Капчиците кръв по ръцете на Касандра не спираха да привличат вниманието й. Няколкото червени следи сякаш се забиваха като остриета в очите й и тя не можеше да откъсне поглед от тях. Сякаш беше хипнотизирана. Кръвта отдавна беше засъхнала по възглавничките на пръстите й, подсказвайки й, че каквото и да се беше случило, то не беше от преди няколко минути.

Но най-лошото беше, че кръвта отново не беше нейна.

Бледото осветление в малката правоъгълна баня правеше кожата на Каси да изглежда по-жълта отколкото беше наистина, въпреки че множеството хапчета, които поглъщаше ежедневно я караха да прилича на ходещ призрак. За няколко секунди тя срещна отражението си в огледалото на стената над мивката. Беше си същата. Рошавата й коса беше вързана на хлабав кок, който вече почти се разпадаше, докато хлътналите й очи гледаха право напред, изучавайки самите себе си. Пижамата стоеше върху тялото й по-раздърпана отпреди, което може би донякъде се дължеше на факта, че тази сутрин Касандра се беше събудила точно в банята на земята, подпряла умореното си тяло на заключената врата без да има идея какво се беше случило снощи.

Взирането в собственото й отражение беше достатъчно за днес. Тя никога не беше обичала да се оглежда. Още от малка това не й доставяше удоволствие, а даже напротив - отвращаше я. Отвращаше се от себе си.

С бързи движения обърканата Касандра посегна към сапунерката и ловко хвана в окървавените си ръце белият сапун с лек аромат на ягоди. Опита се да го разтърка колкото се можеше по-добре, за да пусне възможно най-много пяна. Нуждаеше се да заличи кръвта от себе си. Въпреки това й беше ясно, че така нямаше да се справи с проблемите си. Единствено сега можеше да се остави на сапуна и течащата вода да отмият доказателствата за случилото се... Каквото и да беше то.

Докато упорито миеше ръцете си, Касандра напъна мозъка си в опит да си припомни някакво събитие от предишната вечер. В ума й изникнаха далечни спомени от вечерята, която се беше помъчила да изяде в едно от кварталните заведения. Около нея имаше различни хора, но се опитваше да не мисли за тях, докато похапваше от пилешката супа. Но това бяха единствените й спомени преди да се събуди на пода на банята си преди малко.

Изведнъж привидното й спокойстие от освежаващата студена течност, обливаща кожата й, беше прекъснато от лекото отключване на вратата на стаята й.

Нямаше желание или сили, за да каже каквото и да било. Единственото, което направи, бе да подсуши вече чистите си ръце и да отключи вратата на банята си. За последен път провери дали нямаше останали следи от кръвта по себе си. Вече беше чиста, което й даде малък кураж да премине от банята в безцветната стая, която вече се беше превърнала в нейн дом.

Седна уморено на леглото си, вдигайки погледа си към госпожа Колман, която умело носеше в ръцете си някакъв поднос.

Хазяйката й, която живееше точно в стаята до нейната имаше навика да нахлува в личното пространство на Касандра по всяко време, без притеснения... А това изобщо не се нравеше на момичето.

- Добро утро, Касандра! - произнесе тя весело, докато затваряше вратата с един крак. На лицето й, както винаги, грееше искряща усмивка, разпръскваща позитивизъм във всички посоки. Единствено Касандра обаче не можеше да поеме част от него. Сякаш беше имунизирана срещу добротата. - Как си тази сутрин?

- Добре - отвърна й тя отсечено като робот.

Това беше отговорът на този въпрос абсолютно винаги, независимо какво се случваше. По някакъв начин се надяваше, че може би ако го повтаряше ежедневно, нещо в живота й щеше да се промени.

Госпожа Колман също знаеше, че щеше да й бъде отговорено по този начин. Тя беше изучила Касандра като отворена книга. Беше сигурна какво щеше да каже във всеки един момент, какво щеше да направи в следващия. Беше прекарала достатъчно много време с момичето, откакто то беше наело тази стая от апартамента й, която отдавна си търсеше наемател. Откакто Касандра се беше появила на вратата й, търсейки подслон, госпожа Колман беше на седмото небе. Именно заради това обичаше да прекарва времето си около нея. Касандра оценяваше това, но не можеше да каже, че присъствието на хазяйката в живота й й доставяше удоволствие.

Възрастната жена с прошарени коси постави подноса с яйца на очи и чаша ледено студена вода на леглото, точно пред Каси, чийто корем се преобърна, щом изгледа какво имаше върху него.

Не искаше да яде. Не искаше да пие. Не искаше да прави каквото и да било.

- Правих закуска за себе си, но ми бяха останали няколко яйца и реших да ги споделя с теб - небрежно сподели госпожа Колман, като приседна на леглото, което всъщност не беше отправяни вече от няколко дни. Завивката беше изритана в единия край, докато двете възглавници се намираха една върху друга. - Дано да ти харесат, направих ги с много любов.

Макар и с видимо нежелание, Касандра се пресегна и пъхна в устата си малка хапка от яйцата. Бяха малко изстинали, но това не й пречеше. Нямаше голям апетит, но й беше ясно, че трябваше да се храни. Хората казваха, че човек е здрав, само когато имаше желание да се храни. Касандра обаче нямаше такова. Защото тя не беше здрава. Състоянието й никога не се подобряваше. Напротив - ставаше все по-лошо с всеки изминал ден и тя го знаеше.

Касандра прекара дояждането на закуската си заедно с настойчивия, мил поглед на хазяйката. Не й беше приятно да я наблюдават, докато ядеше, но не можеше да се оплаче от това. Трябваше да свикне.

- Благодаря - промърмори Касандра на старата дама, след като й подаде вече празния поднос.

- Къде беше снощи? - Въпросът на госпожа Колман свари Касандра неподготвена. Неслучайно мигновено реши да отпие от чашата с вода. Не знаеше как да отговори. Не можеше. Тя самата се чудеше какво ги беше вършила отново. - Не че е моя работа, но просто се прибра доста късно. Чуваха се и странни звуци, дишаше тежко.

Касандра заби поглед в изгризаните си нокти, които отдавна беше спряла да поддържа. Колкото и надълбоко да бяха отрязани, набитото око на Каси успя да забележи, че имаше останала кръв под тях. Наистина, какво беше сторила снощи отново?

В крайна сметка тя знаеше отговора дълбоко в себе си. Не й се случваше за първи път. Беше го направила отново. Последствията винаги бяха едни и същи. Макар и Касандра да не си спомняше ясно, тя знаеше, че беше извършила нещо ужасно. Кръвта на невинни минувачи никога нямаше да бъде заличена от ръцете й.

- Не знам - задави се в думите си Касандра, след като най-после събра смелост да отвърне на любопитството на госпожа Колман. Това беше най-добрия отговор, който можеше да даде. Защото беше истина. Тя не знаеше, защото не беше тя. - Не знам.

Госпожа Колман поклати разбиращо глава, като докосна за подкрепа леко рамото на Касандра, която вътрешни се разпадане на парчета. Беше й тъжно за това момиче. Възрастната жена предполагаше, че Каси може би страдаше по някое момче, или просто не беше все още в настроение за разговор. А и все пак нямаше как да очаква от нея да отвори душата си напълно. Всъщност госпожа Колман почти не знаеше нищо за Касандра. Тя почти не говореше. Но въпреки това уважаваше решението й да мълчи.

- Добре, няма проблем, не е нужно да ми казваш. Но знай, че винаги съм насреща, ако искаш да споделиш.

Касандра й се усмихна половинчаво, беше й благодарна, че не я притискаше. В момента обаче беше по-добре да не споделя. Госпожа Колман не знаеше на какво беше способна Каси, не знаеше нищо за нея. И така трябваше и да си остане. Това беше за нейно добро. Касандра не желаеше да я наранява.

Когато вратата се затвори, скривайки добродушната усмивка на сестрата, Касандра се почувства така сякаш отново дишаше. Присъствието на други хора около нея я притесняваше още от дете. Точно заради това сега се почувства облекчена, щом остана сама.

Разстоянието от края на леглото до нощното шкафче не беше голямо и тя без проблеми се пресегна, взимайки в ръце пластмасовата кутийка с бели като облаците хапчета от чекмеджето.

Касандра въздъхна отекчено и отново си спомни защо всъщност приемаше тези хапчета.

Дисоциативно разстройство на личността.

Събуждаше се на различни места без да помни какво се беше случило. Беше обвинявана в кражба на бижута и в нападение на случайни минувачи. Веднъж даже се беше опитала да прегази деца на пешеходна пътека. Най-лошото беше, че Касандра никога не си спомняше за това. Беше редовно разпитвана от полицията, но тя не можеше да даде точни показания. А и те не можеха да я обвинят, защото се водеше като психично-болна.

Не можеше да си обясни какво беше чувството да не си адекватен в дадена ситуация. Все едно съзнанието ти заспива и на негово място идва една съвсем друга личност, която няма никакви граници. Когато беше в състояние на нормално мислене, Касандра се страхуваше от себе си. От онази част, която я контролираше и застрашаваше живота на заобикалящите я. Мразеше я. Мразеше себе си.

Беше запомнила думите на последния си психиатър, който с триста зора я беше накарал да приема хаочетата.

Две хапчета сутрин след закуска, които трябва да потискат частта от мозъка ти, която се проявява на определни моменти без твое позволение, беше й казал той.

Тогава не вярваше, че малките овални таблетки можеха да й помогнат. Сега също не вярваше. Те нямаха никакво въздействие над мозъка й. Всичко си беше абсолютно същото, но в лошия смисъл на думата. Касандра не се променяше.

От кутийката излязоха до болка познатите хапчета и бързо стрелна ръката към устата си, изспивайки ги в гърлото си от шепата. Горчивият им вкус не й се нравеше, но предпочиташе да ги пие без вода. Така се надяваше, че можеха да заседнат някъде из гълтача й и да я накарат да се задуши. Това щеше да бъде единственото й възможно спасение.

За нейно съжаление обаче те гладко преминаха през вътрешните й ограни и не предизвикаха дискомфорт на тялото й.

Касандра не го искаше. Не желаеше да представлява онова чудовище, което живееше вътре в нея. Но в крайна сметка никой не я питаше коя част от нея вършеше грубите престъпления.

- Престъпление като това, което си извършила снощи?

- Не бях аз.

- О, така ли?

- Не съм направила нищо, невинна съм!

Касандра мразеше да води такива разговори със раздвоеното си съзнание. Но често то я предизвикваше и я караше да обърква истината с илюзията.

- Знаеш, че ти харесва...

- Не! Престани!

Гласът й се разнесе из малката й стая, карайки я да осъзнае, че отново си говореше сама. Не биваше да го прави. Нищо от тези гласове в главата й не бяха истински. Просто плод на развинтеното й въображение. Това трябваше да престане веднага. Нуждаеше се да се разсее от мислите си. Ако останеше твърде дълго единствено в собствената си компания, можеше да стане лошо.

- Махни се от мен! Не те искам!

Касандра отчаяно беше запушила ушите си с ръце, сякаш се надяваше, че това нейно действие щеше да приглуши злобния глас. Той обаче беше дълбоко вътре в нея. Мозъкът й се бореше. Борба за надмощие, която Каси никога не печелеше. В началото се опитваше да се съпротивлява, но отново се оказа прекалено слаба. Затова просто се остави по течението. Остави собствената си съдба и тази на другите в ръцете на онази извратена част от себе си.

И ето, че Касандра изчезна. На нейно място се появи нещо друго, нещо тъмно, което изкриви изражението й в самодоволна усмивка. Но тази усмивка беше лишена от всякаква добронамереност. Тя беше студена, заплашителна. Движенията на Касандра вече не бяха тромави, нито пък несигурни. Напротив, сега тя чувстваше тялото си изпълнено с енергия.

С уверени стъпки, Касандра, заедно с частта от съзнанието й, което я беше обладало, напуснаха стаята, насочвайки се към малката кухня, от която все още се носеше уханието на закуската. Госпожа Колман беше хваната да мие чиниите и видимо се изненада да види Касандра. Тя почти не стъпваше в кухнята, предпочиташе да яде навън.

- О, Каси - леко подскочи жената, като веднага тих смях се откъсна от гърлото й. Смееше се на себе си, не биваше да се плаши от момичето, с което делеше апартамента си. - Стресна ме, не се появявай така изневиделица.

- Много съжалявам, не мислех, че ще Ви изплаша.

Определено трябва да се плашите от мен, наум се ухили Касандра.

Очите й бързо сканираха помещението. То беше само няколко квадрата и бедно обзаведено. На малката кръгла масичка в центъра на кухнята обаче Касандра засече това, от което се нуждаеше.

Нож.

Бавно, но уверено, Касандра пристъпи към масата, като същевременно се опитваше да разсее с празни приказки госпожа Колман, която все още беше заета с миенето на чиниите. Подсъзнанието на Касандра можеше да бъде доста манипулативно. С ловки движения, пръстите на Каси се увиха около дръжката на кухненския нож, докато същевременно тя продължаваше да говори за това колко студено беше започнало да става времето навън.

- Да, предстои ни студена зима - съгласи се възрастната дама. - Ще се оправим все някак си обаче.

Касандра стисна здраво ножа, когато вече предчувстваме насладата от това, което щеше да направи. Дори дотолкова, че дори облиза устните си. Трезвото й съзнание се появяваше за части от секундата. Но само толкова. Не можеше да се пребори с дявола, който управляваше тялото й.

- Съжалявам - измърмори под носа си изведнъж и дори не даде възможност на госпожа Колман защо й казваше това.

Острието се заби с пълна сила в плътта на шокираната хазяйка, която ахна от шок. Касандра се засмя лукаво и извади ножа, но само за да може да го забие на ново място. Кръвта обагри дрехите на госпожа Колман, както целия под и ръцете на Касандра. Тя се наслаждаваше на това. Червената топла течност се разпръскваше навсякъде, докато момичето продължаваше да раздира тялото на невинната госпожа Колман. И това беше просто една така - за удоволствие. Болното съзнание на Касандра се хранеше със страданието. То контролираше тялото й, като му заповядваше да не спира да обезобразява бедната възрастна жена, която се грижеше толкова добре за нея.

Касандра не спря, докато изведнъж не се почувства все едно се събуждаше от дълбок сън. Пред очите й се разкри гледката на отдавна омъртвената и окървавена госпожа Колман, чието тяло лежеше в море от аленочервена кръв.

Не отново.

Тя се връщаше в реалността. И отново осъзнаваше, че беше извършила най-страшното. Чуваше единствено как крещи. Не можеше да повярва, че пак беше убила човек. Нямаше сили да живее по този начин. Онова в главата й беше същински дявол. Но тя и без това живее в Ада отдавна.

Единственият начин да се отърве от онова свое Аз, беше като се отърве от самата себе си.

Предпочиташе това пред опцията да се оставя отново в ръцете на онази част от себе си, която я контролираше като кукла на конци. Нямаше друг избор. Трябваше да го направи.

Няколко секунди след тези мисли, ножът, който досега беше използван, за да се правят смъртоносни рани в тялото на госпожа Колман, беше дълбоко забит в сърцето на Касандра.

Но тя най-после беше свободна. Свободна от себе си.

••••••
Този разказ трябваше да бъде завършен още преди година, но важното е, че най-накрая успях. Това е нещо доста тъмно и не знам дали ще се понрави на всички от вас, но на мен ми беше много приятно да го пиша.

Дано да ви хареса!❤❤