Заминавах.Сама.Чакаше ме дълъг път до новият ми дом,а именно Лондон,Обединено Кралство.Знам,много хора ще кажат,че съм щастливка и бля бля бля.Но те незнаят през какво минах,за да пожелая да замина за Лондон,нямат и ни най-малка представа.Те са свикнали само да дрънкат глупости и небивалици,  да обсъждат хората и живота им,загубили смисъла и целите на своя собствен.Бях ги научила да не се ровят в моя свят и да са много внимателни къде си пъхат носовете.Всъщност хората,които знаят че заминавам за Англия са приятелите ми и никого другиго.Отдавна исках да замина за някъде и не съжалявам ,че в момента съм сама във въздуха на няколко хиляди метра,със самолета София-Лондон…

-Говори пилота на самолета.Моля,пътници сложете и затегнете здраво коланите си,излитаме!

„И така,време е да започна нова глава от живота си!Всичко вече е забравено,всичко старо-изхвърлено!Не се борих за нищо друго освен това,което в момента получавам-да съм свободна!Минах през толкова много,за да стигна до тук,не съжалявам за жертвите.Никого не успя да ме пречупи,да ме накара да предам себе си,да се самозабравя,никого!“

През ума  ми минаваха всички неща,които сторих,за да защитя достойнството си.Мислех си за всички думи,които изрекох и за тези,които останаха недоизказани.Чувствах се различна,променена,нещо,което очаквах да се случи.Прекалено дълго бях измъчвана от обстоятелствата,от хората,от живота си…и как си го позволих?!Достатъчно дълго чаках да бъда свободна,достатъчно плаках и съжалявах за съдбата си,но вече не!Осъзнах доста истини и си направих равносметките,които отдавна трябваше да разбера.Гледах живота си как се разпада,без да мога да реагирам,за да го спра,но тогава се страхувах да прогледна всяко едно нещо в истинската му светлина.Сега,осъзнала всичко,започвам нова глава от живота си,обръщам страницата и зная,че няма път назад.Откакто се помня винаги съм се борила за всичко,доказвала съм се цял живот,а сега разбирам,че си е заслужавало…и може би съжалявам,че загубих толкова близки хора,може би трябваше много по-отдавна да оценя всичко,както го правя сега.Чувствам се жива отново,защото си тръгвам,но се чувствам виновна,че оставям приятелите и близките си…но не бива да поглеждам назад,предостатъчно страдах и агонизирах за загубените моменти.Няма да си позволя точно сега,когато съм толкова близо до това,до което целях да стигна,да се предам и да тръгна обратно.Преди години смятах,че всяко нещо е просто случайност,но сега зная със сигурност,че няма случайности,нито в този живот,нито в предишните е имало,нито в следващите ще има.

-Ретроспекция-

-Мамо,тате…Не тръгвайте,моля ви!-плачех на глас,умолявайки родителите си да не тръгват в този мрачен ден,усещайки лошото предчувствие,което имах.

-Спокойно миличка,ние с майка ти ще се върнем много скоро.-отвърна ми спокойно баща ми,вдигайки яката на заснежената си шуба.-След като се събудиш,ще сме вкъщи.

-Чао,миличка.-усмихна се майка ми,след като изтри сълзата от бузата ми.-Обичаме те!

-Край на ретроспекцията-

След като се събудих,те никога не се прибраха…

-Пътници,моля пригответе се.Всеки момент ще се приземим на летище „Хийтроу“!-Съобщи пилота на самолета,прекъсвайки мислите ми.

--------------------------

„Е,това е!Здравей Лондон,здравей нов живот!Време е да започна на чисто!“ –Казах си и взех куфарите,излизайки от летището.

Очите ми просто се умножиха по четири,когато се огледах.Умът ми не побираше цялата нова обстановка и информация.Бях като малко дете на витрина за сладолед,незнаех накъде да се обърна.От всякъде бях заобиколена от сгради и потоци от хора забързани за някъде,минаваха покрай мен.Лондон нямаше нищо общо със София,или пък още по-малко с родния ми град Бургас.Всичко тук бе огромно,скъпо и забързано,олицетворение на 21 век.Сградите бяха високи и модернизирани,колите бяха скъпи и бързи,а хората-е те бяха различни,хладни.През цялото време усещах студените им погледи върху себе си,е не всички,но повечето.Имах усещането,че по гърба ми се забиват ледени висулки,вследствие на очите им закотвени върху мен.Не ми беше приятно,но не обръщах особено внимание.Пределно ясно им беше,че определено не съм англичанка,да не споменавам ирландка или шотландка.Кестенявите коси с червеникав оттенък и златистите ми очи ме издаваха отлично,освен това лицето ми бе с матова кожа.                                

 След 2 часа лутане успях да намеря апартамента,който ми бе завещан от семейството ми.Очаквах да е в някой от крайните квартали с висок процент на престъпност в Лондон,но сгреших.Жилищната сграда се намираше близко до едно от централните места в града.Изненадах се още повече,когато видях фасадата на постройката.Двора на мястото бе приятен и достатъчно голям,за да побере всичките му обитатели.Имаше прекрасен малък монумент по средата на главната алея и красиви пейки от ковано желязо,изпипани до най-малкия детайл.Навсякъде около мен ухаеше на благоуханни цветя и прясно окосена трева.Главата ми се въртеше на 180 градуса ту на едната страна,ту на другата,не вярвайки къде се намирам.Изпитах още по-голямо удоволствие от гледката на собствената  ми масивна,абаносова входна врата и златната и‘ дръжка.Докато вкарвах ключа си в ключалката,си мислех,че най-вероятно апартамента ми няма да е кой знае колко обзаведен,понеже е било замислено,когато стана на 21 да е напълно готов,а аз съм на 18.Всичките ми мисли спряха,в момента в който натиснах дръжката и прекрачих прага,останаха безмълвна,взирайки се в гледката пред мен с минути,дори съм изпуснала двата куфара и сака си.Не можех да повярвам на очите си и инстинктивно ги потърках,за да се уверя,че не сънувам.

„Какво по дяволите се случва?!Да не би да си представям бъдещия си мечтан дом???“ се въртеше постоянно в главата ми и още куп други ругатни(които няма да Ви споделя),докато все още стоях на прага.И все пак реших,че е време да си размърдам телослужението и да не изглеждам като пълна идиотка на фона на отворената си входна врата.

Затворих врата и започнах да оглеждам новия си дом.Трапезарията бе изцяло в цвят шампанско(?),с тапицирани диван и четири фотьойла в слонова кост,на стената стоеше „залепен“ един огромен плазмен телевизор в черно,а от лявата му страна се разкриваше прекрасна гледка към парка,през огромния прозорец със бели щори и дантелени бели завеси.Всичко това се запълваше от старинната секция,отрупана със книги и различни декоративни предмети.В следващия момент погледа ми се насочи към банята,която бе огромна с вана и душ-кабина едновременно.Всичко бе със златисти нюанси,точно като на принцеса,което ме караше да подскачам като гумено топче навсякъде от радост.На един дъх след това проверих огромната си спалня изцяло в лилаво и бяло,със красиво легло по средата,изящна таолетка с огледало,върховен гардероб (пълен с дрехи,обувки и аксесоари!) и огромен прозорец водещ към просторна тераса със свежа зеленина и нежни цветя в глинени саксии.На всичкото отгоре имах предостатъчно място,за да експериментирам с вкусовите си хрумвания в луксозна кухня.Тя изцяло бе в охра и тъмен шоколад,като всичко варираше от шикозно към по-шикозно.Кухненската гарнитура бе прилежно подредена и редуваше изкусно цветовите нюанси.Естествено грамадния черен хладилник стана най-добрия ми приятел,от момента в който го зърнах и се влюбих в готварската и микровълновaтa си фурни.Обожавах и новата си бяла  пералня,в пералното помещение.

След близо цял следобед разглеждане на новият си дом,реших,че все пак е време да разопаковам вещите и дрехите си,не че имах много… Както и да е.След като наредих всички дрехи и обувки,които носех със себе си към вече съществуващите в белия гардероб,отворих сака със вещите си.Ненадейно ,когато пренасях рисунките си,да аз рисувам,падна една.Обърнах я и се вцепених.Спомних си когато я рисувах,бе три дена преди да дойда тук.На листа имаше графика не момче,момче което сънувам от известно време.В същия ден,когато го сътворих,се събудих след поредния сън с него,реших,че може би трябва да го скицирам.

„Какво за Бога става тук?!Това трябва ли да ми говори нещо?“ –помислих си на момента,видимо изненадана.Побиха ме тръпки от спомена за него,как ме гледаше със зелените си очи.Незнайно защо,но интуитивно знаех,че той е истински и е някъде наоколо.Набързо се отърсих  от мислите си и побягнах към входната врата,за да видя,кой звъни на звънеца.Беше момче…