Рижокосото коте се събуди. Колко клиширано, че ще започна така, но има причина и тя бе, че той не се събуди под онова дърво, с дупе върху горката невинна гъбка, където всъщност бе заспал с мисли за сандвичи и Юнги. Бе се събудил на съвсем различно място. Беше пред голяма и висока сграда. Имаше толкова прозорци, че котето започна да се обърква още повече, сякаш изобщо бе възможно.

Хибридът затвори очи. Надяваше се да сънува и следващото, което ще види да бъде злобният поглед на катеричката съседка. Но уви. Нямаше този късмет. Когато отвори очи се бе озовал в мазе, а там беше Юнги, похапващ сандвич.

- Хей ти! Как си тук? По-точно аз как съм тук.? Преди малко бях в гората.

Юнги не му отговори. Вместо това започна да се отдалечава, както и целият пейзаж на тъмното мазе. Нещо дърпаше котето.

Беше го страх. То затвори малките си очички, свивайки се на кълбо, с клепнати ушички.

Изведнъж отвори очи, изправяйки се. Нямаше мазе, нямаше сандвич, нямаше Юнги. Отново бе в гората, а една сърничка се бе заела да дъвче ръкава на и без това обезобразената му блузка.

Било е сън. Просто един странен сън.

- Повече няма да вися толкова дълго с главата надолу...

---

не ме винете за този шит, който прочетохте. винете само настинката. даже не знам за кой по ред шибан път съм болна тази зима.

така първо понеже ме мързи да имам блог, ще си копирам една тъпотия тук и ще помоля за мнение. моля~ :

всеки ден те виждах. вървеше с едно цвете докато аз въздишах. гледах умолително, когато ти казах да спреш. но ти реши незаслуженото си наказание до край да понесеш. всеки ден в теб се взирах. носеше роза, червена, като раните по китките ти, които на сила промивах. и тогава не разбирах, що за наказание е това. сега разбирам. сега аз съм този, който носи роза и безизразно в сивата плоча се взирам. аз съм този, чиято китка кърви, защото сега няма пред мен кой да върви. ти беше преди сега са само около гробището счупени греди. ти дойде заради майка си която ти казаха, че ти си убил.. аз дойдох тук, плачейки, когато чух, че си се самоубил.