- О, боже Господи... Страхотни са~! - това бе радостният вик на Мири, която след като видя обувките, които не кой да е, а именно брат ѝ и бе избрал, се бе метнала на врата му.

Горкият Юнги. Едва не се размаза върху тортата. Съмняваше се шоколада да се изпере от белият суичър, който бе облякъл. За щастие успя да се задържи и да не се изложи пред гостите, които сякаш бяха стотици хиляди и то напълно непознати.

А как се искаше на блондина и сладкия хибрид да бъде тук с него. Или още по-добре. Юнги да бъде с котето в гората.

Но къде този късмет?! Щеше да си тръгне след минимум пет часа, съдейки по ентусиазираната си сестра. И дори не можеше да пие, както нормалните хора по купони, все пак трябваше да се прибере, а нямаше как да го направи клатушкащ се и пиян зад волана с три часа път пред замъгления му поглед.

- Какво ли прави хибридчето сега?

Юнги си зададе този въпрос още няколко пъти, стигайки до решението следващия път, когато го види да му приготви сандвич.

-

жива съм.!