Пореден ден от скучната седмица. Юнги все така безлично се взираше в документите пред себе си.

Всъщност дори не ги виждаше. В ума му се бе запечатало единствено онова усмихнато лице, висящо с глава надолу. Можеше цял ден да мисли за това.

Но нали всеки хубав момент винаги ама винаги трябва да бъде прекъснат. Все пак, това е животът.

Телефонът на младежа зад бюрото в сивият офис звънна. И не не от онези старите служебни телефони с копчетата, които винаги звънят на пожар. Личният.

Това личният телефон на Мин Юнги да звънне бе изключително рядко явление. И то не за друго ами просто, защото на него нямаше кой да му звъни. Имаше, но малкото му близки хора просто бяха на стотици километри един от друг, затова и нямаха теми за разговор.

- Ало?

- Юнги! Не очаквах да вдигнеш.

- На работа съм Мири.

- И нямаш дори минута, за да те поканя на рожденият си ден?

Момичето от другата страна на телефонната линия нацупи устни. Знаеше, че няма как брат ѝ да види това, но все пак никому не пречеше.

- Всъщност наистина предпочитам да си говорим, отколкото да гледам глупавите документи. Та какво имаш да ми казваш?

- Нищо особено. Само да те поканя на рожден ден.

- Чий?

- Ами моят. Утре от 16:00. Само посмей да не дойдеш. Не сме се виждали от години.

- Ама чакай утре...

Момичето затвори. Отлично знаеше, че брат ѝ бе забравил дори за факта, че има сестра.

- Сега как ще отида в гората след работа? Как изобщо ще стигна до там. Та то е в другият край на страната.!

Да ето я и причината Юнги да не бе виждал Мири от толкова време. Тя учеше в университет на другият край на Южна Корея.

Но това слабо интересуваше момчето. Сега си мислеше само как ще пропусне един ден в гората.

—

тази глава не е кой знае какво, но все пак ¯\_(ツ)_/¯