- Извинявай! Извинявай~ - вече пет минути рижото коте гледаше шокираното лице пред себе си с такава вина, че едва ли не се бе разплакал.

А Юнги? Той бе меко казано щастлив. Да види рижкото толкова близо до себе си. Очакваше много неща. Наистина много, но такава красота не бе виждал дори и в най-смелите си фантазии.. А повярвайте ми те не бяха никак малко.

Блондинът се усмихна. Действие, което съвсем обърка малкият хибрид, но и го успокои до известна степен. Вече не му се плачеше толкова.

- Ти можеш да говориш.

- Защо да не мога? - рижият наклони глава на една страна големите му очички, изучавайки бавно момчето, което едва не бе премазал преди десет минути.

Повдигане на рамене и само това получи като отговор. Време бе за въпросът, който измъчваше Юнги от толкова време. Или поне един от въпросите.

- Как се казваш?

Котето се стресна. Име.. Защо му беше името му? Може би искаше да знае как ще нарича следващата си жертва. Може би бе поредният извратен котколюбител със странни мисли. Може би и той като останалите имаше стая с вериги и инструменти, чието единствено предназначение бе да причиняват болка.

...

А може би той просто искаше приятел.

Последното не бе в списъка с варианти на хибрида, което бе причината, той да избяга толкова неочаквано, колкото се бе появил, оставяйки Юнги сам, с откраднат сандвич и капка тъга някъде надълбоко в сърцето му.

Но там имаше и надежда.

- Утре ще го видя пак. Нали? - блондинът наклони глава и се усмихна.

Постоя още малко, надявайки се котето просто да се бе скрило на някое дърво и да го наблюдава. А то беше точно така.

---

харесвам идеята на сандвича във фика повече от самия фик :)