където я чакаше елхата. Истинското коледно дърво от много време вече не се внасяше в дома й. То беше заменено от малко изкуствено подобие на елха, което можеше да се сгъне и прибере за следващата година. Изкуствеността на Коледата беше обзела празника на момичето... Дори дотолкова, че даже и тя самата се чувстваше изкуствена по това време от годината.

Когато коленете й се опряха в пода, за да бъде на височината на изкуствената елха, тя изпъшка тежко. Не, не беше от усилието. Просто от това, че трябваше да прави това всяка година - да украсява без дори да има капка настроение в кръвта си. Кашонът с коледни играчки до нея на земята очакваше да бъде отворен, но тя сякаш нямаше достатъчно сили да го направи отново.

Давай, направи го, ще успееш.

Наложи се да си напомни тези думи няколко пъти, макар и да не се изискваше нещо специално, за да извърши това действие. Протегна ръцете си към кашона и го разтвори с въздишка. Вътре бяха подредени всичките коледни играчки, който имаше в наличност. Няколко топки блестяха под светлината на слънцето, докато гирляндите стояха все така заплетени. Някои от тях бяха дадени от баба й, а други бях -  изработени от самата нея още като малко дете в училище. По-голямата част от хартиените играчки и фенери вече бяха смачкани, но тя никога нямаше смелостта да ги изхвърли. Не можеше и не искаше, въпреки че й беше трудно и да ги задържи.

Пръстите й обходиха всеки един предмет, който се намираше в кашона. Сякаш се опитваше да си спомни каква беше историята на тези играчки. Как като малка не спираше да си играе с тях, докато украсяваше. Те й носеха толкова много спомени, но същевремнно и носталгия... Защото знаеше, че вече нищо нямаше да е същото.

В дланта си взе най-голямата червена топка и я поднесе бавно към елхата. Намери й място в по-горната част, където я остави да виси. Направи същото и със следващата играчка, но този път я сложи малко по-надолу. С всяка следваща елхата ставаше все по-пъстра и красива, но въпреки това душата на момичето все още не се пълнеше с радост и вълнение. Дори вече се страхуваше дали изобщо беше възможно някога да се зарадва отново на Коледата.

Коледните празници бяха времето, в което семействата се събираха заедно и празнуваха най-прекрасното време от годината. Хората се веселяха и смееха, радвайки се на компанията си. Духът на Коледа витаеше около тях, но това не важеше за тийнейджърката и нейните близки.

Как беше възможно да прекара една нормална Коледа, като семейството й беше разбито на парчета?

Детските й спомени включваха как баща й винаги гонеше майка й от трапезата, изпъждайки я в съседната стая след поредния глупав скандал, създаден от него нарочно. По-късно тя започна да прави така, че по празниците да е на работа, а не вкъщи. Преди няколко години окончателно реши да се разведе и да напусне дома им. Момичето беше останало само с баща си, но това не я правеше радостна. Никога нямаше да разбере какво е чувството да си с цялото си семейство за Коледа.

Още една играчка се настани на елхата.

Като малка, преди всичко това с родителите й да се случи, в деня след Бъдни вечер винаги ходеха на гости при баба й и дядо й за обяд. Ароматните гозби на баба й се носеха из помещението и тя нямаше търпение да ги опита. Любимото й занимание пък беше да се навира под масата, закачайки дядо си, когото тя обичаше с цялото си сърце, но загуби прекалено рано.

Сега тези събирания продължаваха, но вече с по-малко посетители. Майка й не беше канена по желание на баща й, а столът на масата, предназначен за дядо й, вече беше празен. Настроението не беше същото. Всичко това промени момичето.

Последният гирлянд беше окачен.

Спомените препускаха през ума на тийнейджърката, докато оглеждаше вече готовата елха. Чудеше се как един толкова хубав празник се беше превърнал в най-омразната част от годината за нея. Искаше се й се да има нормално семейство, да види отново дядо си... Но нямаше как. Не можеше да се върне назад във времето.

Тялото й се отпусна назад, сядайки изцяло на пода. Главата й се опря във фотьойла на баща й, докато погледът й се зарея в елхата, която трябваше да бъде символът на празника в дома й. Навсякъде около нея беше тихо, единственият звук в помещението идваше от собственото й разтуптяно сърце.

Но въпреки всички лоши преживявания, нещо вътре в нея я беше стоплило изведнъж. Даже толкова много, че не беше ясно как да си го обясни. Топлотата и успокоението се разляха по жилите й, допринасяйки за мира в съзнанието й. Неволно устните й се извиха в лека усмивка, а очите й се напълниха с няколко непокорни сълзи, спускайки се по бузите й.

Това обаче не бяха сълзи от тъга. В тях имаше нещо ново, различно.

В нея се беше настанила Коледната надежда. Надежда, че един ден всичко щеше да бъде много по-различно. Някога тя отново щеше да бъде способна да обича Коледата. Вече нямаше да свързва празника с миналото си, а щеше да гледа напред в очакване на нови, прекрасни спомени, изпълнени с усмивки.

Тя щеше да създаде тази Коледа сама. Можеше да го направи. Трябваше единствено да запази надеждата в себе си.

•••
Отново твърде личен и болезнен разказ, но с обнадеждаващ край. Благодаря на @missxgrande за това, че ме изслуша и вдъхнови за това произведение! Обичам те, соулмейт!^^ <3