Добре народе! Време е за един Halloween update! :D
Надявам се главата да ви хареса, въпреки че има още какво да се желае от нея (и то доста). И още по-силно се надявам да изразите мнението си , както и критиката си към новата глава, по-долу в полето за коментари!
Приятно четене и ви благодаря за отделеното време и усилия! ^^

P.S. Вкарах нов елемент (те са няколко и все пак този е най-важния)- гледната точка на друг герой освен Анна. От сега нататък смятам да продължа по този начин. Мисля, че така по-добре успявам да ви представя персонажите си, както и самите им характери.

P.S.1. Благодаря за всички харесвания и коментари относно историята, както и на хората, които са ме последвали. Това значи много за мен! ^^

________________________________________________________________________________________________________

- Здравей красавице.

Гласът на му ме достигна. Изкара ме от транса, в който бях изпаднала първоначално.

- Здравей Хари. - прошепнах едва доловимо, окопитвайки се добавих: - Надявам се да си наред.

- Мисля, че след като най-накрая те видях се чувствам хиляди пъти по-добре. - отвърна игриво и ми смигна.

- Хариии! - смъмрянето на Зейн прекъсна иргичката на Стайлс. - престани да караш хората да се чувстват неловко, когато са около теб!

При тези думи се изчервих силно, надявайки се никого да не забележи. Уви -не ми се получи. Зейн беше се вгледал проучвателно в лицето ми и се подсмихваше самодоволно. Все едно бе научил някаква тайна. И това бе истината. Знаех, че съм се издала. Още в момента, в който набрах номера му снощи, след като прочетох онази статия.

- Ехооо, Земята вика Ан!? - кискащия се глас на Найъл ме сепна.

- Съжалявам! Отплеснах се! - казах сподавено и след това се засмях глуповато.

- Мисля, че тя току-що бе заслепена от нашето момче. - Луй се закачи с мен и добави, намигайки ми: - Личи си, повярвай ми!

След включването му, всички се засмяхме единодушно. Но само, ако знаеше колко е прав.

- Хей, къде са ми Начосите?!? - Русокоса глава изскочи на преден план.

- Ооо, извинявай! От бързане ги забравих! - направих гримаса и добавих с „кучешки" очички: - Следващия път ще ти донеса двойно количество!

- Тц, тц, тц! - Найъл поклати глава, преструвайки се на сърдит и добави, опитвайки се да сдържи смеха си: - Добре, това ти е за последно! Но няма да имаш следващ шанс!

В следващия миг цялата болнична стая се разтресе от оглушителните ни смехове. А Лиам, едвам дишащ от смях, подхвърли:

- Човече, защо само храна ти е в главата? Подозирам, че жена си няма да обичаш толкова!

- Естествено! Въпреки че май ще се наложи да преосмисля подхода си към жените. - отговори през смях ирландецът.

- Младеж, мисля че ти е време за урок! - каза „сериозно" Луй, обръщайки се към Найълър.

- Какво имаш предвид? - попита любопитно момчето.

- Как какво?! - плесна челото си г-н Зайо Байо: - Трябва да те научим как се сваля жена!

- Ох, това е „почти невъзможно". - обади се Хари насмешливо, имитирайки с пръсти въздушни кавички.

- Да, мерси за вярата в мен друже. - отвърна нацупено Наъйл и добави тихо: - Не се нуждая от съвети, особено от теб!

При тези думи в стаята се зароди злокобна тишина и всички момчета притаиха дъх, очаквайки нещо да се случи и погледите им до един бяха насочени към Стайлс. Почувствах се странно, все едно изпускам някаква история. Знаех, че има причина за това притихване и усещах, че не са били приятни събития. Можех да кажа единствено и само, зървайки стиснатата челюст на Хари и виновния му поглед. Не исках да питам, не исках и да знам за какво става въпрос. Интуицията ми подсказваше, че няма да ми хареса.

„Създаден съм, за да пазя тялото ти топло,но съм студен като бушуващ вятър, така че ме дръж в ръцете си.О, не...Сърцето ми е срещу гърдите ти, устните ти-притиснати до врата ми.Потъвам в очите ти, но те все още не ме познават.И с чувството, че ще забравя, влюбен съм сега."

Нечий рингтон (в частност - Ед Шийрън, който обожавам!) разцепи тихата болнична стая. Вдигнах поглед, готвейки се да кажа нещо, когато някого ме прекъсна, прочиствайки гърло:

- Хари, телефонът ти звъни човече. - беше Лиам.

- О, да. Извинявам се. - отвърна къдрокосия и извади смартфона си.

Следващото нещо, което видях е как Стайлс пребледня, преди да излезе, за да говори.

Гледна точка - Хари Стайлс.

Погледнах екрана и се вцепених.

„Дита".

„Какво по дяволите иска от мен и то по това време?!" - помислих си, преди да вдигна телефона.

- Моля?

- Ало? Хаза? - пискливият ѝ глас прозвуча от другата страна на линията. - Как си бебче? Чух лошите новини от една позната. Надявам се да си добре.

- Правилно си чула. - отвърнах с раздразнение и добавих: - Добре съм, благодаря ти, че се обади.

- Ох, Господи! Радвам се да го чуя. - Дита изквича и се наложи да отдръпна смартфона от ухото си. - Кога са часовете за свиждане в болницата, искам да те видя?

Причерня ми от думите ѝ. Изобщо не желаех да виждам фалшивото лице на манекенката, нито да наблюдавам и фалшивото държание от нейна страна, затова я излъгах:

- Дита, няма нужда. Наред съм, наистина. Освен това, след обяд ме изписват.

- Окей, в такъв случай ще те посетя в апартамента ти утре. - каза почти заповеднически.

- Слушай, няма смисъл. - вече едвам сдържах гнева си. - Нека си остане така, както го зарязахме. Дочуване, и още веднъж - благодаря ти, че се обади.

- Но, Ха- натиснах бутона и прекъснах разговора ни.

Въздъхнах тежко и се облегнах на стената. Бях разгневен. Скоро не се беше случвало да имам контакт с нея, може би година. А може и повече. Не харесвам жени, които не знаят кога да спрат и нямат себеусещане. Особено тя. Такива създания са опасни за мъжкото общество, а най-лошото е, че все повече от нас започват абсолютно безсмислени връзки с тях.

- Хаз? - гласът на Луй ме изкара от помислите.

- Ъм, да? - сепнато отвърнах, добавяйки бързо: -Добре съм. Идвам след малко.

- Не, идваш сега. - приятелят ми се подсмихна мистериозно и ме задърпа навътре.

Когато влязох, в стаята настана тихо. Погледнах към Лиам, когото бе прекъснал разговора си и държеше „Айфон-а" си в ръка, Найъл стоеше до него и усилено изучаваше копчетата на ризата си, докато Зейн се подсмихваше под нос и бе прехвърлил ръка, стискайки рамото на Ан, чието лице бе силно зачервено.

"Хм, интересно..." - помислих си едновременно заинтригуван и раздразнен. Нямах си и на идея защо беше второто.

- Хей, Хари. Мисля, че ще се наложи да преспиш в болницата. - Зейн проговори тихо и продължи с колебание: - Лекаря каза, че имат нужда да ти направят още няколко изследвания, за да се убедят, че всичко е под контрол и няма нищо нередно.

- Сериозно ли?! Но аз не искам да оставам тук. - казах вбесено и започнах да се тръшкам като седем годишен.

- Хари, успокой се! - каза Лу, поставяйки ръцете си около мен в желязна хватка, опитвайки се да ме успокои. - Мислиш ли, че ако не се налагаше, щяхме да те оставим тук?! Поне веднъж послушай някой друг и се остави да се погрижат за теб!

Замълчах след думите му, защото знаех че е прав. Въпреки всичко, наистина нямах желание да спя тук. Та в тази болница беше ужасно и се чувствах по същия начин. Наистина мразех тези места. Прекалено лоши спомени имах заради тях.

- Ох, както и да. - казах безразлично и най-добрия ми приятел ме пусна.

- Просто една нощ и си свободен утре. - обади се Лиам ободряващо.

- Знам, знам. -казах и се хванах за главата, зверско главоболие прониза мозъка ми. - Мамка му, точно сега ли?!

- Хари, какво се случи? - Найъл попита притеснено посягайки към мен.

- Не знам какво се случи, но имам чувството, че ме удариха с тъп предмет. - отвърнах едвам и стиснах очи.

- Ей, Хари добре ли си? - гласът на Луй се чуваше далечен.

Започнах да изпадам някъде надълбоко и екрана пред мен стана черен. Това бе последното, което помня преди да загубя съзнание.

Гледна точка - Анна.

- Господи! - изпищях и очите ми за разшириха.

Всичко се случи само за миг. Изведнъж Хари започна да губи съзнание и се паникьосах на секундата. Не разбрах какво се случи. Погледът ми се заби в него и не можех да помръдна, бях ужасена. Миглите ми запърхах със скоростта на светлината, а очите ми се замъгляваха все повече и повече. Не осъзнавах какво се случва около мен, освен че чувах много далечни гласовете на момчетата. С периферията си едвам долових Луй да изхвърча от стаята, най-вероятно за да потърси лекаря. Зейн и Лиам носеха Стайлс към леглото, хванали ръцете и краката му, докато Найъл беше побелял от тревога и се опитваше трескаво да сложи възглавниците на мястото им.

Не бях в състояние да помръдна от мястото си, бях като закована за пода. Нямаше логично обяснение за това. Аз поне го нямах. Замръзнала отстрани, наблюдавах как за секунди ситуацията се влошаваше.

След това в стаята нахлуха Луй заедно с лекар и 3 медицински сестри, не можах да видя останалите, защото някого ме дръпна за ръката и закри с длан очите ми. Сякаш да предпази от гледката. Същия този някой, ме изкара от стаята. Не ми пукаше кой е, единственото, което имаше значение за мен, бе състоянието на къдрокосото момче вътре.

„Хари, моля те, бъди добре!" - и сълзите потекоха.