Досадната работа.

Защо всичко трябваше да зависи от парите? Защо не можеше хората да се вълнуват от простичките неща, като малкото птиче, кацнало на перваза на прозореца в офиса, където Юнги работеше.

Той гледаше съществото с усмивка. Радваше се. Не виждаше животни често тук, в центъра на града. Затова и ходеше в гората всеки ден след работа.

Работа, която дори не вършеше като хората. Не знаеше как още не са го уволнили, но и не го интересуваше. Интересуваше се само от това скоро да чуе пищящият звук, обявяваш края на работния ден.

Птичето си бе заминало отдавна, а Юнги продължаваше да се взира в прозореца празно, слушайки тиктакането на стрелките, отброяващи оставащите минути до края на мъчението.

Взиране в прозореца. Не помагаше на времето да мине по-бързо, дори напротив. Забавяше всичко. Монотонната гледка на сиви автомобили, по черният асфалт. Всички пътуващи в различна посока с безмислена цел. Всички погълнати от неща, които всъщност бяха излишни.

Юнги просто искаше да открие притежателят на смеха, който утекваше в главата му, разбивайки се в стените на черепа му, карайки усмивка да изгрее на бледото лице.

Искаше просто приятел, който го разбира. Някой, който не се интересува от сивия град. Някой с когото да играе.