Случайните координати предварително бяха настроени за спасителната капсула, откъснала се от космическия кораб, който бе изоставен на произвола на съдбата в тъмната материя между звездите.

Летателният апарат „Пандора" най-сетне се рееше свободно из вакуума на необятната Вселена, чиито периферия доскоро бе пронизвал с квантовото си задвижване. Беше изграден от неръждаема, матово черна стомана, бинтована с титаниево покритие и фибростъкло, служещо като изолатор. Външната му обвивка, която поглъщаше космическата светлина го правеше незабележим за изникнали от нищото военни или разузнаващи кораби. Сливаше се с мъртвешки тихата обстановка, белязана от липсата на каква да е форма на живот с изключение на малките, далечни тела, които горяха с бели пламъци.

Сега капсулата, чието тясно пространство побираше единствено двама пътници, се придвижваше из непознатото с включен автопилот. Светлините на таблото светеха продължително под кръглия прозорец, от който се виждаше предначертания път на спасилите се.

Качени без желание на борда на своето спасение, избраните се бяха притиснали един в друг с негодувание и се взираха напред в далечината. Бавно приближаваха крайната точка на пътуването си след единствения изстрел, по-бърз от светлината, за който имаше енергия транспортното им средство. Върхът на конуса се бе нагънал от скоростното придвижване из космоса, ала въпреки това не представляваше опасност за никого. Поне не трябваше да бъде за оставащото време преди да достигнат координатите си: отдалечена със светлинни години планета, дарена с кислород.

Кислород, който привършваше за двамата спътници.

– Активирай резервите, няма да оцелеем преди да навлезем в атмосферата на Земята.

Дясното око на Мей потрепери, когато осмисли, че агресивната команда на първия й братовчед бе насочена към нея. Болката в ъгъла на зачервения й клепач не спираше да пулсира, предсказвайки лоша поличба, както твърдяха суеверията на космическата станция, в която бе родена и отрасла. Сивите й ириси се откъснаха от звездния маршрут и се впиха в профила на Джун, следящ изкъсо сияещите в болнаво жълто надписи на триизмерното табло.

– А замисли ли се дали родителите ни ще оцелеят преди да качиш на борда на кораба онова болно изчадие? – заяде се чернокосата, извръщайки се изцяло към виновния за цялата ситуация.

Би дала всичко Джун да бе останал там, понасяйки последствията от своите неразумни действия. Уви, това коравосърдечно, одрало чертите й, чудовище бе пратено тук с нея. С радост щеше да замени негодника, отстъпвайки мястото му на по-големия си брат, който за нещастие бе един от обезнадеждените, отхвърлили борбата като избор.

Те бяха единствените принудени и успели да се спасят от заразените на едноименния с капсулата им, кораб. Заключени между стените и притиснати в задухата на цилиндричния затвор, отвеждащ ги към съмнителна планета.

Сега тази малка част, която се откъсна със светлинна скорост от дома, бе единствената останала надежда за техния род, покосен от неизвестен вирус.

Единствените, които щяха да оцелеят.

– Откъде можех да знам, че детето носи зараза? – извика в отговор братовчедът на сивооката, посичайки я с гневния си поглед. Мей би опитала да потърси вина в идентичните на нейните ириси, ала студенината в тях й подсказваше, че няма да намери нищо освен ледници на безразличие.

– Защо изобщо ти беше да спасяваш полумъртво момче от клопката на сигурната му смърт? – процеди през зъби и сви юмруци, използвайки последната си частица разум, за да не го удари.

– А да го оставя да измръзне ли? – попита невярващо, скръсти ръце пред гърдите си и повдигна въпросително вежда. – Ти това ли би направила, ако някой се нуждае от помощта ти?

– Със сигурност нямаше да рискувам живота на цялата станция само заради един, чийто труп и без това щеше да бъде засмукан от черна дупка. – озъби му се тя и стрелна със страничният си поглед илюстрираната със светлинни очертания епруветка, посочваща свършващия им кислород. Пое си накъсано въздух, а сетне продължи да говори с огорчение. – Ти си виновен за всичко, Джун. Ако не бе съжалил онова дете, рискувайки да последваш участта му... Нито сега щяхме да летим към така наречената Земя, нито вирусът щеше да сграбчи шиите на семействата ни.

– Резервният кислород. – напомни й със студен тон като напълно игнорира думите на братовчедка си. – Все още не ми се умира.

Освен това не беше на кеф за ежедневните си спорове с нея. Изобщо бе далеч от това да изпита удоволствие заради нападките им, изгрели още при ранната им възраст, когато отношенията помежду им избухнаха напълно. Мей проскърца със зъби и побърза да направи онова, което й беше заръчано. Тънките пръсти на стройното момиче зашариха по таблото, а накрая натисна бутона за активиране на допълнителната доза от безцветния газ, просмукал се в изолацията на капсулата.

Изведнъж силно, продължително пищене отекна в „Пандора", карайки пътниците й да се блъснат един в друг, щом посегнаха да запушат ушите си с ръце.

На таблото с кърваво червени букви бе изписана думата „ГРЕШКА".

– Звездни мълнии, как успяваш да развалиш всичко, което докоснеш? – Джун изсъска злобно и преди да получи отговор на риторичния си въпрос я сръга с лакът в ребрата. Приближи се до клавишите, променили нюансите на своето сияние и затърси решение на проблема с прекъснатия достъп.

– Да си го беше активирал ти бе, нещастник!

– Ти си тази, която се е наблъскала по-близо до таблото.

– Ти беше „генийчето" на мама и тате обратно в станцията. – Мей не му остана длъжна. Не проумяваше как изобщо бяха роднини, мразеше го с всяка фибра от тялото и душата си, за да бъде истина. Ако можеше да си избира братовчедите като в симулация, никога нямаше да си подбере арогантен задник като този.

Джун притвори клепачи като се наведе над триизмерното табло, което стискаше докато кокалчетата на ръцете му не побеляха. Въздъхна тежко в напразен опит да укроти гнева си и погледна към премигващият в ярко червено текст. Звуците, които системата издаваше бърникаха в мозъка му, ала не бяха толкова досадни, колкото първата му братовчедка. Желанието да я изрита в мрачните дебри на Вселената нарастваше с всеки следващ път, в който си отвори устата.

Уви, не можеше. Вратата на стоманения им затвор щеше да се отключи чак, когато бяха в безопасност.

– Какво стана? – Мей поде подигравателно, облягайки гръб на стената зад себе си, докато наблюдаваше с интерес движенията на ръцете му. – Нали вечно се перчеше колко по-добър си от мен?

– Може ли да млъкнеш, защото ме разсейваш? – изръмжа той и блъсна случайна комбинация от клавиши, успявайки да спре поне пищенето в спасителната капсула. – Не мога да се концентрирам от брътвежите ти.

– Не, просто не знаеш как да активираш резервния кислород и заради това накара мен да го направя. – тя се присмя на реакциите, личащи си по пребледнялото му лице. Прикри устата си с ръка и прочисти гърло, подразнена от странен порив, започващ чак от подножието на дробовете й.

Джун игнорира братовчедка си за пореден път, радвайки се на мълчанието, което настъпи между тях. Мислите му го отведоха обратно на космическия кораб, от който се бяха откъснати по волята на родителите си. Нужно ли бе да оставят всички им на произвола на съдбата, щом подсъзнанието му крещеше, че нямаше да успеят да се доберат живи и здрави до Земята?

Би избрал смъртта пред това да знае, че заради един негов избор в момента се мъчеха близките му. Споделяше страданието и болката им, ала по един съвсем различен начин от техния. Вирусът не беше обладал организма му, въпреки близкия контакт с болното момче, което вкараха на борда на огромния си кораб.

Или поне така се надяваше.

– Готов съм! – заяви след като се отдръпна от триизмерното платно, върху което буквите и цифрите отново блещукаха с жълта светлина. Илюзия за слънчеви лъчи, отразяващи се по прилепналия му, сив костюм, който започваше да стяга гърлото му и да го души бавно. – Включен е, гадино, вече трябва да... Мей?

Джун извърна глава в посока на спътницата си и ирисите му се разшириха от уплаха при вида на пожълтялото й лице, по което бяха избили сивкаво-виолетови петна.

– Мей, добре ли си? – попита разтревожено от изражението на смълчаната му братовчедка.

Тя отдръпна пръсти от подутата си уста и я отвори, за да проговори, ала единственото, което излезе от гърлото й беше суха, грапава кашлица. Изключително познат пристъп, който сивоокият вече беше наблюдавал на космическия кораб „Пандора" не много отдавна.

Гузната му съвест го сграбчи, смаза го под тежестта си, докато я наблюдаваше как се мъчи по абсолютно същия начин като членовете на семейството им. Вината се загнезди в корема му. Ако първата му братовчедка се беше заразила със смъртоносния вирус, отлитането им с капсулата ставаше не само безсмислено, но и непредотвратимо.

Чернокосата се приведе напред и избълва на земята гнусна, кафеникава слуз вместо иначе жлъчните си думи. В бълвоча, капещ от устните й, Джун можеше да различи дребни, многоцветни организми, които изпълзяваха при пукането на сякаш живите, черни мехури. Той изкриви лице в отвратена гримаса, докато Мей повръщаше в краката им, превита на две досущ прегъната от буен огън, ламарина. Тялото й се разтърси конвулсивно за един последен път преди да успокои пристъпа си и да потисне симптомите на неизвестната зараза. Достатъчно, за да го посочи с треперещия си показалец и да процеди през зъби, оплувайки го със слузта:

– Ти копеле нещас-

Изведнъж нещо удари повърхността на „Пандора", предизвиквайки силен трус, от който системата се разпищя за пореден път, обливайки вътрешността на тясната стая с ослепителна, червена светлина. Мей усети как непоносима тежест се стовари отгоре й, изкарвайки въздуха от дробовете й. Силното тяло на братовчед й бе върху нейното, притискайки я под неудобен ъгъл в таблото за управление на капсулата, която все още се движеше на автопилот.

– С-стани от... м-мен. – издъхна със затруднение сивооката и се опита да го избута на няколко пъти. Опити, увенчали се с провал, какъвто е била през целия си живот.

– Не мога.

– Какво... става? – попита задъхано и се помъчи да се обърне назад, за да се увери с очите си.

Джун стисна зъби и опита отново да се оттласне от крехкото тяло на спътницата си. За нещастие онова напрежение зад гърба му продължаваше да го притиска плътно към нея и той не успя. Погледна през малкия отвор с разтуптяно сърце и затаи дъх. Пред полезрението му се откри сплескано откъм двата си полюса кълбо, към което летателния апарат се носеше устремено и не даваше признак да забави темпото.

– Навлизаме в атмосферата на Земята, но не мисля, че „Пандора" ще издържи. – оповести, виждайки пламъците, обгърнали конуса на капсулата и искрите, които хвърчаха назад от бързината, с която падаха.

Мей стисна силно клепачи, щом я покоси нова вълна кашлица и гнусната слуз опръска костюма, прилепнал за гърдите на чернокосия. Той не обърна внимание. Бе твърде фокусиран в усилията си да върне космическия апарат в изправен ред или поне да го стабилизира достатъчно, за да не се разбият. Пронизителните звуци дразнеха сетивата и на двама им, подлудявайки нервните им системи.

– Изобщо н-не биваше... д-да н-напускаме... к-кораба.

– Веднъж и аз да съм съгласен с теб. – отвърна разсеяно момчето и се избута встрани от влошаващото се тяло на своята първа братовчедка.

– Защо избраха нас?! – успя да извика сивооката. Тя се обърна към него; сълзи, изпълнили очите й, под които чернееха криволичещи вени. Картината накара сърцето на Джун да се свие. – Звездни мълнии, защо не спасиха някой друг?

– Мислеха, че не сме заразени... – той преглътна тежко и върна взора си върху прозорчето. – Смятаха, че ще оцелеем и намерим нов дом, ала единственото, което ще сторим в края на деня е да разпространим тази поквара и на Земята.

– Мразя те, Джун. – Мей изсъска с ненавист и сви ръката си в юмрук. – Мразя те, за всичко си виновен ти...

– Аз съж-

Силна плесница прекъсна извинението му, разбивайки го още в самото му начало. Ярост пламтеше в ирисите на заразената, крепяща се за тъпите ръбове на летателния апарат. Отпечатъкът от дланта й си личеше дори в комбинацията от черни и червени нюанси, останали единствените видими насред капсулата.

– Не съжаляваш за нищо... – процеди през зъби и погледна с периферното си зрение през искрите, прехвърчащи опасно близо до стъклото на тресящата се „Пандора". Благодарение на бързата мисъл на Джун и въведените команди, тя вече летеше към океаните на планетата, изгубвайки предишните си координати.

Накрая клатенето се превърна в стремглав и скоростен подем към огромните, сини площи на Земята, които погълнаха горящата, цилиндрична кутия в неизследваните си дълбини.

Дата: 02.09.2020 г.

Макар и написан още през юни, този разказ ми е един от любимите. А сега го качвам в портфолиото си в чест на една от най-добрите ми приятелки, която днес малко или много ми напомни, че творбите ми не са трагични. Честит рожден ден отново, ако си стигнала до тук и знай, че те обичам въпреки интервалите от време, през които не си пишем. Признанието ти тази сутрин наистина озари деня ми и ме накара да се усмихвам глупаво на екрана. Честно, бих си хванала влака на момента само, за да те напрегръщам.