Нито един от съучениците й не идваше да я пита за състоянието й.

Никой не се и интересуваше.

Дори и "най - добрата й приятелка" реши да не контактува с нея.

Вървеше сама по училищният коридор, държейки тетрадка и учебник в ръцете си.

"Хей, ти!"

Най - неочакваното, което можеше да й се случи този ден.

Момчето, заради което се бе превърнала в това, което е, претича разстоянието от края на коридора до нея и хвана ръката й.

"Добре ли си?"

Тя застина.

Нямаше подготвен отговор за това.

Не й се и беше налагало да отговаря на подобен въпрос.

"Изглеждаш красива днес. Надявам се да се оправиш.. Не трябва за слушаш повече какво ти казват хората."

Усетил, че няма да получи отговор, той пусна ръката й след като й се усмихна мило.

Беше искрен, личеше си в очите му.

А тя остана с полуотворена уста в средата на коридора, неподвижно, сякаш току що видяла призрак.