В главата ми беше пълна каша и нямах идея какво да правя. Дойдох в този град, за да бъда далеч от неприятности, а всъщност стана точно обратното - забърках се в още по - големи.

Трябваше да се махна оттук, поне за известно време, но да се прибера у дома беше немислимо. Чувствах се напълно бездомна.

Извадих телефона си си и започнах да преглеждам не много дългия си списък с телефонни номера. Всъщност номерата бяха само на Трейс, Бела, госпожа Баркс, Джоуи, Мелани и...майка ми. Не знаех, че някога ще ми потрябва.

След като замина и ме изостави, спрях да поддържам каквато и да е била връзка с нея. Тя ми звънеше всяка седмица, но аз не й отговарях. Бях предадена и наранена, за мен тя беше вече чужд човек. Единственият път, когато й отговорих, беше преди две години и тя ми даде адреса си, ако желая да я посетя някой ден. Е, в момента не желаех, но просто се налагаше.

Прибрах се в апартамента си и се постарах няколко дни да не излизам и да не вдигам никакъв шум, за да не чуе Джейс, че съм си у дома. Дните ми минаваха в четене на книги и плач. 

От време на време поглеждат тайно през вратата на терасата си и постоянно намирах Трейс на неговата. Седеше и гледаше града замислен и пушеше като комин. Понякога се разхождаше нервно и можех да видя зачервените му очи. Болката му убиваше и него, и мен. Често поглеждаше и към моята тераса, но аз веднага дърпах пердето и се скривах. Тъкмо навреме, за да заплача.

****

Един ден започнах да подготвям куфара си. Пъхах в него каквото ми паднеше. Вече не се старарх да пазя тишина, защото в същия този ден заминавах и нямаше да бъда тук съвсем скоро.

Не се обадих на мама, за да я предупредя, че идвам при нея. Не исках да ме очаква с нетърпение, нито пък да се приготвя за пристигането ми. Исках просто да отида на тихо, спокойно място и да остана малко насаме  мислите си.

Прибирах последната си вещ-зайчето Коди, когато на вратата тихо се почука. Ясно ми беше кой е. 

-Влез.-казах.

Джейс се появи пред мен. Страхът ми към него вече не беше голям. Въпреки това се долепих колкото се може повече до ръба на леглото. Погледът му първо се стрелна към мен, а после към куфара.

-Не!-каза.-Моля те, не си тръгвай заради мен!

Въздъхнах.

-Отивам за няколко дни при майка си. Не съм я виждала от години. Ти не си виновен за нищо.

Известно време той мисли и най-после поклати глава. Нещо го тревожеше и не беше само заминаването ми.

-Да, може би наистина е по-добре да заминеш.-Преглътна.-И то колкото се може по-бързо. След теб и аз ще се махна. Дойдох да ти кажа това, изнасям се.

-Какво?! Защо?-попитах учудено.

-Не си ли гледала новините?-Поклатих глава отрицателно и той се огледа.-Полицията идва за мен. Някаква жена ме е разпознала на паркинга онзи ден. Този сутрин съобщиха, че вече са ме проследили  докато съм карал колата си и са разбрали къде живея. Ще дойдат всеки момент, ако не тръгна, с мен е свършено.

Отворих уста да кажа нещо, но нищо не излизаше. За пореден път оставах безмълвна. Той не биваше да бъде хванат, не исках, колкото и да ме беше наранил с лъжата си.

Секунди след това се чу разбиване на врата и много човешки стъпки. Джейс ме бутна към стената, долепи се до мен, за да не избягам и сложи ръка на устата ми. Отдавна не бях усещала близостта на тялото му, но се опитах да прогоня тази мисъл и да се съсредоточа върху факта, че имахме полиция на гости.

-Ще дойдат и тук, да бягаме!-каза ми и погледна през пердето към неговата тераса.-Един току-що се прибра!

Той отвори бързо вратата и след секунда беше скочил през терасата ми. Уплашена, се надвесих да видя дали е добре, но той вече беше на крака и ми правеше знаци да го последвам.

Да скоча от втория етаж беше немислимо. Не се страхувах от височини, но все пак беше опасно. Джейс продължаваше да ми прави знаци, а аз се оглеждах като полудяла. За съжаление, повече нямах време за мислене, защото чух как разбиват и моята врата и скочих на секундата.

Затворих очи и усетих, че падам, но не се ударих в земята. Ръцете на Джейс ме хванаха и се озовах само на няколко сантиментра от него. Захледахме се един в друг, сякаш не се бяхме виждали от векове. Но този малък наш момент трябваше да свърши и да се качим в колата му.

Тръгнахме в незнайна посока. Зад нас се чуха викове и няколко полицейски коли тръгнаха след нас. Преследването започна.

-Така.-започна Джейс, докато изпреварваше като луд и не спазваше знаците и светофарите.-Имаме няколко секунди преднина. На задната седалка има един суичер. Облечи го и си сложи качулката. След две минути ще спра на една по-забутана уличка и ще слезеш. Искам да отидеш колкото се може по-далеч. И забрави за мен или че някога си ме срещала! Започни нов живот, прави се че нищо не е станало!

-Не.-отвърнах му, въпреки че бях задъхана.

-Какво?!

-Не!-повторих, но този път уверено.-Няма да те оставя сам!

Джейс удари спирачките, защото щеше да блъсне някакво жена с бебешка количка. После продължи със същата скорост.

-Али, моля те, слушай какво ти приказвам и мисли трезво! Направи това, което ти казвам!

-Няма!-Вече виках.-Помниш ли онзи път на терасата, когато ме целуна за първи път? Ти се притесняваше, че ще се отдръпна от теб като разбера кой си, но аз ти обещах, че няма да го направя и ще го спазя обещанието си!... Ако ти отиваш някъде, идвам с теб!

-Аз съм престъпник, Али!

-Тогава...и аз ще бъда престъпник с теб.

Вече излязохме от града и полицейските сирени не се чуваха толкова силно. Сякаш се бяха отказали да ни гонят.

-Добре.-отвърна ми най-после той.-Но няма да се излагаш на опасност заради мен!

Поклатих глава, въпреки че нямаше да го послушам.

-Е, къде отиваме сега?-попитах.

-Не знам. Трябва да пренощуваме някъде за няколко дни. Полицията вече знае как изглежда колата ми, затова ще се обадя на Джоуи да ми докара друга. Но това няма да стане толкова бързо и се нуждаем от сигурно място за престой.

В умът ми изникна една идея.

-Май се сещам за едно.-Той ме погледна учудено.-Ти карай, аз ще те насочвам.

И така, двамата продължихме да пътуваме. За него това не беше нещо ново, защото го беше правил десетки пъти, но при нещата не седяха по този начин. Цялата треперех от това, което ме очакваше...