- Най-накрая! - щастливите възгласи на Юнги се чуваха из целият офис. Беше толкова радостен, че всеки момент се очакваше да литне. Най-накрая от вече.. седмица? Дори той не помнеше колко време, щеше да отиде в гората.

Вече бе в колата си и пътуваше, към така бленуваната дестинация. Буквално нямаше сила, която да го спре.

...

Двигателят угасна, вратата се трясна в ясен знак, че шофьорът е излязъл, а котето се взираше в една нощна пеперуда, удобно настанила се на едно листо.

Юнги се усмихна още по-широко, сякаш бе възможно. Толкова искаше да усети уюта на неговото любимо дърво, че дори бе забравил за малкото хибридче, което сега бе седнало на клон, едва на няколко нищожни метра от русата глава, нагъваща сандвич.

...

Чу се пукане. Споменах ли, че не трябва да се седи по клоните?

Следващите няколко секунди се бяха развили в шокираният поглед на Юнги и още по-шокираният такъв на рижокосия, който се бе стоварил почти върху непознатият със сандвича.

- Ъъъъъ...

Юнги заби. Мозъкът му отказа. Не бе готов за такова нещо. Не и за нещо с толкова адреналин, като се имаше в предвид, че най-екстремното, което бе правил е да прегърне секретарката си.

---

така.. весела коледа от мен. надявам се сте се натъпкали като нормалните хора по празниците. ако не.. имате още един шанс на нова година.