Думите са силно оръжие. Те могат да спасят човешки живот, но също толкова лесно могат и да го отнемат.

Вратата на апартамента проскърца шумно при отварянето и глухи стъпки отекнаха в празното помещение. Това беше единственият звук. Преди тук непрестанно се чуваше смях и весели гласове, но днес всичко беше замряло. Сякаш дори и самата стая тъжеше за случилото се. За загубата.

С леко клатушкане вътре влезе Даниел. Бялата му риза беше наполовина разпасана, а вратовръзката му отдавна висеше сводобно на врата му и почти достигаше до панталоните му.
Той хвърли черното си сако на пода и се настани на стола на масата. Не можеше да стои на краката си. Алкохолът за пореден път беше взел превес в него. Но въпреки това, той отново посегна към вече полу-празното шише с уиски и си наля в стъклена чаша. Отпи жадно и след това потърка уморено лице. Не биваше да пие повече, защото можеше скоро да се отрови от прекалено многото алкохол, но това беше единственото средство, с което успяваше да притъпи поне за малко мъчителната болка в сърцето му.

Трябваше да легне.

Стана и се насочи с бавни крачки към дивана в другата част на стаята. В ръката си обаче все още държеше чашата с уиски. Наложи се да се подпира на всичко около себе си, за да не се строполи на пода, който беше покрит с пухкав червен килим. Това беше нейният любим цвят. С големи усилия той достигна до сивата мебел и просто падна свободно върху нея.

Главата го болеше. Много. Искаше само да затвори очи и да заспи вечно. Точно така както беше направила и неговото момиче. Тъкмо беше напът да се унесе в дълбок сън, когато усети нещо под себе си. Нещо, което беше сигурен, че той не беше оставял. Леко се подвигна, оставяйки чашата настрана и измъкна изпод тялото си един бял плик. Зрението му беше замъглено от действието на всички питиета, които беше погълнял този ден, затова му отне малко време, за да разчете думите, които бяха написано в един от ъглите на плика. За Даниел.

Нещо в този почерк му се стори много познато, много близко до сърцето. С разтреперени ръце той разскъса плика и отвътре извади един лист, който беше скънат прилежно на няколко пъти. Една част от него се страхуваше да види какво пишеше,но другата изгаряше от желание да разбере.

Щом разтвори напълно листа се убеди, че наистина познаваше този почерк. Всички тези дребни малки разкривени букви, написани с червен химикал. Очите му се разшириха от уплаха. Защото това не можеше да е истина.

Преглътна на сухо и започна да чете. В началото изпитваше трудност зарадиа лкохола, но всичко, което беше видял, го накара бързо да изтрезнее.

Здравей, Даниел.
Любовта е странно нещо. Да обичаш някого може да е сложно, особено ако този човек спре да ти отвръща със същото. Ако вече не ти вярва. Ако просто не пожелае да те изслуша. Всичко това боли. Докарва те до лудост. Много пъти се опитах да говоря с теб. Ти никога нямаше желание да ме чуеш... Но се надявам, че поне този път ще поискаш да прочетеш докрая всичко, което имам да ти казвам.

Дишането на Даниел се беше учестило многократно. Това не беше истинско. Не можеше това писмо да е от мъртвата му приятелка. Тя не беше жива. Нямаше как. Та той току-що се беше върнал от погребението й!

-Не!-излезе от гърлото му, но беше толкова тихо, че едва сам се чу. Надяваше се, че си въобразява. Че това е просто халюцинация от всичките поети спиртни напитки.

Но все пак продължи да чете.

В момента сигурно си уплашен. Чудиш се дали все още съм сред живите. Дали те наблюдавам тайно отнякъде, докато четеш. Отговорът ми е "Не". Днес е било моето погребение, предполагам. Така че няма как да съм наоколо, спокойно... Но сега не искам да се отклонявам от главната тема на това писмо. Нека започнем отначало. От онзи съдбовен миг, който ме накара за първи път в живота ми да се почувствам значима. Онази нощ под звездите. Спомняш ли си, Даниел?

Естествено, че си спомняше. Никога нямаше да забрави това преживяване. Винаги щеше да бъде в съзнанието му.

Весел вик огласи нощния пейзаж на брега на плажа. Вълните на океана се разбиваха в пясъка, но за първи път от доста време насам имаше нещо, което се чуваше по-силно от това. Смях. Смях на двама безгрижни тийнейнджъри, които се гонеха. Краката им потъваха с всяка стъпка в полу-мокрия пясък, но това не им пречеше да бягат, колкото се може по-силно.

-Няма да ми избягаш!-изкрещя Даниел зад Роузи, надвиквайки шумните вълни.-Ще те хвана!

Момичето обърна леко глава, все още бягайки напред.

-Мечтай си!-отвърна му тя с още по-весел тон.-Имам златен медал на регионалното състезание по лека атлетика! Никой не може да ме настигне!

Гоненицата им не продължи още дълго, защото си личеше, че и двамата искат да са близо един до друг и цялото това бягане беше просто извинение. Скоро Роузи спря по средата на плажа и остави Даниел да в настигне и да я вдигне във въздуха, завъртайки я няколко пъти. Силни смехове се чуваха и от гърлата и на двамата. Изглеждаха по-щастливи отвсякога.

След като той я свали отново на земята и спря да им се вие свят от въртенето, Даниел премахна бледата си синя памучна риза от гърба си и я захвърли на пясъка. Преди Роузи да успее да каже каквото и да било, той се затича към вълните на океана и скоро нагази в тях и черните му къси панталони подгизнаха.

Роузи го гледаше засмяно от сушата.

-Какво правиш?-провикна се тя към него, докато той я гледаше с очакване.-Излизай, защото няма да те спасявам, ако тръгнеш да се давиш!

Даниел й направи подканващ жест да отиде ори него във водата. Тя обаче поклати отрицателно глава.

-Мисля, че трябва да се връщаме на партито! Или най-добре да се прибирам у дома, нашите сигурно вече се чудят къде съм!

-Ще се прибереш веднага, но първо влезеш с мен вътре!-отвърна той.-Хайде де, не бъди страхливка, Роузи! Малко вода няма да те разтопи!

-Ти си отвратителен!-опита се да се направи на ядосана тя, но не й се получаваше.

След още няколко секунди на размишления, тя завътря досадно очи с усмивка и се засили към вълните. Малкото алкохол от цялата вечер караше и двамата да правят не много разумни неща, но Роузи се чувстваше повече от щастлива.

Тя смело влезе в океана и в началото усети колко всъщност беше студена водата, но бързо забрави тази мисъл, защото адреналинът в нея надделя. Тя се гмурна и с няколко тласъка под вода достигна до мястото, където я чакаше Даниел. След като излезе на повърхността, усещаше как беше подгизнала до мозъка на костите си и как всяка студена капка се просмукваше в тялото й, но продължаваше да се усмихва до уши.

-Не беше толкова страшно, нали?-попита я Даниел, докато я наблюдаваше със съсредоточен поглед.

Роузи щеше да отговори, искаше да каже нещо саркастично, но преди да успее да си отвори устата, усети как неговите устни докосваха нейните. По цялото й същество премина елекричество. В началото целувката им беше несигурна и мила, но после и двамата добиха увереност в действията си и превърнаха това сладко докосване в страстно желание. Устните им се разбиваха едни и други, сякаш това беше усещането, за което бяха мечтали през целия си живот. И наистина беше така. Най-накрая двамата можеха да покажат какво наистина чувстваха.

Това беше началото на тяхната приказка.

Всеки път Даниел си спомняше тази вечер. Инстинктивно докосна областта на устата си, въпреки че знаеше, че никога повече нямаше да усети сладостта на нейните устни на това място. Почувства как малка сълза се оформя в ъгълчето на окото му, но той побърза да я изтрие, защото трябваше да продължи напред с писмото.

Това беше хубав момент. Ти ме накара да повярвам, че може да ми се случи нещо хубаво, че с теб щях да се чувствам щастлива. И успя. Наистина се чувствах невероятно.

Даниел мигновено си спомни колко добре беше потръгнала връзката им. Как прекарваха всеки ден заедно. Как пътуваха до непознати места, за да се измъкват поне за малко от всичките си проблеми. Как стояха до късно презнощта, за да си пишат. Всичко това беше основата на една истинска любов.

Мислех си, че всичко ще продължи вечно. Чувствах, че нищо не можеше са ни раздели. И вярвах на това до последния си миг. Но, уви, нещата не се развиха така както и двамата очаквахме. Защото ти не пожела да ме изслушаш. Не пожела да чуеш моята версия на всичко случило се. Сигурна съм, че се досещаш за какво ти говоря.

Тя беше права. Той се сещаше.

Беше късна вечер. Роузи стоеше нетърпеливо на тротоара и се оглеждаше във всяка една посока. Покрай нея минаваха множество коли, но тя очакваше само една. Искаше й се Даниел да дойде по-бързо, за да отпътуват отново нанякъде насаме. Мечтаеше за това постоянно.

-Роузи!-чу някой да вика името й, но това не беше гласа, който очакваше. Обърна се и видя, че към нея се беше запътил Маркъс.

Маркъс беше най-добрия приятел на Даниел. Никога не си бяха говорели много, но все пак се познаваха, защото често се засичаха. Когато той я доближи, тя забеляза колко разширени бяха зениците му. Или беше много пиян, или беше смъркал нещо вредно. Тя знаеше, че двамата с Даниел обичаха да се "забавляват" по този начин, но сякаш в последните месеци беше забелязала, че той беше намалил употребата на подобни неща.

-Роузи... К-какво правиш тук?-попита заваляно Маркъс и тя се убеди, че той наистина беше под действието на много вещества.

-Чакам Даниел.-отвърна му тя и отново погледът й се зарея из преминаващите коли.

Тя щеше да продължи да гледа, но с периферното се зрение видя как Маркъс залитна към нея и се наложи да го хване, за да не падне на земята. Тежестта му едва не събори и нея, но тя с усилие успя да се задържи на краката си. Сега тя беше единствената, която поддържаше равновесието и на двамата.

-Маркъс, чуваш ли ме?-попита го тя и леко го побутна по бузата. Едва си държеше очите отворени.-Трябва да те заведа до болницата!

Устните му се размърдаха и той се опита да каже нещо.

-Без болница. Не.

Роузи се огледа за колата на Даниел. Можеше двамата да закарат Маркъс на сигурно място. Но него още го нямаше. Тя трябваше да направи нещо. Не знаеше къде живееше Маркъс, затова не й оставаше нищо друго, освен да го закара в своя дом и да му помогне.

-Добре, тогава ела у нас. Ще ти помогна.

Без да чака отговор, тя буквално го повлече към апартамента си, който беше на няколко пресечки от мястото, където се бяха срещнали. Беше преметнала ръката на Маркъс зад врата си, за да може да го крепи по време на вървенето. Скоро достигнаха блока на Роузи, но въпреки че тя живееше на първия етаж, се наложи да използва асансьора, защото едва издържаше Маркъс.

Апартаментът й беше малък и не много уютен. Попринцип живееше с родителите си, но те винаги пътуваха нанякъде, затова Роузи нямаше притеснения да доведе Маркъс тук. След като влязоха, тя го остави внимателно на дивана в всекидневната и чу как той силно въздъхва. Роузи се устреми към кухнята и напълни една чаша с вода и извади от шкафа едно хапче. Веднага ги занесе на Маркъс, но той беше толкова зле, че се наложи тя да му помогне да поеме хапчето.

-Какво, по дяволите, си пил?-попита го тя, сядайки близо до него.

Той отвори очи и опита да фокусира погледа си.

-Малко уиски с малко водка...с малко екстази.

-Имаш късмет, че ти помагам. Можеше да си в много по - лоша ситуация.

Маркъс отпи с мъка още малко от водата и подаде вече празната чаша на Роузи, която я остави на масата. През цялото време усещаше, че той я гледаше.

-Благодаря ти.-каза той изведнъж и очите му се взряха в нейните.

Все още беше под действието на всичко, което беше приел, защото изведнъж той се наведе и се устреми към устните на Роузи. Беше напът да се отдръпне, когато чу някой да бута полу-отворената врата на апартамента. Това не бяха родителите й. Беше по - лошо.

-Роузи, щяхме да се чакаме пред...-започна Даниел, но се спря в мига, в който стана свидетел на сцената на дивана.-Роузи, какво...

Тя мигновено стана от мястото си, избутвайки Маркъс от себе си и се запъти към съкрушения Даниел. Той обаче веднага отстъпи крачка назад.

-Дани, това не е каквото си мислиш, кълна се.-каза тя и вече усещаше намиращите сълзи в очите си.-Нека ти...

-Не!-прекъсна я той безцеремонно и махна с ръка.-Това ми е достатъчно! Не искам нищо повече от теб, Роузи! Знаех си, че не трябва да ти вярвам!

Тя се опита да го догони, но той сякаш се беше изпарил за секунди. Беше останала сама. Но най - страшното беше, че беше разбила доверието помежду им.

Даниел си припомни за пореден път това, което беше видял онази нощ. Но той не знаеше цялата истина. Беше видял само как най-добрия му приятел се докосваше до момичето на мечтите му.

Истината е, че никога не е имало нещо между мен и Маркъс. Ние едва се познавахме. Онази вечер исках да му помогна, за да не извърши някоя глупост или за да не пострада. Никога не съм го целувала. Той се доближи до мен, но аз го отблъснах.

Милиони пъти след това Роузи наистина се опитваше да му обясни, но той винаги отказваше. Не желаеше да я вижда, нито пък да говори с нея за каквото и да било.

И може би това беше грешката му.

Прекарах седмици в мъка. По теб. По всичко станало. Исках да ми вярваш. До последно си повтарях, че ти ще ме разбереш и ще ми простиш. И тсях тази надежда в себе си, докато ти съвсем не ми доказа, че просто не ме искаш повече.

Даниел затвори очи и отново позволи на спомените да го застигнат. Не можеше да повярва, че това се беше случило само преди няколко дни. Оттогава толкова неща се бяха променили.

Роузи знаеше много добре откъде минаваше Даниел след училище. Докато бяха заедно, тя беше негов спътник навсякъде. Точно затова тя реши да го изчака зад ъгъла на сградата. Не се наложи да чака дълго време, защото скоро видя как той се насочваше към улицата с намерението да я пресече.

Веднага се затича зад него.

-Даниел!-провикна се и той замръзна на място.-Почакай! Трбява да поговорим, моля те! Нека нещата между нас не свършват така.

По лицето му бях изписани няколко емоции-досада, раздразнение и гняв. Устните му бяха стиснати в права линия. Личеше си, че тази "среща" не му е приятна.

-Говори.-отговори накрая той и тръгна да пресича. Роузи бързо го последва.-Имам работа и трябва да побързам. Казвай каквото имаш да ми казваш и си върви.

Роузи трябваше да подтичва зад него, за да го настигне. Прекараха известно време в мълчание, защото тя нямале никаква представа откъде да започне. Вкъщи беше репетирала милион пъти пред огледалото, но сега нито думичка не можеше да излезе от устата й.

Накрая се насили да каже нещо:

-Няма да се оправдавам. Нито пък да си измислям глупави извинения. Но това, което видя беше просто едно недоразумение. Даже смятах да ти звъня, за да дойдеш и да ми помогнеш. Не исках да те нараня, Даниел. Прости ми, моля те! Искам само всичко да е наред!

Вече бяха достигнали двора на блока на Даниел.

-Е, и аз искам много неща, като например да съм милионер, но не всички желания се сбъдват.

-Ако можех да вървна времето назад и да предотвратя това, щях!-каза му тя в отговор и отново продължи да върви зад него. Той вече се насочваше към входа си.-Обичам те, Даниел! И знам, че и ти дълбоко в себе си още имаш някакви чувства към мен!

За още по-голямо доказателство, тя грабна ръката му и я сложи на гърдите си до сърцето й, което сега биеше учестено. Погледна го в дълбоките му сини като океан очи.

-Усещаш ли го?-попита го тихо.-Причината за това непрестанно туптене си ти. И винаги ще бъдеш ти.

В един миг двамата просто се гледаха. Роузи предчувстваше как той щеше да се наведе и да я дари с една от неговите страстни магични целувки. Но това не се случи. Той просто отдръпна ръката си от тялото й и се обърна, за да отвори входната врата.

-Не ме оставяй!-каза на висок тон през сълзи Роузи и инстинктивно задърпа якето на Даниел, докато той се опитваше да влезе вътре. Не искаше да го загуби.-Моля те, недей!

-Пусни ме, по дяволите!-изкрешя той изведнъж толкова силно, че сигурно целият блок го беше чул.

Гневът в него беше надделял и той извърши нещо, за което шеше да съжалява завинаги. Грубо отблъсна Роузи от себе си и тя се строполи безпомощно на земята под въздействие на силата му.

Тя не беше ранена. Не и физически. Но отвътре се чувстваше разбита. Сърцето й беше загубило и последната капка надежда. Вече не се чувстваше жива. Беше просто едно нищожество, което лежеше на алеята. Даниел я беше разбил до основи. Вече нямаше и следа от предишната Роузи.

Даниел стоеше над нея с ококорени очи. Беше едновременно уплашен, но и горд с действието си. Погледна я и й каза тези думи преди да влезе във входа си:

-Не искам да те виждам.

Докато си припомняше всичко това, от очите му капеха многобройни горчиви сълзи. Тогава наистина беше последния път, в който я беше видял. На следващия ден дителите й я бяха намерили мъртва в банята. И всичко това беше по негова вина.

Ти ме нарани. Но аз още те обичам. И точно заради това ще изпълня желанието ти. Никога няма да ме видиш повече. Ще изчезна завинаги от този свят. Въпреки че вината за провала на нашата връзка не беше моя, аз ще я поема. Дано си щастлив с някоя друга след като мен ме няма. Но нека ти дам един съвет...Изслушвай хората преди да си правиш някакви заключения.
С много обич, Роузи

Даниел остави листа хартия на масата. Буря от емоции се опитваха да вземат надмощие в него. Той стана и захвърли с всичка сила чашата с уиски към стената, образувайки голямо кафяво петно върху нея и безброй миниатюрни стъкла по земята.

Той беше виновен. Той я беше убил. Трябваше да я изслуша. Да й беше дал поне още един шанс. Но вече беше твърде късно.

••••••••••••

Много се надявам, че този разказ ви е накарал да се замислите и да съпреживеете емоциите на героите ми.

Това е първият разказ, който написах преди около половин година за един проект в Wattpad, но мисля, че беше крайно време да го споделя с вас в собствения си профил.

Гласувайте и коментирайте!