Имала съм доста неловки вечери, но тази определено беше в Топ 10. Бяхме се настанили на масата с Джейс и майка ми. Седяхме така мълчаливо и ядяхме. От половин час никой не беше казал и думичка. Хем ми беше гадно, хем се чувствах облекчено, че засега няма скандали.

-Е...-наруши тишината майка ми и преглътна една хапка пържола.-Джейс, разкажа ми малко за себе си. Все пак, бих искала да знам малко за приятеля на дъщеря си.

Вдигнах поглед от чинията си с картофи и погледнах бегло и двамата. Бях достатъчно изтощена от днес, не исках отново да се започва с крясъците. Смятах да кажа на Джейс да не отговаря, но в точно този момент той отвори уста и започна да говори:

-Роден съм в Англия, в Оксфордшир, но семейството ми се е преместило в Щатите още като съм бил бебе. Живях в Кливланд като малък, а след това в Кълъмбъс.-Побутнах го леко с крак под масата, за да го накарам да спре, но не се получи.-Обичам да готвя, също така харесвам и да чета.

-Това е интересно. А как се превърна в убиец?

Това вече беше върха. Не можех да търпя това.

-Мамо, стига.-обадих се и я погледнах строго.

-Скъпа, извинявай, но в момента говоря с Джейс. Не е хубаво да ме прекъсваш.

-Можеш да говориш колкото си искаш, но искам поне един път да не създаваш интриги. Нямаш право да го разпитваш по този начин.-Оставих приборите си и станах.-Изгубих апетит.

Тъкмо бях стигнала до стълбите, когато тя ме спря.

-Защо се държиш така?-попита ме.-Не съм казала на Джейс нищо лошо, просто го попитах обикновен въприс и ти откачи. Преди не беше такава.

-Щом човек се промени, значи го е заболяло.-отвърнах й и не изчаках отговор. Качих се горе в стаята си и се затворих.

****

Взех си душ и вече бях готова за лягане, но реших да изчакам Джейс да дойде. Това не отне много време, защото няколко минути след като се бях преоблякла, той влезе и се настани до мен на леглото. Аз бях седнала, а той се излегна.

-Не че нещо, но майка ти не е най-добрата в започването на приятелски разговор.-каза ми.

-Да, знам. Май от нея съм наследила таланта си да се провалям в говоренето.

Настъпиха няколко минути, в които цареше пълна тишина. Готвех се да задам въпроса си, който ме тревожеше още от самото идване тук.

-Какво ще правим? Няма да седим тук вечно. Ще се наложи да заминем, но къде? Нямаме нито документи, нито дом, страната иска да ни убие или да ни вкара в затвора. Какво ще стане с нас?

-Преди малко Джоуи се свърза с мен. Има надежда да дойде и да ни докара друга кола, но трябва още да почакаме. А след това...не знам. Или бягаме, или ни хващат-това е. 

В този миг ми хрумна една налудничава идея. Не знам откъде се сетих и защо, но реших да я споделя.

-Хей.-казах и го погледнах, за да видя как ще реаргира.-Онзи път в колата, когато ми разказа какво се е случило с теб, ти спомена човекът, който те е отвлякъл-Бени Морисън. Ти ли беше единствения под негов контрол или имаше и други?

По изражението му разбрах, че не разбира накъде бия, но все пак отговори:

-Не, имаше и още няколко момчета и момичета на моята възраст. Мисля, че имаше и други, но са били по-големи и вече не живееха с нас. Какво общо има това?

-Ами... Това означава, че не си бил сам, той е отвличал и други деца. Той е виновникът и не ти трябва да отиваш в затвора. Чудех се дали можем да го заловим и да го предадем на полицията. 

Идеята ми не му се стори невероятна. Знаех, че всичко това е много рисковано и несигурно, но отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки.

-Нямаме доказателства, Али. Ще си помислят, че се опитваме само да се измъкнем. А и Бени няма да се даде лесно, той е опасен.-Поклати глава все едно искаше да забрави за идеята ми.-Нека не мислим за това, трябва да си лягаме.

Искаше ми се да възразя, но в един момент и на мен всичко това ми се стори глупаво. Да отида и да се изправя срещу опитен убиец...та аз дори не можех да се бия.

Гушнах се до Джейс и скоро заспах.

****

Шум. Наместих се и се свих още повече до Джейс. Все още шум. Стиснах очи, за да мога отново да се унеса. Намирах се в онзи миг, в който човек се намира, когато е наполовина буден и наполовина заспал. Трудно ми беше да различа реалността от съня и не знаех дали този досаден шум е плод на въображението ми.

Полицейска кола. Все още беше надалече, но се чуваше достатъчно, за да ни накара двамата с Джейс да станем. Сякаш по команда, надигнахме се от леглото със скок. Главата ми беше замаяна, но очевидно не и на Джейс. Той тръгна да пъха разни неща в някаква чанта и по сериозното му изражение изобщо нямаше и следа от факта, че се беше събудил преди секунди.

Опитах се да се съсредоточа върху случващото се и нахлузих една-две дрехи на гърба си, защото беше време да бягаме. Забелязах, че часовника показва 6:40 сутринта.

-Хайде. Да вървим.-каза заповеднически Джейс след като приключи с багажа и излязохме от стаята.

В коридора заварих майка ми, която вече се беше преоблякла в ежедневно облекло. Почудих се защо ли, но това не беше най-важното.

-Мамо, някой е извикал полицията. Кой може да го е направил?

Тя се заигра с блузата си и ме погледна с тъжни очи. Не очаквах нищо хубаво...

-Ами, всъщност, аз бях.-Започна да плаче.-Много съжалявам.

Нещо в мен се пречупи. Строши се на милиони парченца и знаех, че нищо няма да може да ги залепи отново заедно. Очите ми се напълниха със сълзи, но не от страх, а от гняв и разочарование.

-Знаеш ли какво...-започнах, преглъщайки.-...Когато дойдох тук, таях много на дълбоко вътре в себе си една малка, съвсем малка надежда, че този път ще можем да се помирим. Но точно сега тази нищожна надежда изчезна напълно.

-Полиция, отворете!-чу се отвън.

-Е, благодаря ти, майко. Съсипа всичко, както винаги.

Отдалечих се към края на коридора, за да се съвзема. Бях съсипана, но сълзите трябваше да спрат. Точно сега не биваше да плача, въпреки предателството.

-Ясно е, че ме мразите, госпожо Столкър.-чух Джейс да казва на мама.-Но не биваше да причинявате това на дъщеря си.

Отдолу се чу почукване на вратата и отново известие, че това е полицията. Джейс ме хвана за ръка и ме завлече по стълбите. Не удостоих майка си с един последен полгед, не исках.

Нямаше начин да се измъкнем през входната врата, затова се вмъкнахме в гаража чрез вътрешната врата, която дори не знаех, че съществува. Скрихме се зад един рафт, въпреки че нямаше как да ни видят и затаихме дъх.

И двамата се съсредоточихме върху разговора. Чу се отваряне на врата и явно един от полицаите се здрависа с майка ми. Очаквах всеки момент да ме издаде, но все пак се заслужах.

-Добро утро, госпожо.-поздрави я полицаят.-Обадихте ни се, че имате информация за Джейс Голдън и Алисън Столкър.

-Да.-Затворих очи в очакване, а Джейс стисна ръката ми.-Вчера ги видях в града. Всъщност, не съм много сигурна, защото бяха с гръб към мен. След това се качиха в някаква червена кола и заминаха. 

Веднага погледнах към нашата кола и тя не беше червена, а черна. Тя излъга за всичко. Притеснението малко отмина, но не и болката.

-Е, не е кой знае каква информация, но все пак е нещо. Поне знаем каква кола да търсим. Благодаря ви, че ни се обадихте и споделихте с нас.-каза полицаят и след още няколко думи май си тръгна.

Седяхме още няколко минути така скрити, а след това Джейс стана и погледна през малкото прозорче дали е чисто. Щом потвърди това, се качихме в колата му и излязохме. Не знам накъде подкарахме, само исках да се махна оттук.

-Тя ме предаде.-казах след малко, когато се отдалечихме от градчето.-Майка ми...

-Но след това ни спаси.-прекъсна ме Джейс.

Поклатих глава, прогонвайки сълзите. Исках колата да побърза, да бъда колкото се може по-далеч от всичко случило се.