„Найъл Хоран, Зейн Малик, Лиам Пейн, Луйс Томилсън, Хари Ста-“ Не можах да повярвам на очите си! „Момчето от сънищата ми!Какво става за Бога?!“

Взирах се настойчиво и невярващо в екрана на лаптопа си в продължение на няколко минути. Отказвах да приема реалността и истинността на нещата. Примигнах няколко пъти, но лицето му си оставаше все същото, с големи зелени очи вкопчени в мен, обрамчени с дълги ресници.

„Какво по дяволите става с мен?!“ – помислих си за сетен път тази вечер. Хари Стайлс, момчето от сънищата ми, наистина се оказа реална личност. Имах предчувствие, че всички тези съновидения ще се случат, ала не им обръщах кой знае какво внимание.Досега. Не разбирам, защо точно аз сънувам точно него и защо точно в този момент. Признавам си, че той е красив и излъчва особено присъствие, предизвиквайки любопитството ми…

Излязох от вцепенението си и започнах да търся всякаква информация за „One Direction“ и особено за Хари. Всичко свързано с тях би ми помогнало за направата на логото за кампанията им. Незнайно защо, в мен се появи желанието да победя в този конкурс.  Странно чувство премина през тялото ми и аз потрепнах. Изненадващото в случая бе, че от няколко дена предусещах, че може да ми се случи нещо, хубаво или лошо, нямаше значение.

Захванах се за работа, унесла се вихрено в света на изкуството и дигиталното обработване. След известно време бях готова с чисто новото си творение. Обърнах се, за да погледна колко е часът и очите ми щяха да се изстрелят от орбитите си. „МАМКА МУ! 04:52 е!“ – изкрещях вътрешно и сe плеснах по челото. Не бях усетила колко неусетно и бързо е минало всичко, забила поглед в програмата за обработване. По най-бързия възможен начин изключих лаптопа си и се приготвих за лягане, когато забелязах пълната луната.

„Независимо къде се намираш, знай че палеца ти винаги ще е по-голям от Луната и аз винаги ще си мисля за теб, когато я погледна!“. Тези думи ме заковаха на място, щом се сетих за тях. Бившият ми приятел ми ги каза, когато бяхме навън под звездите. Беше пълнолуние. В онази нощ имахме годишнина, бяхме заедно от 2 години. Още си спомням вълнението и радостта си тогава, не исках вечерта да свършва. За жалост точно това се случи много по-бързо, а още по-жалкото бе, че след 2 седмици скъсах с него, защото ми изневери… с най-добрата ми приятелка. Колко романтично, нали?

На сутринта се събудих плувнала в пот и с широко отворени очи, от уплаха и ужас. Отново видях деня, в който родителите ми починаха. Поредния кошмар, не се е променял в последните 8 години. Както и чувствата и емоциите, които носи със и след себе си. Кошмар, който ме преследва немислимо дълго и, от който не мога да се освободя. Преживявам смъртта на майка си и баща си, отново и отново, до припадък. Всяка нощ се връщам на онова място, където бе катастрофата. Всяка вечер аз изпитвам едни и същи ужасяващи, разкъсващи и отвратителни чувства. И всеки път се поддавам, защото цялата треперя и коленете ми омекват, а сърцето ми прескача по няколко удара и мислите ми се объркват.

„Няма да плача!“- и в момента, в който си го помислих, избухнах в сълзи. Винаги го правех. Всеки път. Ала благодарение на тях ми олекваше. Те бяха моят начин , с който се борех със спомените си. Благодарение на тях изхвърлях всичко от себе си, докато не останех празна и куха отвътре. Нямаше как да не съм потърпевша толкова много, след такава разтърсваща случка. Няма как да спра да мисля за това, няма как да го изхвърля от себе си и от живота си, защото е писано да съществувам с нея до самия си край. Просто се примирявах с това, знаейки че няма как да ги върна. През всичките мисамотни години, търсих всевъзможни неща, факти и вещи, придналежащи на родите ли ми. Намерех ли нещо свързано с тях, моментално го приватизирах и разучавах миналото му. Затова веднага приех предложението на г-н Малик,колкото и налудничаво да изглеждаше, знаех че мога да му се доверя, усещах го интуитивно.

“Незабавно трябва да се приготвя за срещата си с семейство Малик!“ – изкомандвах на себе си и погледнах часовника. Слава Богу, имаше предостатъчно време, за да се приготвя. Затова се запътих към банята.

След известно време и усилия, успях да избера дрехите си за вечерта – бяло сатенено сако, под което се криеше блузата ми с ¾ ръкави и в мек златист цвят, бял панталон по тялото, златисти обувки на висок ток и клъч в същия мек нюанс. Прическата ми не бе нищо особено – небрежен кок, с няколко къдрици рамкиращи лицето ми. Гримът ми бе единствено спирала и издължена очна линия на очите, червило в прасковен нюанс на устните и съвсем забележим руж за блясък. Бях готова и погледнах часовника си, а след това през прозореца, и сякаш нарочно, шофьорът на семейство Малик бе долу и ме очакваше.

„Време е за шоу.“- подсмихнах се иронично на себе си.

Пътят до дома на семейството бе не толкова дълъг, колкото тих и това ме изнервяше допълнително. Имах някаква представа какво бих могла да кажа и направя, ала цялата ми увереност се свеждаше до там. Нямах си и на идея как изглеждат хората, които ме очакват в онази къща, особено мъжът, когото се свърза с мен. Познавах го по характер обаче, благодарение на писмата му с баща ми.

-Млада госпожице, пристигнахме!- каза с усмивка шофьорът, отваряйки вратата на луксозната кола.

-Благодаря Ви!- усмихнах се в отговор и веднага замръзнах, удивена от къщата, всъщност палата, пред който стоях.

-Позволете ми, да Ви заведа при господин и госпожа Малик! И нека да взема палтото Ви. – каза прислужницата, която ме изкара от забравата.

-Ъм, благодаря. – чух се да изтърсвам, след като тръгнахме към имението.

Докато вървяхме през двора, не можех да спра да се въртя във всички посоки, оглеждайки мястото. Голям басейн с олимпийски размери, многобройни статуи, огромен кръгъл фонтан от мрамор пред стълбите, красиви и поддържани цветни и храстови фигури. Погледа ми шареше нагоре-надолу от удивление, а не ми се мислеше какво ще се случи с очите ми, след като вляза вътре.

-Лили, благодаря ти! Аз ще поема дамата от тук. – откъсна се глас, много привлекателен глас. Моментално се обърнах в посоката, от където го чух да идва. Видях на прага да стои много красиво момче, с буйна черна коса и големи кафяви очи, усмихващо се срещу мен. Бялата тениска, с която бе облечен, очертаваше мускулите на корема и бицепсите му, а черният панталон придаваше известна визуална височина на иначе средния му ръст. Беше протегнал татуираните си ръце, все едно очакваше прегръдка…

„Чакай малко, познавам го от някъде!“ – и щях да припадна, когато се сетих.

-Здравей Анна, аз съм Зейн. Приятно ми е да се запозная с теб! -  Усмихна се той лъчезарно и разкри кристално белите си зъби. – Радвам се, че прие поканата на баща ми за тази вечер.

-Ъмм, здравей Зейн. На мен също ми е приятно да се запозная с теб. – едвам успях да смотолевя и добавих бързо – Всъщност, знаех че баща ти познава моят, така че не бе проблем да се съглася.

-И все пак е малко странно да ти се обадят по телефона, веднага щом пристигнеш в новия си дом и някакъв странен чичко да ти заяви, че те кани на вечеря със семейството си! – отвърна Зейн и направи гримаса в стил „Боже господи“ , от която аз се засмях искрено, след това добави – И така, надявам се да си прекараш чудесно. И не, няма за какво да се притесняваш, защото не смятам да те оставям за дълго със „възрастните“.

-Смяташ да организираш отвличането ми ли, или какво?! – пошегувах се с него, искрено благодарна за предразполагащата му натура.

-Сериозен съм, смятам да те взема с мен и да те разведа из „къщата“ ни. – отвърна чернокоското, и имитира въздушни кавички. – Освен това най – добрите ми приятели трябва да се изсипят у нас по някое време довечера.

- Ъм, тогава с удоволствие, ще те оставя да ме „отвлечеш“. – засмях се нервно срещу него. „Господи! Не ми казвай, че тази вечер живота ми ще се обърне с главата надолу!“, примолих се мислено.

-Е, хайде да те заведа вътре, мадам! – Зейн подаде ръката си, като изпълняваше ролята на пиколо.

-След теб! – отвърнах аз, хващайки ръката  и го последвах.

Докато вървяхме към трапезарията на семейството, главата ми беше на път да падне от раменете. Навсякъде всяко едно нещо имаше ненормална парична стойност и блясък, от пода до тавана. Цветовете бяха издържани в меки пастелни тонове, които не дразнят очите. Почти всяка вещ бе изработена ръчно и беше изящество. Можех да забележа, че тук живеят хора на изкуството, защото по стените висяха красиви и мистични картини, а в стаите бяха пръснати старинни музикални предмети, бюстове, позлатени фигури, съчетани с модернистични предмети. Харесваше ми начина, по който бяха подредени мебелите и конфигурацията им „малко-до-голямо“. Майката на момчето сигурно беше с вродено чувство за естетика, заради красивите и екзотични растения в различни аранжировки и височини. „Как се озовах тук?“ – помислих си и продължих да оглеждам.

-Почти пристигнахме, знам че е малко скучно да вървиш толкова дълго, за да стигнеш до трапезарията на един дом. – каза Зейн и сбърчи нос в знак на недоумение, и несъгласие.

Хвърлих му състрадателен поглед и кимах, въпреки че всичко тук ми харесваше страшно много. Реших, че ще е по-добре да не квича от наслада срещу него в собственото му жилище. Предполагах, че е свикнал да чува такива възгласи постоянно. И най – вероятно вече му е дошло до гуша през цялото време да боготворят известността му, а не самият него.

-Е, готова ли си да се запознаеш с хората от другата страна? – попита момчето, стискайки ръката ми окуражително, навярно видял изражението на лицето ми.

-Мисля, че да. Да влизаме! – казах нервно и издишах шумно, при което красавецът до мен се изкикоти ниско.

Той отвори вратата и аз се озовах в огромна стая, с цвят шампанско. По средата имаше голяма махагонова маса отрупана с храна, която може да вкусиш единствено в 5 звездните ресторанти, и която струва цяло състояние. Столовете около нея бяха от същия материал и толкова много, че им изгубих бройката докато ги разглеждах. Прозорците бяха лъснати до съвършенство и можех да видя отчасти задния двор на палата. По цялото протежение на две от стените имаше лавици, старинни етажерки и рафтове отрупани с книги, свастики и най-различни вещи. А точно пред мен стояха две фигури. Едната бе  много женствена и нисичка, с топла усмивка, която ме посрещаше. А до нея висока и едра мъжка фигура, с внушително присъствие, което моментално вдъхва респект, ала същевременно с това, и топли очи.

-Здравей Анна! Заповядай на нашата трапеза. – гласът на мъжа разряза въздуха, след което подаде огромната си длан към мен. – Аз съм Ясер Малик, нахалният младеж, който ти се обади вчера.

При тези думи аз се усмихнах, благодарна за предразполагащата атмосфера и поех подадената ръка, а Зейн и майка му избухнаха в смях.

-Миличък, по душа винаги ще си останеш на 20! – отвърна през сълзи жената до него и се обърна към мен. – Здравей мила, аз съм Патриша, но можеш да ме наричаш Триш, и съм отгледала тези двамата тук.Приятно ми е най-накрая да се запозная с теб!

„Най-накрая ли?“- помислих си учудена, ала веднага забравих за това умозапитване.  

Господин Малик и Зейн изкривиха устните си в сърдита гримаса, а след това се изкикотиха на коментара. А аз стоях замръзнала на мястото си и не знаех какво съм си мислила за тях. Определено изглеждаха толкова гостоприемни и любезни, незнайно защо въртях всички тези луди филми и представи за тях.

-И на мен ми е много приятно да се запозная с Вас, господин и госпожо Малик! – бе единственото, което се чух да казвам, все още в някакъв вид трансово състояние.

- Без такива! Наричай ни само Ясер и Триш, няма нужда от такива официалности. – усмихна ми се бащата на Зейн. – А какво ще кажете да седнем на масата, наболява ме кръста, а и стърчим като самотни кактуси в пустошта.

Всички се засмяхме от последните думи на Ясер и седнахме по местата си. Можех да си отдъхна вече, след като се поотпуснах малко. Искаше ми се вечерта да мине добре и да мога да разбера нещо за родителите си, а и се надявах, че ще успея да завържа дълготрайно приятелство с тези приятни хора и прекрасният им син, чието изявление от преди малко, все още висеше в мислите ми.

„Отвличане,а? Дано да си прекарам приятно и весело.“ …