Хей, хей народе! Как сте?! :)
Ето Ви нова част, ей така от нищото. :Д 

Надявам се да Ви хареса, чувствайте се свободни да коментирате и изразите критиката си към новата глава. 

Супер благодарна съм, че историята е харесвана, коментирана, споделяна, за нея е гласувано и е добавяна в толкова много читателски листа!

Това значи много за мен. Благодаря Ви искрено!
- Yats33
<3 <3 xx

______________________________________________________________________________________

Гледна точка – Хари Стайлс.

"Къде съм, дявол да го вземе?!" – мислено проклех.

Отворих очи. Изтръпнах. Всичко около мен бе бяло. Накъдето и да погледнех. Белота. Поне не дразнеше.

В следващия момент обаче картината драстично се промени. Виждах сцени с малко момиченце, което ми изглеждаше доста познато от някъде, и родителите ѝ. Заслушах се в разговора им.

„ - Мамо, тате...Не тръгвайте, моля ви! – момиченцето плачеше на глас, умолявайки родителите си да не тръгват в този мрачен ден.

- Спокойно миличка, ние с майка ти ще се върнем много скоро. - отвърна спокойно баща ѝ, вдигайки яката на заснежената си шуба. - След като се събудиш, ще сме вкъщи.

- Чао, миличка. - усмихна се майката , след като изтри сълзата от бузата на дъщеря си. - Обичаме те!"

Незнайно защо чувствах всяка една тяхна емоция и чувство, освен това цялата тази семейна идилия ме натъжаваше по някакъв начин. Все едно тя бе затишие пред буря. Имах неловкото усещане, че нещо лошо се е случило след това. Тъгата пропиваше всичко.

В следващия миг картината отново се смени, но този път всичко беше окъпано в тъмнина. Непрогледен мрак. Започнах да се въртя на петите си във всички посоки, но не виждах нищичко.

"- Хари?! - нечий глас разряза тишината. Толкова познат глас.

- Кой е?! – отговорих спокойно, макар и вече да знаех отговора, стоейки усмихнат.

- Хари, аз съм. Анна. – долетя от някъде и после тя тревожно добави: - Къде си?! Не мога да те видя!

- Тук съм, красавице. Не бой се! – казах ухилено, след което положих ръце на голите ѝ рамене.

Незнайно как я бях усетил в тази тъма и бях стигнала до нея. Още по-интересното бе, че бях с нея и бях пропит с всяко нейно чувство. Не че ми пречеше.

„Тук съм и ще остана завинаги!" – бе последното, което си спомням."

__________________________________________________________________________________

-МАМКА МУ! – изругах силно и гласно, заради острата болка пронизала черепа ми.

Рязко преминах в седнало положение. Бях целия в пот и задъхан, все едно ме е гонила глутница от разгневени фенки. В болничната стая бе адски тъмно, безлюдно, явно е посред нощ. Хванах лицето си в длани и се опитах да се успокоя, да накарам сърцето си да спре да бие до пръсване. Бях сънувал нещо, но не помня какво по-точно. Само знам, че беше прекрасно и не исках да се будя.

Въздъхнах, отпускайки се обратно на леглото. Докоснах устните си, защото имаше някакво вълнение по тях. Съвсем скорошно при това.

„ – Хмм. Странно." – помислих си и се обърнах на една страна, опитвайки се да заспя отново. Вече успокоен.

______________________________________________________________________________________

Гледна точка – Анна.

Събуждането ми на сутринта беше повече от трудно и болезнено. Седнах в леглото, което не бе моето и се огледах. Отне ми няколко кратки мига, за да се окопитя и да си спомня, че бях останала у Зейн. Той искаше да е сигурен, че няма да направя нищо обезпокоително и затова ме довлече в дома си, буквално. Не че имах и сили да протестирам. Просто след като напуснахме частния лазарет, се отбихме до апартамента ми, за да взема със себе си багаж за няколко дена.

И в този момент ми проблесна. Ретроспекцията на вчерашните събития сама започна да се прожектира в съзнанието ми. Пред погледа ми ясно се разигра вчерашното събитие. Очите ми се навлажниха при спомена с безжизненото тяло на Хари. Обзе ме паника, независимо че вчера вестите бяха, че лекарите са успели да стабилизират състоянието му. Правеха допълнителни изследвания, съмняваха се във вътрешен кръвоизлив, следствие на удара му във волана на колата му. Горещо се молех, всичко да бъде наред.

Тогава в съзнанието ми изскочи момента, в който някой закри очите ми с ръка и ме изнесе от стаята.

„ - Ан, успокой се! – гласът на Лиам достигна до мен, а ръцете му се опитваха да изтрият сълзите ми. – Сега не е момента да бъдеш разплакана.

- Лиам, не видя ли какво стана с Хари? – гласът ми, ми изневеряваше и трепереше силно. – Той беше в безсъзнание!

- Знам скъпа, остави лекарите да се погрижат за него! - момчето срещу мен ме прегърна и леко потупа гърба ми. – Остани с мен Ан, той ще иска да бъдеш силна.

- Кой? – попитах в недоумение, въпреки че знаех отговора, просто се страхувах дори да си го помисля."

Но преди да получа отговор на въпроса си, останалите момчета излязоха от болничната стая. Погледнах към Лиам, но той разменяше странни погледи с Луй. Обърках се на цяло.

В онзи момент, когато всички чакахме пред врата, тишината бе повече от нежелана, а и обстановката бе повече от обтегната. Нервите ми бяха опънати като ластици, които всеки един момент можеха да се скъсат. Мислите препускаха като диви коне през съзнанието ми, без да мога да се успокоя видимо. За да се разсея огледах наоколо.

Наъйл бе пребледнял и гризеше лудо ноктите си, докато Луй не го шляпна през ръцете. Струваше ми се спокоен, но усещах, че отвътре се тресе. Зейн бе притеснен до болка и постоянно гледаше към стенния часовник, докато Лиам гледаше точно в мен. Сепнах се, защото бе неочаквано. Той просто се усмихна и отмести поглед.

Часовете минаваха бавно, а лекарите все още не бяха излезли. Все още никое от момчетата не бе известило семейството на Хари за състоянието му. Не искаха да създават допълнително смущение. След цялото това чакане, най – накрая лекарят излезе, всички скочихме на крака и започнахме един през друг да задаваме въпроса: „Как е той?!".

Лекарят ни погледна и каза да се успокоим. Съобщи ни, че състоянието на Стайлс ще търпи подобрения, но ще трябва да остане в болницата за наблюдение. Докторът добави още, че колапса на момчето е бил в следствие на мозъчен кръвоизлив, който е бил овладян с помощта на силни медикаменти. Назначена бе компютърна томография и рентген.След чутото всички си отдъхнахме малко или много, въпреки че все още съществуваше опасност. Но трябваше да вярваме, че Хари ще се оправи.

След цялата неразбория бе време да тръгваме, с уговорката Луй и Лиам да останат цяла нощ в болницата, а утре ние със Зейн или Наъйл ще ги сменим.

Ето така се развиха събитията от вчера.

„Не знам какво ще стане, но се страхувам за този глупчо повече, отколкото бих го сторила за собствения си живот..." – при тази мисъл се шокирах, след като останах в тишина няколко секунди. Нямах представа откъде имаше толкова голямо влияние върху мен това момче,почти непознато при това.

„Почти непознат..."

______________________________________________________________________________________

Гледна точка – Лиам.

„Как можа да си го причиниш Хари?! Как можа да го причиниш на Нас?" – седях на стола до болничното легло и мислено адресирах думите до приятеля си. Едновременно го винях и съжалявах. Първото, защото отново стъпна на криво, а второто – защото знам, че е имал основателна причина, за което. Просто не можех да се отърся от нелепото чувство, че нещо сериозно е причинило катастрофата.

- Само пълен идиот може да се забърка в това. – каза Луй, влизайки тихо в стаята и прекъсвайки мислите ми. – Като него.

- Съгласен съм с теб, разбираемо. – подхвърлих с крива усмивка и добавих: - Не мислиш ли, че е всичката тази каша е в следствие на нещо много по-дълбоко?

- Знам, въпроса е кога ще признае пред себе си. – добави приятеля ми, а след това, стискайки рамото ми продължи: - И другият въпрос е, кога и ти ще решиш да говориш с Хаза относно това.

- Какво? Накъде биеш? – попитах, въпреки че знаех, че е прав.

- Бия натам, че вие двамата с него – посочвайки Хари, който спеше на леглото – трябва да говорите за нея. Защото дявол до вземе, познаваме се не от „вчера" и прекрасно знаем, че и двата имате нещо повече от „симпатии" към Ан.

- Хм, интересен триъгълник ще се заформи. – чух съненият глас на Стайлс и се сепнах.

„Ето сега я оплескахме..."